Сега трябва да действам бързо. Аз съм с брада и качулка и много променен, но наоколо има хора, които са ме виждали още като дете. Измъквам се от тълпата и се вмъквам в една странична уличка. Най-сетне в безопасност. Някакъв човек ме удря силно, но вижда пилигримската ми наметка и бърза да се извини. Дъхът му вони на ракия — граппа, не на бадеми. Аз правя фаталната грешка да вдигна към него очи. И двамата се ококорваме едновременно. Това е Грегорио!

Той пада на колене и целува ръката ми, и изрича името, което почти съм забравил.

— Синьор Лоренцо! Това е чудо! Светецът ви доведе у дома!

Мислено отправям по негов адрес всички ругатни, за които се сетя. Той е пиян и с огромна брада, но все пак си остава моят оръженосец, когото някога обичах като брат. Измъквам ръката си и променям гласа си колкото ми е възможно, опитвайки се да говоря на провлачен ломбардски диалект.

— С какво мога да ти помогна, сине мой? — изричам.

Той вдига сащисано глава. Пиян е — склонност, която имаше още от младостта си, но на която очевидно се е поддал окончателно.

— Вие не сте ли… ама…

Виждам, че вече не е много сигурен, затова продължавам. Чувствам се като апостол Петър, отричащ да познава своя учител.

— Сине мой, аз съм странник в този град.

Тежката му челюст се сключва тъжно и той започва да фъфли:

— Извинете… Взех ви за… Вие не сте ли синьор Лоренцо ди Сароно?

Поклащам глава и вземам окончателното си решение. Три пъти се отричам от името си14.

— Не. Името ми е Селваджо Сант Амброджо.

И после се обръщам, макар и с дълбоко прискърбие, защото знам, че съм го съкрушил. Знам колко много му дължа и колко много значехме някога един за друг. Знам също така, че ако започне да разказва тази история из града, никой няма да му обърне внимание, защото е пияница, и че мълвата няма да може да причини никаква вреда на златното семейство, което оставих зад гърба си. Но той подвиква след мен и кръвта ми се смръзва във вените ми.

— Поклоннико, поне постой още малко и пийни с мен, в името Божие! Защото много приличаш на моя господар, когото толкова обичах!

Аз продължавам да вървя със съзнанието, че вече съм в безопасност и те също са в безопасност. Той пак подвиква, но вече го чувам все по-слабо.

— Поклоннико, къде отиваш?

Не се обръщам. Само подвиквам през рамо думата, която стопля сърцето ми.

— У дома! — казвам и най-сетне си позволявам да се усмихна.

Четирийсет и пета глава

Селваджо се прибира у дома

Връщането от Сароно в Павия ми отнема много по-кратко време, отколкото ми трябваше, за да стигна от Павия до Сароно. Защото тогава краката ми бяха спъвани от неохотата, а сърцето тежеше. А сега сърцето ми е леко, което прави стъпките ми бързи. Не спирам да почина, докато краката ми сами не ме принудят, но ми стигат само няколко часа, за да се наспя. Непрекъснато мисля за нея. Амария! Ако можеш да ми простиш, всичко ще бъде наред!

Знам къде да я намеря. Насочвам се право към гората извън града и стигам до поцо ди марито — кладенеца на женитбата. В мига, в който зървам изворите и чувам падането на водата от водопадите, започвам да се оглеждам за нея. И тя наистина е там — седи край езерцето, където за първи път се заклехме във вечна любов. Изглежда толкова слаба и толкова бледна, че сърцето ми ме заболява. От закръгленото й тяло не е останало нищо — зелената рокля от нашата сватба буквално виси по нея. Косата й виси на сплъстени кичури, очите й са безизразни и мъртви. Боже, какво й сторих?! И тогава разбирам — отнел съм й живота. Е, крайно време е да й го върна!

Минавам бавно зад нея, стъпвайки леко по покритата с роса трева. Лицето ми се появява във водата до нейното и очите й се вторачват в моите, ококорени от изненада. Пълнят се със сълзи. Иска ми се веднага да я взема в обятията си, но първо се налага да задам важния въпрос. Поставям ръце на раменете й и питам:

— Знаеш ли какво казват за това място?

— Казват, че… ако погледнеш във водата, ще видиш… ще видиш лицето… на своя съпруг — изрича замаяно тя, сякаш сънува.

— А вярно ли е?

Тогава тя вдига очи към мен и сълзите й рукват като водопада отсреща. И аз разбирам какво е изстрадала през изминалата седмица.

— Ти ми кажи — прошепва.

— Мисля, че е вярно — отвръщам и я обръщам към мен. Прикляквам и казвам: — Обичам те, Амария Сант Амброджо! — а след това започвам да изричам първите думи, на които тя ме бе научила. — „Мано“ — казвам, хващайки ръката й. — „Куоре“ — добавям, поставяйки я върху моето сърце. — „Бока“ — завършвам, целувайки я нежно по устните.

Тя ме целува много по-страстно от последния път и ме притиска към себе си много по-силно, и аз я целувам отново и отново, и през сълзите и на двама ни шептя, че никога повече няма да я напусна, моята любов, моята скъпа съпруга! Цветът по лицето й и красотата й се завръщат и тя се засмива с искрена радост. И аз вече знам какво ще ми каже.

— Хайде да се връщаме у дома! — изрича. — Трябва да кажем на баба! — ала този път изрича още нещо — изрича думи, които пронизват сърцето ми сякаш с кинжал. — Тя е много болна.

Тръгваме бързо към дома. По пътя моята съпруга ми обяснява какво се е случило и аз ускорявам крачка, подгонен от страха, че може да сме закъснели.

Четирийсет и шеста глава

Симонета затваря една врата

Симонета стоеше сама насред бойното поле.

По настояване на Бернардино Вероника от Таормина бе докарала Симонета до Павия с каляската — една от благините на проспериращия бизнес — защото господарката й вече не можеше да язди. Вероника чакаше търпеливо край близкия поток заедно с каляската, където бе разпуснала конете да си отпочинат и да се напият с вода. Галеше кадифените им муцуни и им тананикаше неаполитански напеви, за да ги успокои. Не че се притесняваше, че конете ще хукнат да пресичат потока — за нищо на света не биха се втурнали към напоеното с кръв поле, ако ще и да ги караше. Те знаеха какво се е случило тук. Усещаха миризмата на смъртта, чуваха призрачните бойни вакханалии и потрепваха при всеки полъх на листата над главите им. Вероника присви очи, за да ги предпази от силните пориви на вятъра, и прикова поглед върху господарката си. Симонета се бе отдалечила доста, но Вероника виждаше надалече.

От всички хора Вероника като че ли можеше най-добре да разбере Симонета как се чувства, защото тя също бе изгубила съпруг. И също като нея бе открила втора, още по-голяма любов — Исак. Но едновременно с това бе наясно, че понякога паметта изисква от нас да отдадем дължимата почит и на първата, изгубената връзка. Знаеше, че подобни ритуали трябва да бъдат извършвани насаме. Но погледът й нито за момент не се отклони от господарката й, която продължаваше да навлиза още по-навътре в полето, докато не достигна самия му център. Беше лесна мишена за наблюдение, защото не само бе облечена с дебели мечи кожи, но и тялото й беше огромно — носеше дете, което всеки момент щеше да се появи на бял свят.

* * *

Симонета се загърна още по-плътно с дебелите мечи кожи, за да се предпази от острите пориви на студения вятър. Той подхващаше косата й и изваждаше къдриците й изпод качулката, проблясващи като ярка мед под непостоянните слънчеви лъчи. Пелерината ухаеше нежно на сандалово дърво — ароматът на Манодората, предишният й собственик. И тя внезапно се задави от мисълта за него. Докато преглъщаше сълзите си, едва не се разсмя, че е дошла да скърби за един мъж, а плаче за друг. Не беше скърбила дори за родния си баща, когато чумата го отнесе. Но сега си даде сметка, че Манодората й е бил като баща — бащата, когото никога не бе предполагала, че иска, никога не бе знаела, че ще й липсва. Той беше неин настойник и приятел тогава, когато имаше най-голяма нужда от него, затова усещаше загубата му всеки божи ден. Радваше се, че може да го види в Елиях и Йовафет — неговите синове, нейните синове, а сега и синове на Бернардино.

Днес тя за първи път бе оставила сами трите си момчета. Бернардино бе настоял тя да изпълни този ритуал тук — неземно щастлив, не можеше да й откаже нищо, дори и това. От празника на свети Амброзий, когато бе излязла с цялото си семейство и целият град я бе поздравявал и възхвалявал, тя се бе заредила с необяснимо, нарастващо безпокойство. Не, не можеше да каже, че е нещастна — тъкмо обратното. Бернардино я бе подкачил, изтъквайки, че сега е като птица, която подготвя гнездото си в очакване на голямото събитие, и че подобни чувства са обичайни за жена в нейното положение. Ала тя знаеше, че чувствата й нямат нищо общо с това. В онзи знаменателен ден нещо у нея се бе променило, нещо бе събудило съвестта й, подсказвайки й, че има несвършена работа. Постепенно бе осъзнала каква е тази работа, затова бе споделила мислите си със своя съпруг и бе дошла тук с неговата благословия. Единственото му притеснение бе как ще се отрази дългият път на нея и на детето им, но беше умилостивен, когато тя му каза, че ще вземе Вероника и тя ще я кара с каляската. Бе оставила всички в голямата кухня, която, въпреки все по-нарастващото семейно богатство, си бе останала сърцето на къщата. Сърцето й се стопляше, когато си спомнеше сцената, която бе оставила зад себе си — Бернардино бе отворил голямата си дъска с всички свои безценни въглени и бои и бе разстлал велен за момчетата.

— Ще ги науча да рисуват — бе заявил той с обичайната си самоувереност — защото съм сигурен, че именно с това ще си изкарват хляба, когато пораснат!

Тя се бе усмихнала мило и бе попитала:

— И двамата ли ще стават художници?

А той бе посочил към корема й, поправяйки я:

— И тримата!

Тя целуна всички подред, очаквайки сълзи от малките, но после, със сърце, изпълнено с радост, осъзна, че те се чувстват съвсем добре и само с новия си баща. Елиях отдавна се бе превърнал едва ли не в покорен слуга на Бернардино заради случая с нарисувания гълъб, но дори и малкият Йовафет бе започнал да го приема спокойно и се отдаваше с наслада на игрите, които той предложеше. Към момента, в който потеглиха, тримата бяха по-оцветени и от самия велен, и най-вече — най-голямото момче, Бернардино. Тя само се бе усмихнала, без да прави забележки. Не би се изненадала, ако при завръщането си завареше Вила Кастело декорирана като църквата в Сароно. Важното е, че бе започнало нещо важно, което можеше само да я радва.

Имаше чувството, че се намира на хиляди километри от техния щастлив дом. Тук беше студено, а не топло, тя беше ужасно сама, без компания, и вървеше сред мъртвите, а не сред живите и жизнените. Пое с пълни гърди от студения въздух и направи пълен кръг около мястото. Полето се къпеше ту в светлина, ту в мрак под гонещите се бързо над главата й облаци, които често закриваха слънцето. Простираше се плоско, тихо и невинно, пазещо дълбоко своите тайни. На север от него градът Павия лежеше като яркочервен спящ дракон — къщите му бяха накацали като люспи, кулите — като шиповете по гърба му. Симонета продължи да обикаля полето нашир и надлъж. Така и не можеше да намери мястото — никога нямаше да разбере къде точно е паднал. Единственото, което знаеше, бе, че днес се навършват точно четири дълги години, откакто това поле бе приело тялото му и неговата кръв. Четири години. И какви са поуките, които са си взели великите хора от това? Само преди няколко месеца Симонета бе чула в Сароно да се разправя как край Ладриано френска армия под командването на фелдмаршал Сен Пол е била решително разгромена от испанските сили, водени от Антонио ди Лейва, губернатор на Милано. Значи кръгът отново се бе завъртял. И докато този кръг — подобно на големите обсадни колела, прекършили тялото на света Катерина — продължаваше да се върти неумолимо, за да докара нови битки на тази земя, с него щяха да се въртят още дълго и колелата на невежеството и предразсъдъците. Защото до Сароно бе достигнала и новината за това как в Унгария, през същата тази 1529 година, трийсет евреи са били изгорени живи на клада заради ритуалното убийство на дете, което по-късно било намерено живо и здраво. Симонета поклати глава. Именно такова бе и първото престъпление, за което някога бе обвинен и Манодората.