Утре значи. Утре ще видя Симонета. Ще видя нея, която беше моя съпруга и все още ми е, докато смъртта ни раздели. Бяхме венчани тук, пред очите на Бога, така че Божиите закони все още ни обвързваха. Поглеждам към ръката, която ми е подал художникът. Горкият човечец! Няма представа, че съм тук, за да отнема целия му свят! Няма представа, че аз съм Артур, а той е Ланселот и аз се каня да предявя наново права върху моята Гуиневир. И веднага се изпълних със съжаление към него, че съвсем скоро и той ще се чувства така, както се чувствам аз сега.

— С удоволствие! — изричам.

Четирийсет и трета глава

Знамето

В началото Амария не можеше да повярва, че Селваджо си е заминал. Търси къде ли не, обходи всички места из Павия, където двамата обичаха да ходят. Ходи на изворите, където се бяха срещнали за първи път и където той я бе помолил да стане негова. Ходи в „Сан Пиетро“, където бе спасил живота й и където после повторно го бе спасил, като се ожени за нея. Измина всички горски и градски пътеки, мостове и водопади, където двамата бяха прекарали толкова щастливи мигове. А след това обходи наново всички тях — да не би пак да си бе загубил паметта и да я чака някъде, напълно замаян, да го вземе в обятията си и пак да оправи всичко. Пита всеки, когото срещна, дали не са виждали съпруга й. Повечето хора го познаваха, защото ги бяха виждали често — ходеха непрекъснато заедно като две от създанията от Ноевия ковчег. Но никой не го бе зървал никъде от сватбения им ден насам.

С напредването на дните Амария стана тиха и мълчалива. Не искаше да се храни. Изпосталя. Превърна се в сянка. Съсипаната старица нямаше представа как да помогне на внучката си. Двете жени се въртяха една около друга, неспособни да се погледнат в очите, защото непрекъснато съзираха в тях огромна болка.

Когато дните наближиха седмица, Амария започна да прекарва часове наред покрай къщичката за гълъби, която Селваджо бе направил за нея. Буквално се вманиачи по грижите за двойката гълъби, които той й беше подарил — сякаш те бяха децата й, останали от него. Държеше ги в ръце, гукаше им на техния език, милваше ги по снежнобелите пера. Той ги беше кръстил Филида и Демофонт, но беше казал, че няма представа защо. И тя ги наричаше с тези имена — имена, които, макар да й изглеждаха странни, тя държеше да съхрани, защото им бяха дадени от него. Когато измина една седмица от заминаването на Селваджо, Амария установи, че Демофонт — мъжкият гълъб, през нощта беше излетял от къщичката си. Тя взе Филида в ръка и я целуна по главичката. Не изпитваше никакво съчувствие към обърканата птица, която накланяше глава ту наляво, ту надясно в търсене на своя забягнал другар. Амария просто грабна ножа за зайци и направи онова, което трябваше да стори още в деня на сватбата си, но се отказа, защото беше твърде влюбена в птиците — разпери крилете на Филида като ветрило и подкастри двете водещи пера. По ръцете й се сипна кръв. Птицата размаха криле в знак на протест, но на Амария не й мигна окото. В този момент си спомни деня, в който бе убила любимата си червена кокошка заради Селваджо, пак без да й мигне окото. През онзи ден бе почувствала, че е пораснала и е станала жена, защото вече имаше кого да обича и за кого да се грижи. Болката от загубата я връхлетя толкова внезапно, че едва се задържа на крака. Сложи Филида обратно в къщичката за гълъби и гордо изрече:

— Така! Сега вече няма да можеш да излетиш! Ти трябва да останеш тук, при баба и при мен! Ще си бъдем три стари моми, какво по-хубаво!

Неочакван смях разтърси гърдите й и тя се разтресе като полудяла. Постепенно треперенето се превърна в конвулсии и тя повърна директно на сламата. Кокошките пристигнаха да кълват остатъците от стомаха й, а тя се уплаши. „Не мога да живея без него! — каза си. — Това ще ме убие!“

Междувременно бабата седеше на стола, изработен от Селваджо, и се люлееше, както бе започнала да прави все по-често напоследък. За втори път през живота си се бе предала на сълзите. Но колко по-тежка беше тази втора загуба в живота й в сравнение с първата, когато бе видяла Филипо мъртъв! Защото сега страдаше и Амария, нейното скъпо дете!

А занапред предстояха още радости и болки, защото старицата бе живяла достатъчно на този свят, за да е наясно защо Амария повръща. Скърбеше, че момичето бе обречено да повтори нейната съдба, изливайки цялата си любов върху детето, което й бе оставил Селваджо. Това дете наистина щеше да израсте като маслинено дърво около масата им, ала вече не като част от щастливо семейство, а като патерица на две самотни, изоставени жени. Дете, което ще им напомня ежедневно за онзи, който си беше заминал.

Заминал. Една мрачна мисъл я накара да спре люлеенето със стола и да се насочи към втория етаж. Синьото знаме, което бе сгънала и прибрала — да не би да го е намерил? Бабата отвори сандъка в долния край на леглото. Знамето го нямаше.

Той не си бе изгубил наново паметта. Бе я възвърнал.

И в този момент старицата стовари цялата вина за случилото се върху себе си. Тя беше скрила знамето тук, казвайки си, че някой ден ще му го покаже, ала този ден така и не бе дошъл. Трябваше или да го изгори, така че да бъдат в безопасност, или да му го покаже веднага — още в деня, в който се събуди от раните си, така че да може да започне да си спомня веднага, преди тази голяма любов между него и Амария да се разгори. Но тя бе скрила знамето и не бе казала нищо, защото искаше той да остане. А ето че сега бе донесла неизразима, пагубна скръб на момичето, което бе за нея всичко на този свят.

Старицата се отпусна тежко на леглото и се хвана за един от четирите тежки стълба, които той му бе изработил. Една хладна сива ръка сграбчи сърцето й и тя извика от болка. Крайно необичайно за такава активна жена като нея, тя почувства, че трябва да си полегне за малко. Съвсем за малко. Студената ръка пак сграбчи сърцето й и тя позволи на очите си да се затворят. Беше преживяла една голяма загуба в живота си, но беше оцеляла. Втори път обаче надали щеше да може да го направи.

Четирийсет и четвърта глава

Празникът на свети Амброзий

Вървя по добре познатите улици на Сароно и се чудя как е възможно да съм забравил толкова много. Как е възможно умът ми да е изгубил всичките години, през които съм живял тук, в които съм прекарал детството си, обичал съм и съм бил женен? А сега, докато вървя сред празничната тълпа в облеклото си на пилигрим, сърцето ми потреперва от мисълта, че ще видя отново съпругата си — жената, която вече нито искам, нито обичам — за да я отделя от новия й живот. Но такива са Божиите закони. Прости ми, Симонета!

Подреждам се по края на улицата с множеството и чакам процесията с реликвите на светеца. Голяма част от добрите граждани на Сароно вече са доста подпийнали, а сега е едва ранен следобед. Очите ми пълзят из тълпата, оглеждайки се за нея и за съпруга, с когото вече се запознах, но те не са никъде наоколо. И скоро разбирам защо. Тълпата надава радостни възгласи и аз се обръщам заедно с всички тях — тя е там, седнала под арката от цветя, на балкона на кметската къща. Сърцето ми пак претупва — да, тя наистина е красива и се усмихва по начин, който не познавам. Симонета! Наистина ли някога сме били женени? Изглежда ми преди цяла вечност, по-скоро — в съвсем друг живот. В нея има нещо ново. Косата й е малко по-къса, чертите й — по-закръглени. Но най-вече тя изглежда така, сякаш отвътре я осветява факла. Възможно ли е мъжът до нея — тъмнокосият художник, който също помахва на тълпата, да е причината за тази трансформация? Той я е прегърнал страстно, собственически, докато тълпата поздравява неговата Небесна царица, модела за стенописите, чието освещаване съвсем скоро предстои.

Още една мистерия. Симонета беше непозната за града, когато аз бях неин съпруг — ние бяхме хора, които не обичаха да се сближават с простолюдието. Как така е успяла да спечели подобно обожание? От това, че е станала модел на велик художник ли? Вярно, че тези стенописи като нищо ще донесат голяма известност на цялата община на Сароно, но дали не е направила и някаква друга услуга на града в мое отсъствие? Когато процесията тръгва и костюмираните носачи минават, аз се опитвам да не изпускам двойката от очи, което не е много лесно предвид пъстротата на всичко около мен. Прикляквам и минавам под един от преминаващите коне, за да отскоча от другата страна на улицата, с което си спечелвам ругатнята на един от местните синьори. Познавам го. Тъкмо аз му продадох кобилата, която сега се опитва да танцува върху главата ми.

Приближавам се. Двете глави — едната червена, а другата черна, са много близо една до друга. Целуват ли се? Не. Шепнат си нещо и се смеят. Стомахът ми се преобръща. Така бяхме и ние с Амария, докато подлата ми памет не ме върна обратно към дълга ми. Вглеждам се внимателно през дупките в красивия резбован парапет на балкона, за да видя дали не се държат за ръце. Но виждам нещо друго.

Две златокоси деца — момченца — са приклекнали ниско зад плетениците на парапета и наблюдават спектакъла. Едното, по-голямото, дели с братчето си сладки и играчки с обич, която е умилителна за гледане. А сега виждам, че ръцете на двойката наистина са хванати, като на любовници. Но всеки един от тях е поставил другата си ръка върху главицата на едно от децата, галейки къдриците им.

Като родители.

Главата ми се завърта. Но как е възможно това? Не съм отсъствал чак толкова дълго! Погледът ми се фиксира върху красивите девици, които минават покрай мен, понесли бадемови клонки — моите клонки — и аз се опитвам да събера мислите си. Но, разбира се! Децата трябва да са негови. Той е доста по-възрастен от Симонета. Сигурно съпругата му е мъртва и сега децата му наричат „майко“ моята съпруга. Поглеждам отново към милата семейна сцена и се изпълвам с тъга, че трябва да ги разделя. Но трябва да бъде сторено! Приближавам се, защото мисля, че е настъпил моментът да се разкрия, но точно тогава тълпата ме отнася по-далече от тази приятна сцена. Девиците с бадемовите клонки започват да раздават нещо. Озъртам се и забелязвам, че пълнят малки дървени чашки от плоски бутилки — подобно на горски нимфи, които изливат соковете на дърветата, за да хранят хората, и едва приключили, трябва да започнат пак. Една чашка попада и в моята ръка и аз отпивам. Напитката е сладка и същевременно горчива, с вкуса на бадемите от моя дом. Прекрасна е! Затопля гърдите ми и ми дава кураж за предстоящото. Време е. Но този път съм спрян от нов възглас на тълпата, който пак е свързан със Симонета. Тя се вдига на крака, но незнайно защо — доста трудно. А моите едва не се подкосяват. Защото виждам нещо, което определено ме кара да замълча.

Тя е бременна!

Сега вече съм принуден да седна на калдъръма, насред конските изпражнения и бадемовите цветчета, със съзнание, замъглено от ликьора и онова, което видях. Симонета и художникът щяха да имат дете! И как сега да ги разделя? Така ще направя и двама ни прелюбодейци, ще направя едно дете копеле, а двете златни деца, които видях и които те очевидно толкова много обичаха — сираци. Притискам ръце към слепоочията си, а когато ги свалям, отговорът е вече пред мен. Покрай мен минава свети Амброзий, в мощехранителницата си със златен обков, и през кристалните стени на ковчега му виждам дребните му кости. Сърцето ми замръзва за миг, докато съзерцавам мумифицираната му глава и празните орбити на очите му, вторачени право в мен. Това е светецът на Амария, моят светец. Свети Амброзий се опитва да ми каже нещо. Отправям към него молитва за напътствие, разбутвам тълпата, за да не губя контакт с очите му, карам го да ми проговори. Но той продължава все така да мълчи и се отдалечава бавно от мен. Не ми казва нищо, с което да ме упъти. Но аз внезапно разбирам. Той мълчи, значи аз също трябва да запазя мълчание! Не е възможно Господ Бог да иска да раздели две семейства и да причини болка там, където вече е имало предостатъчно! Така светецът ми даде своето одобрение. И аз съм опростен. И твърдо решен. Ще наруша тайнството на един брак, за да съхраня други два!

Лоренцо Джовани Батиста Кастело ди Сароно е мъртъв. Нека почива в мир!

* * *

Прихлупвам по-ниско качулката на главата си и поглеждам за последен път към Симонета, преди да се обърна. Красива и плодовита като лятото. И вече виждам причината за промяната у нея — крие се в издутината под роклята й. Преди да се обърна завинаги, я благославям. Благославям цялото й ново семейство, а светецът ме гледа одобрително.