— Наистина ли? — ококори се момичето.

— Разбира се, че не, дете — отвърна с угрижена усмивка старицата, докато продължаваше да дълбае нежната плът на дивака. Някои от куршумите бяха по-близо до повърхността, други — по-дълбоко. — Също както и повечето злини по света, и тези са дело на човека. От върха на кулата пускат надолу горещо, течно олово и когато падне, също както при капчиците вода, капките му стават идеално кръгли още във въздуха. Докато стигнат до земята, вече са сухи и твърди като ноктите на Христос — въздъхна и допълни: — Повечето от загиналите край Павия умряха тъкмо от тези оловни топчета.

После се умълча и продължи да вади метала от разкъсаните мускули на дивака. Раните се бяха скупчили върху бялата пустош на плътта му така, както бойните полета изпъстряха цялата плът на Ломбардия, а и целия полуостров. Докато оглеждаше пейзажа на тялото му за други коварни куршуми, бабата започна да реди като литания имената на битките. Пускаше куршумите в поставената наблизо чиния и те потракваха тихичко един след друг. Започна с Гариляно — реката, край която бе изгубила своя Филипо. Трак. Анядело. Трак. Чериньола. Трак. Бикока, Форново, Равена. Трак, трак, трак. Мариняно, Новара. Обсадата на Падуа. И последна от всички — битката за Павия. Войната бе пристигнала отдалече, за да се спре на самия им праг. Трак. Куршумите падаха един след друг в чинията като сълзите на Божията майка и се подреждаха сякаш в наниз — мъниста на една кървава броеница. За момент бабата приведе глава, за да отдаде почит на всички битки и на всички загинали в тях.

После пак грабна ножиците и накара внучката си да извърне глава, след което се зае да изрязва мъртвата жълтеникава плът около кратера на голямата рана — тя поне беше със сигурност от острието на меч. Подаде обратно ножиците на Амария, като й заръча да ги почисти, а след като изпълни заръката, внучката й ги използва, за да се заеме с косата на дивака. Изряза първо големите туфи на сплъстяванията, докато накрая косата му не остана с еднаква дължина навсякъде. После я изми с вода и сок от лимон, за да премахне въшките, а докато режеше жълтия плод, за да го изстиска върху главата му, той като че ли се оживи. Клепките му изпърхаха — може би от сока на лимона раните го бяха смъднали — и тя се почувства длъжна да прошепне едно извинение, при което очите отново се затвориха. Бабата взе своята костна игла и натопен във восък конец и заши почистената рана толкова добре, колкото можа. Беше чувала за подобни начини за лечение на бойното поле и намираше в тях огромен смисъл. А и шиенето бе неотменна част от живота й. Ако нещо се скъса или разпори, просто го зашиваш, за да се затвори. В подобни моменти на ужас старицата се придържаше здраво към реалността на своя бит — защото, за да се съхраниш в този полудял свят, трябва да се захванеш за нещо сигурно. Докато шиеше, се опитваше да си представи, че кожата му е калъфка на възглавница и че сега тя шие, за да не позволи на пуха на възглавницата да излети, както и на вътрешностите от корема му.

Задачата на Амария беше по-лесна — тя наточи камата на Филипо върху камъните край огнището и започна да бръсне брадата, която покриваше лицето на дивака. Докато втриваше зехтин в кожата му, за да улесни бръсненето, почувства необичайно разтрисане в тялото си, когато усети топлината на кожата му и бодежа на космите на брадата му — никога досега не бе докосвала мъж. Не си спомняше нито грубата целувка на любящ баща, оставяща червенина по бузите й от наболата брада, нито мускулестата прегръдка на брат. Всичко това бе за нея напълно ново — толкова ново и приятно, че лицето й се зачерви под пламъците на огнището, а сърцето й заби лудо в ушите й. Старанието й разкри лице с правилни, красиви черти и изискан външен вид, което бе много далече от дивака, за когото бяха нарочили този нещастник. Когато забеляза, че брадата я няма, бабата се извърна, за да го огледа добре. Оказа се млад, много млад. Беше си го представяла като Филипо, но сега, докато продължаваше да шие раната му, осъзна, че дивакът е по-скоро момче — възрастта му бе повече като на внук, отколкото като на син.

Накрая Амария се зае да реже приличащите на нокти на граблива птица костни израстъци от пръстите на Селваджо. Когато приключи и с тази задача, тя изми ръцете му и втри в тях алое, за да успокои раните и мехурите му. Забеляза, че въпреки всичките си рани лявата му ръка е мека и изискана, като на благородник, а дясната ръка бе със загрубяла от мазоли длан, като на опитен войник, който всеки ден размахва меча си. Бабата намаза раните на човека с мехлем, който бе направила лично от градински чай и свинска мас. Преди да намаже и превърже по-дълбоките обаче, наля в тях вино. Двете жени работеха тихо, като само от време на време си промърморваха по нещо за нещата, които трябва да се направят. Часовете минаваха. Свещите и положеното на нара тяло напомняха на старицата за будуване около смъртник и тя отлично си даваше сметка, че в крайна сметка работата им може да завърши и така, защото раните на нещастника бяха толкова много, а някои от тях — толкова дълбоки, че имаше голяма вероятност да не дочака утрото. Но пък си даваше сметка, че дори и да издъхне, тя поне ще е направила онова, което трябваше да стори за сина си. Беше почистила всичките му рани, беше ги намазала и превързала и накрая покри момчето с чиста ленена завивка и го остави да спи — да заспи със съня на възстановяването и живота или на отчаянието и смъртта. Но когато сивата светлина на утрото омаломощи силата на свещите, клепките му отново изпърхаха, а върху изпосталялото му лице изби червенина, каквато до този момент не бе имал. А когато светлината на деня най-сетне заяви правата си и когато всички рани вече бяха скрити, случаят като че ли не изглеждаше вече така тежък, както преди. Затова двете жени си позволиха глътка надежда. Гостът им не изпадна в треска и не започна да бълнува, кожата му не се усещаше гореща на пипане, цветът му не се менеше. Лицето му се виждаше много добре. Когато се отвориха, очите му се оказаха зелени като босилек, а на дневната светлина косата му придоби червеникавокестенявия отблясък на крило на сокол чучулигар.

Когато се увериха, че гостът им спи дълбоко и здраво, бабата и внучката се прегърнаха от радост, а след това се измъкнаха на втория етаж на своята скромна колиба, за да могат също да поспят. Преди да заспят обаче, и двете пророниха по някоя и друга сълза — старицата заради онова, което беше изгубила, а Амария заради другото, което беше намерила.

Шеста глава

Нотариусът

Симонета ди Сароно скри отчаяно лице в ръцете си. Тези дълги бели ръце, чиито средни пръсти бяха с еднаква дължина, покриваха напълно лицето й. Досега си мислеше, че е достигнала дъното на своя кладенец на отчаянието, но ето че сега бе захвърлена към нови дълбини от човека, който седеше срещу нея от другата страна на масивната голяма маса в голямата й трапезария.

Ала не плачеше. И мъжът, който седеше сега с нея, не беше Бернардино Луини. Всъщност тя бе положила огромни усилия да забрави този невъзможен човек и почти бе успяла да прогони лицето му от будните си часове. Сънищата си обаче не бе в състояние да опази от него — той проникваше там въпреки съпротивата й, а на сутринта молитвите й ставаха още по-пламенни.

Не, господинът, който седеше сега с нея, беше нотариус — Одериго Бекерия, човек на средна възраст, който се грижеше за парите и имотите на фамилията Ди Сароно и който съвсем доскоро се срещаше веднъж месечно с Лоренцо, за да прекара затворен с него часове наред. До този момент Симонета не си бе давала сметка колко незначителна е скръбта й в очите на останалите, така че се стресна не на шега, когато на първото число на новия месец Одериго се появи у дома им със своята счетоводна книга и перо така, сякаш нищо не бе станало и Лоренцо все още си е у дома. Никога до този момент не й бе хрумвало, че тя — жена, на която досега не й се бе налагало да мисли за нищо друго освен за цвета на роклята й и за вида на прическата й, ще трябва да навлезе толкова дълбоко в сметките на своето домакинство.

А както изглеждаше, тези сметки не бяха в особено цветущо състояние. Без да увърта много, Одериго й съобщи, че не било плащано нито на доставчиците им, нито на прислугата от средствата, оставени от Лоренцо — средства, които господарят му бил оставил, за да разпределя по време на отсъствието му, което се бе надявал да е кратко. На този етап от разговора Симонета реши, че няма за какво да се притеснява. Съкрушена от загубата си, тя се бе уморила бързо от тези приказки за финанси и затова й се прииска нотариусът вече да си тръгва, така че да продължи да се отдава необезпокоявана на своя траур. Затова извади трите бронзови ключа от колана си и се насочи надолу по стълбите към бадемовия склад. Както винаги, първо се огледа, за да се увери, че никой не я вижда как се насочва към задната част на склада. Под краката й пукаха черупки на бадеми, докато вървеше към скритата в мрака врата. Беше толкова тъмно, че успя да намери само с опипване трите ключалки на вратата, зад която се криеше съкровището на фамилия Ди Сароно. Докато завърташе ключовете в съответния ред, тя бе напълно уверена, че вътре ще намери онова, което търси. Дори когато отвори първото ковчеже — онова с трите сребристи диаманта на тъмносин фон върху капака — и то се оказа празно, тя просто премина на следващото. Едва когато и всички останали ковчежета се оказаха празни, тя се върна на горния етаж, приседна и скри отчаяно лице в ръцете си.

Направи го, защото имаше чувството, че това е нейното наказание. В най-мрачните часове на скръбта си тя бе възроптала пред Бога, че няма никакъв смисъл да бъде богата и да има пари и имоти, когато Той й е отнел единствения човек, когото обичаше. Е, Бог очевидно я беше чул и й бе отнел богатството. И сега какво?

Одериго я изчака да дойде на себе си. За разлика от господарката на този дом той изобщо не бе изненадан от нейното откритие. От доста време сред банкерите и адвокатите на Сароно и Павия се носеха слухове, че Лоренцо ди Сароно е започнал да задоволява военните си амбиции до такава степен, че имало голяма опасност да разори собствения си дом. Като упорит, пламенен млад войник със свръхразвито чувство за чест, той бе счел за по-необходимо да осигури най-добрата екипировка на конете си и най-красивите униформи на своите войници, отколкото да се задоволи само с най-наложителните разходи, за да подсигури постоянен доход за именията си и постоянна издръжка на персонала си.

Нотариусът изсумтя възмутено. Подобно неблагоразумие бе недопустимо за човек на предпазливото боравене с финансите като него самия. Одериго не беше злодей — просто беше безразличен към участта на Симонета. В работата си, а особено във времена като днешните, той бе свикнал да се справя с клиенти, оказали се изведнъж разорени. Сега извади бавно от джоба си кърпичката, която носеше за такива случаи, но когато дамата вдигна глава, той с огромно облекчение забеляза, че очите й са сухи. А каква жена беше само! За първи път през дългата си кариера нотариусът долови в сърцето си твърде непривичен проблясък на съчувствие, защото никога досега не бе виждал такова изражение на пълна безнадеждност върху толкова красиво лице.

— Милейди — започна, — не трябва да се отчайвате. Мога да ви спечеля малко време. Ще усмиря кредиторите ви и ще се върна след месец. Дотогава положете всички усилия да се прегрупирате, така да се каже. Продайте всичко, което можете, и намалете броя на слугите си — надявам се, че засега няма да се наложи да напускате поне къщата. Но имайте предвид, че пренастройката ви няма да бъде никак малка! Направете всичко по силите си и си оставете само най-необходимото, разбрахте ли ме?

За първи път, откакто беше дошъл, Симонета го погледна в очите. Боже, къщата! Никога, ама никога досега не й бе хрумвало, че някога ще й се наложи да напусне Вила Кастело. Не, за нищо на света! За нищо на света не би допуснала да изостави онова, което бяха споделяли двамата с Лоренцо, каквото и да й струваше това! Кимна бавно на нотариуса, давайки му знак, че го е разбрала, и той си тръгна. Докато вървеше по алеята между бадемовите дървета пред къщата, Одериго Бекерия не спираше да превърта в ума си мига, в който Симонета ди Сароно го беше погледнала в очите.

* * *

Какъв месец беше само! Какво ограничение на разходите, какво падение! Каква разлика щеше да види Одериго, когато следващия път поеме по алеята между бадемовите дървета към Вила Кастело! Всяка слугиня и всеки слуга, които досега бяха работили в имението, трябваше да бъдат освободени — с изключение на скъпата Рафаела, от която Симонета се нуждаеше повече като приятелка, отколкото като камериерка. Грегорио също бе запазил мястото си по три причини — от милосърдие, заради раните, които бе получил във войните; заради вярната му служба и безрезервната му лоялност към наскоро споминалия се млад господар; и заради привързаността, която Симонета виждаше да расте между някогашния оръженосец и Рафаела. След като самата тя бе откъсната от своята любов, не можеше да понесе да раздели други двама влюбени.