Но тук, в Павия, обгорената земя беше отдавна изцелена и през напоената с кръв почва вече пробиваха първите треви. Тук-там се виждаха дори и цветя. Както светът живееше на цикли, така живееше и природата, избутвайки нагоре отново кълновете на надеждата и здравето, колкото и обругана да бе тази земя. Симонета откри едно местенце, на което вече растяха диви цветя, а тревата бе осветена от слънцето. Приклекна и постави ръка върху равната земя. Вече осъзна защо беше дошла. Това не беше неразумна приумица на бременна жена. Тя имаше нужда да затвори тази врата. Бе дошла да си вземе завинаги сбогом.

Преди години, когато споменът за битката бе все още пресен и скръбта — голяма, общината на Павия бе забранила разхождането по бойното поле поради риск от разнасяне на зарази, а и заради голямото объркване между хилядите обезобразени тела. Така Симонета изобщо не успя да си върне Лоренцо у дома, да го види затворен в ковчег и да го погребе, както подобава. Затова сега нямаше гроб, на който да ходи всяка година, за да се успокоява и отново да разцъфтява заедно със сезоните. Но на тази неправда й предстоеше да бъде поправена.

Симонета направи знак на Вероника, която я чакаше край ручея. Момичето спъна конете и се приближи към нея, носейки два вързопа, които вече бяха твърде тежки за нейната господарка. През колана на гърба й беше пъхната лопата, а в двете си ръце носеше два дълги вързопа, увити в синьо-сребристите знамена на Ди Сароно. Вероника остави товара си на земята и изкопа плитка дупка в твърдата земя, докато господарката й си почиваше отстрани. По тържественото изражение на момичето Симонета се досети, че Вероника си спомня за погребението на собствения й съпруг и съжали за болката, която очевидно бе събудила у нея. Но, от друга страна, се надяваше тя също да успее да извлече някаква полза от този ден. Защото онова, което на Вероника й бе изглеждало като край, се бе оказало и начало, защото сега си имаше Исак.

Накрая Симонета положи двата дълги вързопа в земята. Беше й трудно да ги различи — и двата дълги, студени, стоманени — но това нямаше никакво значение. И двата бяха виновни, и двата сееха смърт.

Мечът и пушката.

Вероника разпръсна пръста над оръжията, докато накрая ги скри от поглед.

Симонета осъзна, че умът й е пуст като земята пред нея — не бе в състояние да измисли никакви последни думи, никакви молитви. Единственото, което я изпълваше, бе всепоглъщащото чувство за правота. Не желаеше оръжията на Лоренцо да се мотаят из къщата й като трофеи за зимните вечери, нито пък да ги връчва на синове, които не са негови.

Всичко свършваше тук и сега.

Оттук нататък името „Ди Сароно“ щеше да бъде свързано с търговия, а не с война, и тя щеше да се гордее с него точно толкова, колкото се бяха гордели и предците й в миналото. Светът се въртеше и битките продължаваха, но тя нямаше да взема участие в тях. Нейната работа бе да създава живот, а не да го отнема. Бернардино също никога не би убил, нито наранил някого. Той бе посветил живота си на това да направи света по-красив и да го остави по-хубав от онзи, който бе заварил. След брака им страстта му към работата се бе завърнала и той бе започнал една последна нейна картина в ролята на Мадоната, очарован от промените, донесени от бременността на лицето и тялото й — поредното проявление на истинската човечност и смъртност. На този панел, който бе наполовина завършен и съхнеше край камината, я показваше закръглена и умиротворена, всяка нейна част по-пухкава от преди с изключение на бледите й ръце. В скута си държеше Елиях, а сестра Бианка ги гледаше благо.

— Ще я нарека „Дева Мария с Младенеца и покланящата се пред тях монахиня“! — бе съобщил Бернардино, не пропускайки да включи в платното си и своята приятелка, която се бе върнала в манастира „Свети Мавриций“.

След като бе приключила с позирането си, Симонета не можа да не забележи липсата на фон или контекст на картината. Тримата с Елиях и Бианка бяха сякаш увиснали във въздуха — зад тях нямаше абсолютно нищо освен глазирания фон на платното. Елиях беше извикал закачливо:

— Сигурно татко ни мисли за духове, майко! За гоблини, които кръжат над равнините на Ломбардия! — и после бе хукнал из къщата със страховити възгласи и смешни, призрачни физиономии, за да плаши братчето си.

Бернардино се бе усмихнал, но не бе казал абсолютно нищо. А когато Симонета попита съпруга си за това, той отказа да й издаде какво е планирал за фон.

— Ще бъде изненада! — отсече. — Ще я видиш на именния си ден, което е само след един месец, когато ще станеш на двайсет и една!

На нея това й бе напълно достатъчно. Бе напълно щастлива с бременността си и с двете си деца. Радваше се, че синовете й ще бъдат отгледани „да се изхранват с четка, а не с меч“. Усмихна се, когато това сладникаво мото нахлу в съзнанието й — спокойно би могло да се превърне в мото на герба на фамилията Луини. Внезапно я обзе копнеж да се прибира у дома, но знаеше, че работата й тук все още не е приключила. Освободи Вероника и я успокои, че няма да се бави още дълго.

Постави отново ръка върху студената земя, която Вероника бе изравнила — върху мястото, където лежаха мечът, аркебузът и кръвта на Лоренцо.

— Ти беше любовта на младостта ми — рече тихо. — Но сега вече пораснах. Светът се промени и те отне от мен, но аз също се промених.

А после извади изпод коприната на корсажа си млечнобял бадем, затоплен от гръдта й, и го пъхна в студената земя. Така, както онзи, който той й бе поднесъл в деня на сватбата им. Покри напълно бадема с пръстта, връщайки го на земята — така, както римляните са принасяли дарове на земята, за да осигурят растежа на посевите си и да умилостивят боговете. А нейният собствен Бог си седеше отново на небето — годините на съмнение бяха останали далече назад в миналото. Тя беше щастлива. Беше време да затвори тази врата.

— Сбогом, Лоренцо! — прошепна.

Изправи се не особено уверено, подпираща корема си с ръце. Беше кръгъл като тиква. Детето в нея прорита силно и настойчиво така, както никога досега не беше правило. Тя ахна от болка и удоволствие, за миг неспособна да помръдне. Видя как Вероника тръгва загрижено към нея, но само поклати глава и се усмихна. Движенията на детето затихнаха. Всичко беше наред. Всичко беше повече от наред. Изведнъж облаците се разделиха и слънцето огря полето и пътя й, когато тя пое към каляската, без да се обръща назад. Реши да си спомня Лоренцо с приятни чувства и всяка година на този ден да поръчва литургия с реквием в Църквата на чудесата в Сароно — за упокой на душата му. Щеше да му даде ритуалите, които някога бе прекалено обезумяла от скръб, за да се сети да изпълни.

Сароно. Сърцето й потрепна, когато осъзна, че само след броени часове ще бъде при семейството си. Вдигна ръка, за да приглади непокорните къдрици, и пръстенът на ръката й проблесна под слънчевите лъчи. Разпери странните си бледи пръсти, за да се наслади отново на дизайна — подобно на всяка младоженка, изключително горда с брачния си пръстен.

Беше й го поръчал Бернардино. Бе отишъл чак до Флоренция, завръщайки се най-сетне в града на своята младост. Там, покрай Понте Векио, където най-добрите златари на света ваеха своята алхимия, имаше една скромна работилничка с шестовърха звезда на вратата. Симонета го бе изпратила точно там — знаеше, че еврейските майстори са онези, които са изработили и златната ръка на нейния скъп, покоен приятел. На Бернардино му бе необходимо само да прекрачи прага и да изрече името „Захей Абраванел“, за да получи цялото му полагащо се внимание. И стана много добре, че поръчаха пръстена там. Защото дизайнът, изработен от жениха, беше прекалено труден за не особено умел майстор. Представляваше изящно сърце от златни бадемови листа. В средата му имаше други три бадемови листа. Но върху листата вече се виждаха и трите овални бадема на герба на фамилията Ди Сароно, символизирани от блестящи, чисти перли. Колелото на съдбата се бе завъртяло, бе изминало пълен кръг и сега дървото бе родило плод.

Вероника се приближи и пое протегнатата й ръка с една от редките си усмивки. Докато помагаше на господарката си да се качи в каляската, заваля сняг — дребни, деликатни цветчета, които нямаше да затруднят пътя им.

Без да знае защо, Симонета ди Сароно наклони назад глава и поднесе уста на падащите върху нея снежинки.

Четирийсет и седма глава

Епилог

Лоренцо Джовани Батиста Кастело ди Сароно загина в Павия на двайсет и четвъртия ден от февруари в Лето Господне 1525. Но Селваджо Сант Амброджо е жив. Знам го, защото това съм аз. Вече живеем в Неапол. Прецених, че с оглед на тайната ми, за мен и за семейството ми ще бъде по-добре да напуснем Ломбардия. Какво е семейството ми ли? Позволете ми да ви разкажа за хората, които са ми най-скъпи на сърцето.

Баба е все още жива — оживя в деня, в който отвори очи и ме видя надвесен над болничното й легло, в деня, в който намерих Амария край кладенеца на женитбата, в деня, в който се прибрах от Сароно. Болестта, от която страдаше, беше на сърцето й, и единственото лекарство, от което се нуждаеше, беше моето завръщане. Поклон пред нея, защото не заслужавам такава баба, такава приятелка! Топлите ветрове на юга й се отразяват изключително добре, така че не мисля, че скоро ще ни напусне.

Синът ми беше роден през лятото. Кръстихме го Грегорио — името на един далечен спомен, на човек, който заслужава тази чест. Той е истинска радост за очите ми. Расте и си играе в работилницата на баща си с парчетата дърво. Защото ми е приятно да ви съобщя, че вече съм доста преуспяващ човек и уважаван гражданин на Неапол. Мебелите, които изработвам, се продават много добре, затова успях да купя голяма неаполитанска къща. Колко странно е, че аз, последният от благородната линия на Ди Сароно, се превърнах в дърводелец и търговец! Но пък работата ми доставя наслада. Обичам дървото — то има смисъл, реалност и непосредственост в един свят, който отива все по-далече от блясъка на дворцовата изисканост. От Павия с нас дойде само едно нещо — нещо, което изработих лично аз и с което се гордея много. Къщичката за гълъби стои в центъра на прекрасния ни нов двор, а нашата гълъбица си има нови приятели, които да й правят компания и да я радват — нещо, което на свой ред доставя радост на моята жена.

Ах, да, жена ми! Сърцето й е препълнено от щастие. Просперитетът й пасва много добре, но съм длъжен да кажа, че въпреки всичките си коприни и кадифета тя си остава най-милото създание, живяло някога на тази земя. Сега тя се грижи за нашите деца, както някога се грижеше за съпруга си и както някой ден ще се грижи за децата на нашите деца.

Понякога научавам новини от Сароно. Чувам да се говори, че Симонета и Бернардино имали син, когото кръстили Аурелио. Аз се хванах на работа и изработих целия Ноев ковчег с миниатюрни двойки животни, всяко от тях не по-голямо от палец, заедно с дървения кораб, разбира се, в който да се поставят. После увих подаръка в пакет от червена коприна и изпратих вестоносец чак до Вила Кастело с изричните инструкции да не ме споменава по име. Надявам се детето да се радва на игрите си с моите животинки. (Навремето нямах представа колко много ще се радва всъщност — защото много години по-късно, следвайки стъпките на баща си, Аурелио Луини замина за манастира „Сан Маурицио“ в Милано и там нарисува приказния стенопис на Ноевия ковчег — достоен наследник на таланта на баща си. Този стенопис може да се види там и днес.) Разбрах също така, че Еванджелиста се научил да вика „татко“ на човека, който някога нарисувал гълъб на ръката му, и че малкият Джован Пиетро с готовност последвал примера на батко си.

Какво става със Симонета ли? Знам, че тя е намерила истинското щастие като съпруга на Луини и майка на синовете му. Никога повече не я видях, но съм виждал множество нейни изображения. Бернардино някога каза, че Ломбардия е покрита с кръв и бои — кръвта я отмиват дъждовете, но боите остават вечно. Ако искате, можете сами да видите Симонета (както сторихме ние с Амария) в Музео Чивико Гаетано Филанджиери в Неапол. Погледнете картината „Дева Мария с Младенеца и покланящата се пред тях монахиня“ от Бернардино Луини. Там ще видите една Мадона и един Младенец, седнали насред бадемова горичка, докато една монахиня с мило лице им чете от Светото писание. На фона зад тях, сред дърветата, върви мъж. Мъж, който показва едната си ръка от плът, а другата, златната, е скрил под пелерината си. Мъж, който е бил убит от стрелата на Мадоната на същото това място в името на приятелството. Детето в ръцете й е неговият голям син — сирак от войната между един Бог и друг. Дева Мария има бели ръце, чиито среден и безименен пръст са с еднаква дължина. Това са ръцете на съпругата на художника и майката на неговите деца.