— Синьора!

Видя как слугинята скача и се прекръства уплашено, но младата й господарка просто насочи очи към него. Те бяха сини като водите на езерото Маджоре, където се намираше селото на неговото детство — Луино. Никога до този момент не бе харесвал езерото толкова, колкото сега — сега, когато можеше да го сравни с очите й. Лицето й не изразяваше абсолютно никакви чувства, беше почти безжизнено. Но дори и тази сериозност не бе в състояние да скрие красотата й.

— Синьор? — изрече кратко тя.

Гласът й беше тих и музикален, но излъчването й беше ледено. Не би могла да бъде на повече от… колко? Може би седемнайсет? Но пък каква осанка, какво достолепие само! Без да прави опити да снижава гласа си, Бернардино каза:

— Синьора, бих искал да ми позирате като модел. Искам да ви нарисувам!

Сега вече бе привлякъл цялото й внимание. Симонета бе дошла тук, за да се помоли за чудо. Това ли й бе изпратила Божията майка? Мъж, който бе най-малко на четирийсет, ако не и повече, висок, отвратително красив, отправящ й предложение, което тя не разбираше. Да не би това да бе поредното изпитание? Какво би могла да има предвид с това Небесната царица?

— Да нарисувате… мен? — прошепна объркано тя.

Към този момент обаче отец Анселмо вече бе успял да стигне до тях — широката му роба не му бе позволила да върви по-бързо през църквата.

— Приемете извиненията ми заради този човек, милейди! — изрече задъхано. — Той е просто художник. („Велик художник“ — вметна Бернардино, обаче никой не му обърна внимание.) — Дойде да изрисува стените на тази църква и ако разбирам правилно безочливото му предложение, той желае да му позирате за… за една от фигурите тук!

— Не просто за коя и да е фигура — обади се накрая Бернардино. — А за главната фигура! За самата Дева Мария! — и за да подчертае значението на думите си, плесна весело намиращата се близо до него статуя на Богородица по задните части.

Това вече дойде в повече на Симонета ди Сароно. Напусна веднага църквата, следвана плътно от Рафаела. Тонът на този човек и непочтителното му отношение към Дева Мария бяха възмутителни. Но за внезапното й напускане имаше и още една причина. Тя бе направила унизителното за себе си откритие, че въпреки огромната си скръб се е поддала вътрешно на неземната му красота. И сега нищо, нито дори фактът, че от много дълго време бе без Лоренцо в леглото си, не бе в състояние да й опрости този огромен грях. Чувстваше се разтърсена до дъното на душата си и много виновна, затова реши да изкупи греха си с дълги часове пред домашния си олтар, където нямаше опасност да го види. Не чу извиненията на отец Анселмо, но много добре чу прощалните думи на своя мъчител. Той излезе на стълбите на църквата и се провикна към отдалечаващата се черна фигура:

— Ще ви платя!

* * *

Анселмо завлече Луини обратно в църквата и изрече с укор:

— Не говорете глупости, господине! Тя е една от най-богатите дами в Ломбардия! Няма нужда от вашите пари!

— Всички имат нужда от пари — каза Бернардино, загледан в нея. — Та като стана въпрос за това… — остави се свещеникът да го отведе обратно до олтара и да му обясни условията, при които го наемат.

— За всяка фигура на светец ще получавате по двайсет и два франка на ден.

— Значи искате повечко светци, така ли? — изгледа го с цинична усмивка Бернардино. — Повишават драматизма на помещението, нали така? Сърца, очи и гърди, изтръгнати от нещастното тяло на мъченика, и повечко канонизирана карантия!

— Точно така — отговори безстрастно свещеникът. — Но набожните се идентифицират с техните страдания, особено в години като сегашните. Отправят молитвите си към тях, считайки ги за свои посредници пред Бога, кръщават децата си на тях, призовават ги, дори когато ругаят. Светците са вплетени в самата тъкан на нашия живот. А в Ломбардия те буквално вървят сред нас!

— Какво би трябвало да означава това?

Анселмо въздъхна, обърна гръб на своя мъчител и тръгна по пътеката между пейките, като промърмори:

— Някой ден може би ще разберете.

Бернардино тръгна след него, тъй като имаше още важни въпроси, свързани с поръчката.

— А как е решен въпросът с храната и подслона?

Свещеникът се обърна и поясни:

— Поръчано ми е да ви кажа, че ще получавате безплатно хляб и вино, а иначе можете да живеете тук, в камбанарията на църквата — тук свещеникът се усмихна гордо и допълни: — Сигурен съм, че ще се чувствате много удобно! Камбанарията е сравнително нова, построена е от дарение, направено през 1516 година, и се счита за една от най-добрите в областта!

Но Бернардино изобщо не го слушаше. Само каза:

— Хубаво. За тези пари ще ви направя безплатно и едно Рождество!

Анселмо едва сдържа усмивката си. Прецени, че е безсмислено да показва на художника своята радост и гордост — парченце от Светия кръст, поставено в обсипаната с рубини мощехранителница в апсидата. Непочтителността на Бернардино не му допадаше, но пък не можеше да не го харесва като човек. Освен това само как рисуваше! Анселмо бе виждал неговата творба „Христос с трънен венец“, докато беше в семинарията в Милано. Всъщност именно благодарение на тази творба бе познал Луини още в мига, в който беше прекрачил прага на църквата — защото с присъщата си арогантност художникът бе изрисувал Христос по свой образ и подобие. Бернардино може и да имаше божествена външност, но репутацията му бе на човек безбожник и с нисък морал. Затова, чрез една много сполучлива игра на думи с името му и името на родното му село Луини, неговият приятел и колега по четка Вазари много точно му бе дал прякора „лупино“ — вълкът. Анселмо въздъхна вътрешно и се замоли творецът да не им създава неприятности. Предпочете да се върне към темата, като попита:

— Колко време ще отнеме изработката на толкова много стенописи?

Луини потърка брадичка и отбеляза:

— По принцип работя бързо. „Христос с трънен венец“ я направих за трийсет и осем дена, а онази фреска имаше сто и четиринайсет фигури — вдигна очи към красивия свод над главата си, изпълнен с възхита от архитектурата на интериора. Църквата беше много приятна, цялата в бяла мазилка и гипсови корнизи. Няколко анонимни художника бяха направили бледи опити да изрисуват колоните с библейски сцени, но съвсем скоро те изобщо нямаше да могат да се сравнят със стенописите, които той щеше да изработи. Постави ръка върху една от студените бели колони. Открай време беше свикнал да възприема църквите като живи, дишащи същества. Тази определено беше женска — корнизите й приличаха на бяла дантела, камбанарията излъчваше по-скоро нежност, отколкото натрапчивост, външната засводена галерия бе опасана с красиви дървета. Сякаш приветствайки пристигането му, камъкът на колоната под ръката му се затопли и той започна да плъзга дланта си нежно нагоре-надолу, сякаш галеше бедрото на поредното си женско завоевание. — Приготви се — изрече тихичко, сякаш говореше на жена. По някаква странна асоциация на идеи той се загледа към голямата празна стена на преддверието на църквата и каза по-силно: — В онзи край ще направя „Поклонението на влъхвите“. В центъра на композицията ще бъде Дева Мария, за чийто образ ще използвам Симонета ди Сароно — изрече името така, сякаш не искаше никога да го забравя.

Анселмо поклати глава, удивен от упоритостта на Луини, и отбеляза:

— Тя никога няма да се съгласи да ви позира.

Бернардино се усмихна и зъбите му проблеснаха като на вълка, на който го оприличаваха.

— Ще видим! — рече самодоволно.

Пета глава

Пейзажът на Ломбардия

Амария и баба й работеха под светлината на свещите. В това отношение бяха извадили късмет, защото на дневна светлина външният вид на дивака сигурно би се понесъл трудно от по-чувствителните души. А светлината на свещите беше милостива. Превръщаше червеното на кръвта в черното на меласата. Скриваше зеленикавите петна на гангренясалата кожа и позлатяваше болезнено жълтеникавата бледност на плътта под сплъстената коса. Обръщаше в златни прашинки въшките и бълхите, които пъплеха из туфите на космите, и скриваше изпъкналите паяжини от венички в кръвясалите очи, за да остави единствено блясъка на добротата и на живота.

Бяха положили дивака, или Селваджо, както бяха решили да го наричат, върху скромната си дървена маса, която Амария беше покрила със слама, за да му бъде по-удобно на нещастните кости. Беше стъкнала огън със съчките, които бе събрала още в гората, и беше затоплила в огнището ведро с вода. Едва тогава бяха започнали.

Беше се наложило да разрежат дрехите му с ножиците на бабата, за да ги отделят от плътта му. Селваджо ги наблюдаваше, без да отрони и звук, но накрая, когато стигнаха до мястото, където платът бе залепнал здраво за раните му и заедно с него започна да се отлепва и кожата му, нещастникът изгуби съзнание от болка. Амария намокри обилно дрехите му с вода, за да улесни отделянето им, а после захвърли въшлясалите дрипи в огъня. Но около гърдите на дивака откриха фино тъмно платно — под светлината на свещите изглеждаше черно на цвят, но приличаше на някакво знаме, така че бабата го отдели за изпиране, в случай че после човекът си го поиска. Нямаше никакво съмнение, че знамето е било използвано, за да спре кръвта на най-голямата рана — рана, която беше толкова дълбока, че Амария тихичко изписка, а бабата се зачуди как така не го е убила. Ала това не бе единствената рана по тялото му — по плътта му се виждаха и други ранички, които обаче не бяха разрези, а по-скоро дупчици. Гърдите и раменете му бяха изпъстрени с цяла гора от такива дупчици, кръгли като остриетата на стрели, само че без стрелите, и много по-мънички. Бабата се прекръсти и призова на помощ свети Себастиан — светец, за когото знаеше, че е приел в тялото си не една и две стрели. После се приведе и се загледа по-внимателно, покривайки лицето си с парче плат, напоено с бирена мая, за да не зарази с дъха си нещастника. И видя как от една от дупчиците наднича кръгло метално грахче. Раздвижи го и то се изтърколи от плътта, изтрополявайки тихичко на дървените дъски, върху които лежеше Селваджо. После и двете жени се приведоха над него, за да го огледат.

— Какво е това? — ахна Амария.

— Куршум — отговори бабата и дори самото изричане на думата й прозвуча като изстрел. — Да, светът наистина е вече различен — вдигна внимателно металното грахче към светлината на огнището и то проблесна зловещо, подобно на прокълнато метално око. Бабата продължи да го оглежда. Откакто бе видяла да изгаря трупът на сина й, тя се бе постарала да научи повечко неща за битките — при всяка поява на войник или наемник в града им тя се бе старала да слуша внимателно разговорите им и да гледа с широко отворени очи. — Това са миниатюрни гюллета, изстреляни от оръдие, което обаче е достатъчно малко, за да може да бъде държано от един човек. Наричат ги аркебузи. Големите жертви в последните войни се дължат именно на тези оръдия.

После бабата пое купата с вода от ръцете на Амария и я изля върху раните. За една девица не беше подходящо да докосва мъжка плът, дори и в случай като този, така че старицата си знаеше, че тази задача се полага на нея. После нагря острието на камата на Филипо в пламъците на огъня и започна да копае плътта на дивака с него.

— Но какво правиш? — провикна се тихичко Амария.

Без да вдига очи, бабата отговори:

— Тези метални мъниста трябва на всяка цена да бъдат изкарани от тялото му! Направени са от някаква оловна сплав и ако останат, ще отровят плътта му!

Амария завъртя първия куршум между пръстите си и отбеляза удивено:

— Ама те са идеално кръгли! Как ли ги правят?

— Вече ги правят навсякъде. Дори и тук, в Павия.

— Тук ли?

— Да. Знаеш ли онези две червени кули близо до църквата „Сан Микеле“?

— Да — кимна момичето. — Дето им викат „Дяволските крака“. Трябва да минеш между тях, бягайки с все сили, защото иначе Дяволът може да се изсере върху главата ти.

Въпреки сериозността на момента старицата не можа да не се усмихне на суеверието на внучката си.

— Така е, „Гамби дяволо“ — „Дяволските крака“. Тези неща тук са направени точно там. Дяволът вече сере куршуми.