Един слуга и една камериерка трябваше да й стигнат. Всеки ден Симонета обикаляше стаите на имението с Рафаела, за да решат кои скринове, кои фини драперии и кои картини могат да бъдат продадени. Отново заедно прегледаха гардероба на господарката. За бижутата, кожите и пищните рокли от по-щастливи времена бе настанал момент да бъдат продадени. Огромният гоблен, който покриваше цяла стена в голямата трапезария и изобразяваше обречената любов между Ланселот и Гуиневир, беше свален от рамката си. Докато го нагъваше за продажба, Симонета прокара тъжно ръце по изящните шевове и въздъхна. Обичаше тази сцена — страстната прегръдка между виновната кралица и нейния рицар в бляскави доспехи, наблюдавана иззад сенките от Артур, а отзад, в далечината, белите островърхи кули на Камелот, издигащи се над главите им като корона. Дрехите на Лоренцо, недокоснати, откакто бе тръгнал на война, също трябваше да си заминат. Симонета не си позволи да зарови лице в бельото му, за да усети неговия аромат, нито да си спомни, че под този кадифен ръкав бе усещала твърд, топъл мускул, когато се отпускаше на ръката му, или широчината на гърба му под тази кожа, на която се бе наслаждавала, докато танцуваха. С пресъхнали от мъка очи тя се освободи от всичко негово — с изключение на един костюм за лов от домашно платно, който задържа със специална цел.

Сега, когато вече нямаха пари за месо, Симонета започна да възстановява уменията си с лъка. Спортът, на който някога се бе отдавала за разнообразие, тъй като подхождаше перфектно на една изискана дама, сега стана за нея точно толкова важен, колкото бе и за най-бедния селянин. Час след час тя прекарваше пред прозореца си — обаче вече не плачеше, а изстрелваше стрели с все по-голяма точност към бадемовите дървета. Когато стрелбата й се подобри, тя реши да изостави нещастните дънери, покрити с дупки от стрелите й като тялото на свети Себастиан, и боядиса с червена глина само един бадем, който избра за своя мишена. След това продължи да боядисва по същия начин други дървета, разположени все по-далече и по-далече от къщата, докато накрая прецени, че е станала истински професионалист с лъка. За да подобри още повече уменията си, тя си представяше, че стреля по испански войници, а понякога, тайничко, че стреля и по онзи художник, когото така и не можеше да забрави. Тази стрела е за сребристите му очи, тази е за тъмните му къдрици, тази е за влудяващата му усмивка с яркобелите зъби, която я преследваше непрекъснато — измъчваше я със спомена, че я бе стоплила там, където тя смяташе, че се е вледенила завинаги. Понякога мислеше за него и докато се разхождаше из гората, облечена в стария ловен костюм на Лоренцо, докато поставяше капани и убиваше зайците, които ловеше. Изпитваше безмилостна наслада, когато откриваше нещастните същества да се борят за живота си, докато всъщност затягат още по-силно примката около вратовете си. Сваляше кожите им и ги изкормваше с неподозирано и за себе си умение. Докато топлата им кръв шуртеше по белите й ръце, тя се къпеше във вълните на гнева си и усещаше как сърцето й се вледенява все повече. Подобно на някогашните езически жреци гадаеше бъдещето по вътрешностите им. Онова, което някога бе било силно и топло, сега бе студено и безжизнено. От време на време изправяше гръб и поглеждаше през гората към къщата си. Заскрежените бадемови дървета проблясваха като покрити със строшени диаманти, а ниското зимно слънце обагряше къщата в розово. Оглеждаше елегантната квадратна сграда с последните остатъци от топли чувства, които можеше да изпитва. Бог й бе отнел любовта на живота й — нямаше да му позволи да й отнеме и къщата.

Свикна да носи непрекъснато ловния костюм на Лоренцо. Задържа си само една рокля — зелената сватбена рокля, която така и не облече нито веднъж след това. Когато крачеше из гората, приличаше по-скоро на момче — и още повече, заради най-голямата си саможертва. Мъртвите, червени листа на есента хрущяха под краката й, напомняйки й за нощта, когато Рафаела бе отрязала косата й — когато ножиците шептяха в ушите й, че никога повече няма да бъде красива. После събра червените плитки от пода и ги уви в тънък плат, за да бъдат продадени във Флоренция, където в момента рижавата коса бе на мода за перуки и добавки. Вече й бе все едно. Не я беше грижа за красотата, която някога притежаваше — тъкмо обратното, зарадва се, когато видя, че фините й бели ръце се покриват с мазоли, зарадва се, когато осъзна, че най-хубавото у нея си бе заминало безвъзвратно. Преди да продаде сребърното си огледало, тя се погледна за последен път — видя, че косата й все така упорито настояваше да се къдри приятно над раменете й и около лицето й, но това я изпълни със задоволство, защото така той никога повече нямаше да поиска да я рисува.

Трапезата й също не можеше да се похвали с нещо особено. Вечерите със заек или катерица и от време на време някакви корени, които беше открила в гората, бяха единствената й утеха. Някога, много отдавна, когато в земите на Кастело подготвяха изящните розови градини и алеите с тисове, никога не би хрумнало нито на нея, нито на Лоренцо, че земята би могла да се оползотвори по-добре, ако в нея се засадят зеленчуци. Вечерите си прекарваше сгушена пред оскъдното огнище, приготвено от Грегорио, и пееше без акомпанимент мелодиите, които някога изпълняваше на лютнята си, преди да я продаде. Когато усетеше, че очите й се затварят от изтощението на дългия ден, тя се качваше в стаята си и се увиваше в единствената кожена мантия, която си бе запазила. Спеше направо на каменния под, защото изящното дървено легло от английски дъб — леглото, в което бе прекарала първата си брачна нощ, вече го нямаше. Есенните ветрове нахлуваха безпрепятствено през прозорците, защото кръглите венециански стъкла, които някога стояха там, също бяха заминали. През повечето нощи заспиваше бързо, защото умората й надделяваше, но през нощта на последния ден от месеца не можа да заспи, защото знаеше, че все още не разполага с достатъчно пари, които утре да даде на нотариуса.

* * *

Дълбоко разтърсен от вида на къщата и нейната господарка, Одериго бе принуден да приседне на един дънер край огнището, защото и масата, и пейките около нея липсваха. Този път Симонета не беше сама — от двете й страни стояха Рафаела и Грегорио, готови да се застъпят за своята господарка или да я защитят, ако нотариусът се разгневи. Той преброи монетите, които тя му даде, в пълно мълчание. Нямаше нужда да й казва, че не са достатъчни. Задоволи се само да се загледа в нея. Беше станала по-слаба и по-твърда, но в никакъв случай не бе по-малко красива. Най-голяма обаче бе промяната в поведението й — много по-голяма от промяната, предизвикана от загубата на косата й и от мъжките дрехи. Ако последния път, когато я беше видял, я бе сметнал за прекрасна, то днес тя му се струваше божествена. Първа заговори тя.

— Синьор — изрече Симонета с новопридобита увереност, — аз няма да напусна тази къща! Какво друго мога да направя? Кажете ми, къде бих могла да потърся помощ? Какво да сторя? Готова съм!

Одериго отвори уста, но размисли и я затвори. Познаваше един човек, който би могъл да помогне, но като добър християнин нямаше никакво желание да я запраща по този път. Поклати глава, макар и по-скоро на себе си, но тя видя всичко.

— Какво? Кой? Кажете! — извика нетърпеливо. Приближи се до нотариуса и пое нежно ръката му. — Знам, че можете да ми помогнете! За бога, кажете ми къде бих могла да потърся помощ?

— Милейди — въздъхна Одериго, — наистина познавам човек, който би могъл да ви помогне. Но няма да го направи нито заради вашия Бог, нито заради моя, нито заради който и да било друг. Името му е Манодората.

Симонета чу ахването на Рафаела зад гърба си и видя как камериерката й се свлича на пода и закрива глава с престилката си. Обърна се към Грегорио, който бързо започна да се кръсти и да нарежда някаква молитва. Озадачена, но все още неразбираща нищо, тя се обърна пак към нотариуса и рече:

— Манодората ли? И кой е той? Може ли да ми помогне?

— Да, той може да ви помогне, милейди.

— Тогава защо всички се плашите толкова от него? Що за човек е той? Да не би да ме пращате при самия Дявол, а?

Този път Одериго нямаше сили да я погледне в очите, когато отговори:

— Може и така да се каже, милейди. Той е евреин!

Седма глава

Манодората

Във вратата беше издълбана някаква звезда. Странна звезда, с шест върха, създадена така, сякаш два триъгълника бяха втъкнати един в друг, а после завъртени, за да останат върховете им навън. Симонета не беше виждала никога нещо подобно и за момент страхът й бе заменен от чисто човешко любопитство, когато пръстите й проследиха дълбоките нарези в тежката дървена врата. В този момент вероятно изпитваше противоречиви чувства, защото разговорът й с Одериго Бекерия тази сутрин й бе дал множество поводи за размишление. Беше й се наложило да изтърпи воплите на своята камериерка и слугата си, които вкупом умоляваха Бога да изпрати наказание за човека, който живееше в тази къща, и за целия му народ.

Симонета винаги се бе считала за много религиозна — беше ревностно набожна до онзи ден преди един месец, когато бе отишла в църквата „Санта Мария деи Мираколи“. Беше се успокоявала, че не ходи на църква, защото скърби твърде много за Лоренцо, че има много работа с оправянето на проблемите в домакинството си и дори че мрази Бога, задето й бе отнел съпруга. Така и не призна, дори пред себе си, че просто се страхува да не види отново онзи мъж.

Ала Симонета нямаше никакво намерение да обръща гръб на Бог завинаги. Просто в този момент не бе в състояние да мисли за него, нито да го възхвалява. Сърцето й подсказваше, че няма почти нищо, за което да му благодари, и много, за което да се моли, но имаше усещането, че на Господ вече му е писнало да я слуша. Ала според нейните слуги сега вече бе изправена пред опасността да изгуби завинаги християнската си душа, и то само защото се кани да говори с евреин.

Никога досега не бе чувала подобни проклятия, никога досега не бе чувала подобни грозни думи от устата на любимата си камериерка, нито пък от нейния благ васал Грегорио. Защото, както разбираше от тях, евреите били истински демони. Мъжете били върколаци, а жените — вещици. Били направо обезобразени, което пък им било наказанието заради смъртта на Христос, за която били пряко отговорни. Гениталиите на мъжете и жените били на практика едни и същи — те не можели да се чифтосват така, както бил предвидил Бог, нито пък да раждат по естествен път, а изплювали бебетата си през устата си в някакви кървави торбички. Пиели кръв и се хранели с плътта на християнските бебета. Не били в състояние да усетят топлината на слънцето и излизали само през нощта, никога през деня. Били много вещи в тъмните изкуства и можели да омагьосат и прокълнат добрите християни, които се разболявали и умирали. Използвали уменията си, за да трупат несметни богатства, които изстисквали от нещастните, богобоязливи християни.

Значи това бяха нещата, които Симонета трябваше да очаква сега. Но очевидно имаше и още нещо. Мъжът, на чиято врата се канеше да потропа, за да проси пари, бил най-лошият от цялата еврейска пасмина. Бил истинско създание на мрака. Имал лицето на Дявола и тялото на мечка. Говорел на някакъв лош език и ограбвал и последната риза на добрите, трудолюбиви мъже и жени. И буквално носел богатството си в ръкава, защото имал златна ръка („Истинско злато!“ — бе изпищяла Рафаела), която обладавала силата да убива само с едно докосване. Именно тази ръка му бе дала името, с което бе известен — „Манодората“, или „Златната ръка“. Значи било по-добре да напуснат къщата, отколкото да я подхранват с неговото кърваво злато. Защото, дори и да се съгласял да им помогне, къщата само след няколко месеца щяла да стане на практика негова заради лихварството, което практикували евреите и което било строго забранено в Библията. Лихвата, която трябвало да му се плаща, щяла да ги съсипе окончателно.

Така нареждаха Рафаела и Грегорио, докато умоляваха господарката си да не се хвърля в лапите на този евреин. И въпреки това тя си даваше сметка, че трябва да отиде. Защото нямаше представа как може да напусне Кастело и да започне отначало. Къде ще отиде? И какво ще прави? Чумата бе отнесла отдавна семейството й, а войната — Лоренцо. Освен това, докато се насочваше към еврейската улица на Сароно, тя постепенно се изпълни с чувството, че колкото и зле да бяха нещата в живота й, именно борбата за оцеляване беше онзи фактор, който й помагаше да върви напред. Инстинктът за оцеляване, който до този момент тя не бе подозирала, че притежава, бе единствената сила, която се противопоставяше на другото й изкушение — да сложи край на всичко, като се наниже на меча на Лоренцо. Та ако евреинът пожелае да я изяде жива, нека я изяде. Ако нейният християнски Бог не искаше да й помогне, то тогава нека поне опита другата страна.