Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Свали пръстите си от звездата, издялана във вратата, и почука — толкова силно, че кокалчетата й се ожулиха. Надяваше се, макар че после се уплаши, че вътре няма никого. Но накрая орнаменталната решетка, поставена точно над звездата, се плъзна и в нея се материализираха чифт очи. Симонета се прокашля и изрече онова, което й казаха да изрече:

— Казвам се Симонета ди Сароно и съм тук по препоръка на Одериго Бекерия.

Решетката се затвори и тя тъкмо се канеше да се отчая, когато се отвори цялата врата. Беше посрещната от собственика на очите — жена, облечена в пурпурна рокля и златни бижута, които струваха много повече от всичко, което Симонета беше продала. Симонета я взе за господарката на дома, докато накрая осъзна, че това е слугиня, чиято задача бе да отваря вратата. Гостенката последва слугинята през хладния вътрешен двор, в който шуртяха фонтани, под красивите арки и между елегантните високи колони. Всичко беше оцветено и изработено в странни, но симетрични форми, а усещането от обстановката бе по-скоро за изискан вкус, отколкото за крещящо безвкусие. Въпреки че къщата беше много голяма, в нея беше топло и във въздуха се носеха аромати на подправки. Всичко беше много чуждо, много впечатляващо и изключително съблазняващо. Да, Симонета наистина се бе запътила към нещо ужасно странно и непознато.

Но после, когато в главата й отново нахлуха приказките на прислугата й, повторно я обзе страх. Имаше чувството, че влиза доброволно в бърлогата на лъва. Скоро обаче зърна гледка, която съживи духа й — под арката вляво забеляза две руси момченца, които си играеха със своята бавачка. Жената имаше три дълги тъмни плитки и яркочервена рокля и плъзгаше една сребърна топка между двете деца. В топката очевидно имаше звънче, чийто звън бе сподирян непрекъснато от веселия, жизнерадостен смях на момченцата. Симонета не можа да не се усмихне. Смехът на децата и нежният поглед на бавачката й вдъхнаха кураж. Очевидно бе, че евреите също обичат децата си.

Но докато навлизаше все по-навътре и навътре в къщата, страхът й се върна, особено когато зърна една фигура, седнала зад бюро с перо в ръка. Усещането на Симонета, че действително бе влязла в друг свят, се подсили още повече, когато уплашеният й мозък регистрира факта, че фигурата пише в огромния тефтер не отляво надясно, какъвто бе християнският обичай, а отдясно наляво. Освен това черните знаци, които изписваше, нямаха нищо общо с онези, на които бе учена от добрите монахини в метоха на Пиза, които се грижеха за образованието й. Тялото на този човек изглеждаше много масивно, а освен това носеше огромна барета в милански стил, чието кадифе леко закриваше лицето му. Това наистина ли бе Дяволът, с когото бе дошла да говори? Като че ли да, защото слугинята я покани да седне в стол със златен филигран, поставен точно срещу фигурата зад бюрото. Човекът продължи да насочва перото с ръка, която обаче приличаше напълно на нормалните мъжки ръце, а масивното му тяло се оказа илюзия, защото, макар и вътре, бе наметнал на раменете си тежка кожена мантия. Ала Симонета не успя да се успокои — ужасяваше се от погледа, който щеше да срещне след малко. Най-накрая Манодората остави перото настрани и вдигна очи към своята посетителка. Оказа се, че лицето не било дяволско, но въпреки това в него имаше нещо, от което си струваше да се страхува. Очите му бяха като студена сива стомана, която проблясваше със страховит интелект. Устните му бяха необичайно пълни, но пък опасно стиснати. Във времена, когато модата диктуваше на мъжете да се бръснат добре, той носеше брада, която бе покрита с благовонни масла и подстригана остро, подобно на острието на кама. Косата и брадата му бяха черни, но лицето му изглеждаше старо — би могъл да бъде на петдесет, че и повече. Когато заговори, го направи на перфектен милански, но беше ясно, че езикът му е привикнал на съвсем друг акцент.

— Имате бизнес с моя приятел Бекерия, така ли? Макар че не бих могъл да го нарека нито приятел, нито враг. Би могъл и да се изплюе срещу мен, докато ме моли за пари. Бекерия все още не е решил какво да мисли за мен. И като повечето християни, и той смята, че бизнес е мръсна дума. Затова подозирам, че сте дошла тук по собствена воля.

Симонета изпита огромно неудобство, че е разкрита толкова бързо. Осъзна обаче, че няма никакъв смисъл да играе игрички с евреина. Затова рече простичко:

— Дойдох да ви помоля за помощ.

— Значи сте си изгубила времето. Както и моето.

С тези думи Манодората отново вдигна перото си и направи знак на слугинята да изпрати посетителката. Симонета се изправи, но когато перото започна отново да скърца по хартията, заговори бързо:

— Моля ви! Може да изгубя къщата си!

— Виждам, че не сте свикнали да се молите. Номерът е да ми изтъкнете причина, за която ме е грижа. Е, можете пак да опитате.

— Изгубих съпруга си.

— Става, но не е достатъчно.

Симонета обори глава и издиша дълбоко, сякаш това бе последният й дъх. И после заговори тихичко, по-скоро на себе си:

— Значи всичко е ясно, с мен е свършено. По-добре испанците да бяха убили и мен!

Перото спря да скърца.

— Испанците ли?

— Да. Край Павия.

— Испанците са убили съпруга ви?

— Да.

Манодората насочи върха на перото към стола и рече:

— Заповядайте, седнете!

Симонета отново приседна и сърцето й заби с нова надежда.

— Ето, виждате ли, синьора Ди Сароно, хванахте му цаката на моленето! Участта ви не ме развълнува, но после изрекохте нещо, което събуди интереса ми. Защото, може би не знаете, но ние с вас имаме нещо общо. Аз също мразя испанците. И ми се ще да вярвам, че имам пълното основание да говоря от първо лице по този въпрос — защото мнението ми не се дължи нито на слухове, нито на догадки — прикова погледа й със своите светлосиви очи и тя се изпълни с усещането, че той е напълно наясно с всичко, което й бяха казали за него.

— Значи познавате добре този народ, така ли? — осмели се най-сетне да изрече тя.

— Би трябвало. Защото, може би не знаете, но аз също съм испанец.

Главата на Симонета се замая.

— Наистина ли? — изфъфли.

— Наистина. Невинаги съм бил известен като Манодората. Роден съм в Кастилия като Захей Абраванел. Но това не ми пречи да мразя испанците. Защото те ми отнеха нещо, което аз също обичах. В моя случай обаче това е ръката ми.

И вдигна над бюрото ръката, която до този момент бе крил отдолу. Макар възпитанието да й диктуваше друго, Симонета не можа да се сдържи и се вторачи ококорено в нея. Да, ръката му наистина беше златна. Проблясваше под светлината, нахлуваща през красивите остъклени прозорци. Загледа се с любопитство в нея. Забелязвайки интереса й, евреинът приближи ръката си към нея. Беше солидна, пръстите бяха изработени изключително сполучливо. Виждаха се даже нокти и линии на дланта, когато я обърна. А в самия й център, на мястото, където човек би могъл да постави монета, без да падне, се виждаше същата звезда, която Симонета бе зърнала и на вратата.

— Какво мислите за ръката ми? — попита домакинът.

— Мисля, че е изработена великолепно.

— Така си е. Даже може би по-умело от вашата, защото виждам, че три от пръстите ви са с еднаква дължина — нещо, което никой майстор не би допуснал. А моята ръка е изработена не от Бога, а от един от моите флорентински братя. Служи ми добре. И е единствената вярна част от историята, която разказват за мен.

Симонета усети, че по цялото й лице се разлива руменина.

— Какво друго са ви казали? Че ям деца ли?

Тя само сведе очи.

— Останалото се обяснява лесно от рационалния ум. Може и наистина да им приличам на мечка, защото непрекъснато нося кожи. Но това се дължи на факта, че съм привикнал на доста по-топъл климат от вашия. И нямам никакъв афинитет към човешката плът. Имам съпруга и двама сина, които обичам от все сърце. Може би сте ги видели как играят навън.

— Съпруга ли?

— Да, казва се Ребека. А синовете ми са Еванджелиста и Джован Пиетро. Изненадана ли сте?

— Само от това, че играят заедно. Във великите… християнски семейства за децата се грижат само бавачките. Затова аз почти не познавах майка си — изрече тя, изненадвайки сама себе си с това признание пред напълно непознат човек.

— Значи тези семейства не са чак толкова велики. Чувам, че дори християнският крал Франсоа, който бе взет в плен в Павия, бил предложил вместо себе си своите двама сина — едно презрително изсумтяване бе напълно достатъчно, за да покаже презрението му към въпросния крал. — Що се отнася до богатството ми, натрупал съм го съвсем честно — благодарение на това, че разбирам принципите на банкирането и основите на арабската математика. Което, разбира се, ни връща директно към вашите проблеми.

Симонета се почувства окуражена от подобна откритост и обясни подробно ситуацията, в която се намираше. Манодората я слушаше внимателно, като от време на време поглаждаше брадата си със златната си ръка, сякаш продължаваше да усеща нещо с фалшивите си пръсти. Когато тя привърши разказа си, той замълча и тя го погледна притеснено. Накрая той я изненада с думите:

— Мисля, че трябва да посетя вашето имение. Най-вече, защото бихте могли да ми го дадете като гаранция, ако не успеете да ми върнете заема — вдигна ръка, за да парира протестите й. — Подобна практика е напълно нормална, повярвайте ми! От друга страна, след като го видя, вероятно мога да измисля начин да накарам имението да ви се отплати. Защото, разбирате ли, за да го задържите, може да ви се наложи да накарате земята да заработи за вас, а аз трябва да се уверя, че има начин това да стане. Ще ви посетя след една седмица, но имам едно условие. Преди това вие трябва да изкарате някакви пари съвсем сама. Сред обичайните практики е и да ми предложите някаква сума като аванс за помощта ми. Виждам, че сте благородничка и не сте свикнали да работите, но ако искате да ви помогна, трябва да се научите да работите!

— Но как? Онова, за което ме молите, е напълно невъзможно! Ако можех да изкарвам пари, нямаше да бъда тук, при вас!

— Помислете си, госпожо! Няма ли някакъв начин, някаква възможност, която да ви е била предложена? Използвайте ума си, защото аз помагам само на онези, които знаят как да си помогнат и сами.

Разбира се, че си спомняше. Прощалните думи, с които той я беше изпратил, думите, които навремето й се сториха толкова обидни. Но ето че сега онова споменаване за заплащане можеше да се окаже нейното спасение.

— Ами… имаше един човек, който искаше да ме рисува. За църквата — тук, в Сароно. Но това беше преди известно време. И оттогава аз малко… се промених. Сега може и да не иска вече да ме рисува.

Стори й се, че забеляза проблясването на весело пламъче в очите на евреина, но устните му си останаха все така безстрастни, когато изрече:

— Не ме бива много по комплиментите, синьора, но мога да ви уверя, че всеки мъж, който ви е зърнал, би искал да ви нарисува, ако можеше — след това се изправи рязко, показвайки, че срещата им е приключила. — Ще оставя това решение на вашия здрав разум. След седмица ще ви очаквам с аванса. Ако не се появите, деловите ни отношения приключват дотук.

И й подаде дясната си, златната си ръка, забелязвайки колебанието й, преди да я приеме.

Ръката се оказа изненадващо топла на пипане — очевидно металът се затопляше от чуканчето, към което беше прикрепена. Симонета срещна погледа на евреина. Разбра, че е забелязал колебанието й, което му бе подсказало, че тя е наясно с условията. И за първи път, откакто я прие, той се усмихна, но истински, и усмивката трансформира цялото му лице.

— Не се плашете, синьора — рече човекът, когото наричаха Манодората. — Ръката ми няма да ви убие!