— Милейди, бихте ли ми оказали честта да ме придружите на една разходка из градината? Доколкото си спомням, промените там са особено поразителни.

Тя удостои Робърт с поглед, от който би замръзнала дори полярна мечка.

— Не, няма да оставя племенницата си с този арогантен, невъзпитан…

— Благодаря, милейди. — Ръката на Робърт обгърна сякаш в желязно менгеме китката й и той я отдръпна от младата девойка. — Нямам думи да кажа колко съм ви благодарен за честта да ме придружите. Деца, вие можете да продължите да оглеждате къщата, ако желаете. Лейди Ана и аз ще се върнем след малко.

Ана напразно се опитваше да се възпротиви.

— Клара! — извика тя, докато Робърт я дърпаше през вратата, — няма нужда да стоиш тук и да слушаш този досаден грубиян на име Робърт Брайланд! Слушай, аз не съм кон, когото водят на разходка.

— С положителност не, милейди — мекият глас на Робърт още звучеше в салона, преди вратата да се затвори зад него и Клара и Люсиен да останат сами.

Клара се освободи мълчаливо от хватката на Люсиен и най-сетне каза:

— Трябваше да взема мнението ти, преди да заповядам да го окачат. Веднага ще кажа да го махнат.

Тя го чу как издиша напрегнато.

— Не, остави го тук, Робърт е прав. Килимът е с висока стойност, баща ми сигурно много му се е възхищавал, а майка ми не е понасяла да го вижда на стената. Остави го на мястото му. Моля. — Тя усети как той минава зад нея и се вцепени. — Клара. — Той докосна нежно ръката й и я обърна към себе си. — Тази заран се държах много невъзпитано и бих искал да се извиня. Обстоятелствата около нашата сватба не са такива, каквито бихме си ги пожелали, но не искам нещата да станат още по-лоши за теб.

Клара просто не можеше да повярва, че го мисли сериозно. Беше решила, че веднъж в Лондон, лесно ще го спечели на своя страна, но сега, след два месеца напразни усилия, вече беше склонна да даде право на леля си Ана. Вместо да възроди любовта, която Люсиен беше изпитвал някога към нея, сега се питаше дали той няма да убие всички чувства, които тя изпитва към него.

— Това е твоят дом — обясни Клара, като се мъчеше усърдно да изличи всяко чувство от гласа си. — Ти трябва да се чувстваш добре тук. Ако съм направила нещо, някоя промяна, която не ти допада, трябва да ми кажеш, за да мога да се поправя.

Едва доловимата ранимост, изписана на красивото му лице докато искаше извинение, сега изчезна и бе заменена от израз на засилено внимание.

— Той ще бъде и твой дом, Клара. — Ръката му стисна по-силно нейната. — Всичко твое, ще е тук, всяко нещо, което има някакво значение за теб.

Пак това недоверие. То навярно никога нямаше да изчезне, колкото обещания и да му дава. Тя се усети изведнъж капнала и отговори:

— Да, Люсиен, зная. Не оставих нищо в Сейнт Дженивиъв, за да не изглежда, че имам намерение да се върна там. Всичко, което има някакво значение за мен, е в Барингтън. — За малко не добави — включително и ти, — но се въздържа, защото разбра, че той само би й се подиграл. През последните седмици на няколко пъти се опита да му каже, че го обича, още от онова лято тогава, преди много години, но той очевидно не желаеше да слуша подобни неща. Съмняваше се и дали ще й повярва, дори ако изрече думите.

Изразът му отново се промени с бързината, с която Клара постепенно бе започнала да свиква. Лицето му стана приветливо, сега държеше ръката й леко, пръстите му я галеха.

— Прощавай — извини се отново. — Да видя отново леля ти след всички тези години, да си спомням какво преживя Роби, когато тя го заряза заради полковник Хънингтън, всичко това може малко да ме е… — Той не продължи, поклати глава и й се усмихна притеснено, а сърцето на Клара заби учестено. — Къщата е чудесна, Клара. Никога не съм мислил, че ще трябва да живея отново тук, но ти си я превърнала в нещо съвсем ново. Просто не мога да я позная.

Похвала от Люсиен беше нещо рядко, както и усмивката му, затова Клара неволно също се усмихна.

— Радвам се, че ти харесва. Навярно не помниш, но ти ми разказа веднъж какво е станало с родителите ти и какво свързваш с Барингтън. — Тя видя мрачния му поглед и побърза да продължи. — Не искам да мислиш за това, Люсиен, затова промених толкова много неща. Ако искаме да бъдем щастливи тук, трябва да загърбим миналото и да започнем отначало. Ще заместим всички стари спомени с нови, създадени от самите нас. С добри спомени — добави тя, за да може той да я разбере. — Ако и ти го искаш като мен.

— Помня всяка дума, която си казахме през онова лято — измърмори Люсиен. — Спомням си всеки миг, но не допусках, че би го направила и ти.

Топлината на неговата ръка върху нейната, това първо негово докосване от седмици накара тялото й да пламне. Изведнъж остана без дъх и устните й се разтвориха. Погледът на Люсиен следваше движението й, спря на устните й, после той се наведе и я целуна със същата нежност и деликатност, както и през онова лято. Клара не смееше да помръдне, от страх да не пропъди магията на мига. Когато той вдигна глава и погледна към нея, сърцето й се изпълни с надежда. Той беше отново същият, онзи Люсиен, в когото се бе влюбила преди толкова много време. Но в следващия миг той пак изчезна, сложил безизразна маска и все пак надеждата остана в сърцето на Клара, дори когато Люсиен отпусна ръка, отстъпи на крачка от нея и каза:

— Ще е по-добре да разгледаме и останалото, преди Роби и леля ти да са се върнали. Доволна ли си от слугите, които наех?

— Да — отговори тя и го последва към вратата на библиотеката. Сега той звучеше пак така отегчено, както цялата сутрин, но на Клара й беше все едно. Чувстваше се толкова щастлива, че през останалата част от сутринта сякаш стъпваше върху облаци, независимо от това какво казваше или правеше Люсиен. До вратата той спря, обърна се и й подаде едва ли не колебливо ръка.

— Милейди? — каза той. Учтивият жест я учуди дори повече от нежната целувка. Досега никога не й беше предлагал ръката си, когато биваха сами, само на обществени места, когато имаше кой да ги види.

— Благодаря — прошепна тя и сложи ръка върху неговата и усети силата на мускулите му под плата. — Милорд — добави тя.

Един дълъг момент двамата само стояха и се гледаха. После Люсиен си пое дълбоко дъх, изправи се решително и отвори вратата.

За пръв път от години се чувстваше добре в нейно присъствие. Да обикаля Барингтън заедно с нея, да усеща топлината на ръката й върху неговата, да слуша оживеното й бърборене, което винаги беше възприемал като музика, всичко това надигна в него такава вихрушка от чувства, че едва чуваше какво му разказва за столове, маси и килими.

Какъв глупак е бил! Тя не го обича, никога не го е обичала и ако сега му се усмихва и флиртува и го гледа с очакване, това нищо не значи. Тя ще се държи така с всеки мъж, проявил интерес към нея, също както го е правила неговата майка. Клара не е ли разбила вече сърцата на половин Лондон? Дори Джак и Улф са очаровани от нея, помисли си той мрачно и я погледна в лицето, докато тя му показваше една гръцка ваза до стълбището.

О, да, най-добрите му приятели станаха много бързо жертва на безспорния чар на пуйчето. Когато Джак се запозна с Клара на бала на Рамси, след като танцува с нея един валс, той го дръпна встрани и заяви:

— Какво те прихваща, та наричаш пуйче това приказно същество? Вярно, не е красавица, но каква великолепна фигура. Тънка и гъвкава е като котка. Това кара всеки мъж да се запита какво ли ще е да я погали. Толкова е чаровна. Нищо чудно, че е имала в Сейнт Дженивиъв толкова много обожатели. Не можеш ли да си представиш как изглежда тази блестяща коса, когато я носи пусната? Господи, Лъки, завиждам ти.

Улф беше по-сдържан, когато отбеляза:

— Тя е симпатична, също като Бела. Ако някой се осмелеше да говори за Бела така, както ти говориш за Клара, щях да се възмутя. — Люсиен знаеше добре, че на езика на Улф това значеше, че би нанесъл на подобна личност смъртоносни наранявания.

През първата си година в Оксфорд Люсиен се беше заклел да не допусне да се окаже още веднъж толкова уязвим по отношение на когото и да било. Но това беше, може би, невъзможно. През последната нощ при Пам той опита всичко, за да пропъди образа на Клара, но дори докато двамата с Памела се любиха по обичайния си лудешки начин, той не успя да пропъди докрай мислите за нея. Струваше му се сякаш Клара стои до леглото и го наблюдава, мъмри го и му внушава чувство за вина.

Но това нямаше значение. На времето той се беше доверил на Клара, а тя беше стъпкала с крака сърцето и душата му. Никога вече няма да има доверие в нея. Да я желае, да. Да я има? Да. Да й се доверява? Щеше да е идиот, ако го допусне.

И въпреки всичко, каза си той, когато влязоха в кабинета, въпреки всичко тя е направила всички промени тук, защото — просто не можеше да повярва, че правилно я е разбрал — си е спомнила какво й е разказал тогава за родителите си. След всички тези години тя си е спомнила, а той беше уверен, че онова лято, което бе имало толкова голямо значение за него, е изчезнало напълно от спомените й.

— Погледни, Люсиен. — Тя го повлече развълнувана след себе си. — Виждаш ли това?

Той погледна и отговори:

— Това е шах.

— С дървени фигури! — усмихна му се тя. — Същият като твоя на времето. Войничетата са даже от същия полк. Спомняш ли си?

— Да, разбира се. — През един от онези вълшебни летни следобеди двамата лежаха край езерото и превръщаха облаците в картини, а той й разказа за сбирката си от дървени войничета, с която като момче толкова се гордееше. През първата си година в Итън майка му я подари на някакво сиропиталище и тогава той плака за загубата. Това той не бе доверявал никому, дори не на Роби. Но Клара.

— Благодаря ти, Клара.

— Няма защо. — Тя му се усмихна с лекотата, която винаги го беше очаровала, после сложи ръка върху неговата. — Толкова се радвам, когато нещо ти харесва, Люсиен.

Той вдигна ръката й, целуна я по дланта.

— Да, харесва ми, даже много. — Той се обърна и огледа просторното, уютно помещение. — Всичко е станало толкова различно, Клара. А това какво е? Не ми казвай.

— Масичка за рулетка — обясни тя малко смутено. — Помислих, че, може да ти хареса.

Той я увлече усмихнат след себе си, искаше и тя да се възхити на малката, прекрасна резбована масичка, по която се въртяха сребърни топчета.

— Виждам, че ме смяташ за лекомислен хлапак, който си пилее времето по ей такива забавления.

— О, не — увери го тя. Но искам да имаш всякога чувството, че това тук е твоята стая. Където можеш да отидеш, когато пожелаеш да останеш сам или можеш да настаниш приятелите си. Това трябва да е личното ти убежище. Аз никога няма да те смущавам тук, ще забраня и на прислугата да те смущава.

Той се отпусна на най-близкия стол, прегърна я през кръста и я привлече към себе си.

— Изобщо няма да ме притеснява, ако влизаш тук — каза той, глух за всички предупреждаващи звънчета на недоверието си. Той я обичаше. Винаги я беше обичал. Беше направила за него всичко това. Най-сетне щеше да намери щастието и спокойствието, за които бе копнял всички тези години. — Стаята е съвършена.

Когато понечи да я привлече още по-близо, тя се изчерви и се възпротиви.

— Още не си видял горния етаж. И кухнята, и стаите на слугите.

— Няма значение. Ако са станали дори наполовина толкова хубави като онова, което вече видях, значи са повече от подходящи. — Той я целуна нежно и я пусна в мига, в който тя искаше да обгърне шията му с ръце. — Ще бъдем ли щастливи, Клара? Ти това ли си пожелаваш?

Тя го погледна изпитателно в лицето.

— Ти това ли си пожелаваш, Люсиен?

Люсиен предположи за миг, че ще загуби облога с Кърлейн, но отхвърли тази мисъл, заради онова, което изпитваше в момента.

— Онова, което си пожелавам е… — подхвана той.

— Клара!

Резкият глас на леля Ана накара Клара да се изправи, Люсиен също побърза да стане. Притеснена, че може да бъде сварена в толкова интимна прегръдка, тя се обърна към вратата на кабинета. Видът на леля Ана, цялата в кал и с разрошена коса, с един празен ръкав и скъсана рокля, беше шокиращ.

— Лельо Ана! — възкликна Клара. — Какво се е случило?

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза лорд Манинг, когато се появи на вратата не по-малко раздърпан. — Боя се, че вината е моя.

— Несъмнено — заяви твърдо Ана и вкопчи и двете си ръце в парцалите, в които се беше превърнала нейната чанта. — Вземи си нещата, Клара, прибираме се веднага вкъщи.

— Роби — изрече недоумяващо Люсиен и се приближи към чичо си, за да отърси листата от жилетката му, — добре ли си?

— О, да, нищо ми няма — увери го Роби, а щом улови погледа на лейди Ана, добави. — Ех, доколкото може да се очаква при дадените обстоятелства. Боя се, че повредихме най-прелестните розови храсти в градината ти.

— Паднали сте в розовите храсти? — попита съчувствено Клара. — О, леличко, сигурна ли си, че не си се наранила? Имаш ли драскотини? Ах и хубавата ти рокля!