— Аз ти благодаря още повече, Роби. Ти си всичко, което имам. Единственото на този свят. Какво ли щеше да стане с мен, ако не ме беше взел в дома си?

— Е, донесъл съм ти нещо — каза Роби и пренебрежително изсумтя. — Той бръкна в джоба на сакото си. — Това е принадлежало на твоя баща, а още по-рано на неговия баща. Надявам се да ти стане. — Той вдигна към светлината пръстен със сапфир и го сложи в ръката на Лъки.

Люсиен гледаше пръстена върху своята длан.

— Помня, че татко го носеше — каза учудено.

— Сега е твой и зная, че баща ти искал да е така. Сложи го да видим дали ти става.

Люсиен плъзна пръстена по пръста си. Ставаше му много добре.

— Благодаря — каза той развълнуван. — Това… значи много за мен.

Роби го прегърна за миг и тръгна към вратата.

— Най-добре ще е да тръгваме — каза той е усмивка, — иначе годеницата ти ще реши, че изобщо няма да дойдеш.


— Ето. Великолепно. — Ана Хънингтън отстъпи назад и огледа доволна короната от рози и перли. — Клара, ти ще си най-хубавата младоженка, която Лондон е виждал.

Клара се засмя и се изчерви.

— Много се съмнявам, леличко. Ще съм доволна, ако изглеждам поне приемливо. И ако не накарам Люсиен да се притесни.

— Момчето си дава сметка какво има в твое лице — отговори ядосано Ана. — Той нямаше да е посрамен, дори ако беше застанала пред олтара боса и в простичка лятна рокля. Пожелавам си само и ти да си толкова сигурна в него. Боя се, че дори красивите дрехи не променят онова, което се крие под тях.

— Но, леличко, вече ти казах — погледна я умолително Клара.

— Да, каза ми — прекъсна я Ана и посегна към четката — впечатлена съм, че той поне ще се опита да ти има доверие. С няколко движения на четката тя подреди къдриците на Клара в чудесна прическа. — Но ти трябва да знаеш, че една жена изобщо не трябва да моли за такова нещо своя бъдещ съпруг.

— За всеки друг мъж това навярно е така — съгласи се Клара, — само че той е различен.

На това Ана нямаше какво да възрази, макар да се боеше, че сватбата на нейната племенница е под неблагоприятна звезда. Виконт Калън беше повече от готов да мисли най-лошото за Клара. Можеше да прояви за кратко време доверие към нея, но при първата погрешна стъпка на Клара — а всеки човек ги прави от време на време — щеше да я осъди, без да се колебае.

Клара обичаше Люсиен Брайланд глупаво и сляпо, както Ана бе обичала някога неговия чичо. Само че за разлика от нея, Клара нямаше да допусне нещо да я отклони от вече поетата посока. Всичко, което Ана можеше да направи, беше да е готова за мига, в който дойде краят на тази връзка.

Дали не съм все пак прекалено песимистично настроена, мислеше си Ана, докато оправяше сватбената рокля на Клара. Миналата вечер виконтът прояви към Клара нежно внимание, което трогна даже нея. А Клара беше толкова щастлива, че на Ана й се сви сърцето.

— Балът вчера хареса ли ти, леличко? — попита Клара с дяволита усмивка. — Ти танцува валс с лорд Манинг.

— Да — отговори непринудено Ана. — Направих го.

— Беше прекрасна гледка. Човек можеше да си помисли, че сте танцували заедно сто пъти. Впрочем сигурно е било точно така, когато сте били сгодени.

Да, ние наистина танцувахме, помисли си весело Ана, само че никога пред хора. Беше толкова хубаво да е отново в неговите обятия, да усеща как тялото му се движи в ритъм с нейното, да долавя неговата топлина и сила. Беше ужасна грешка да му позволи да я придума за един валс. Първо целувката в градината на Барингтън, а после и този танц… Ако не внимава, пак ще се влюби до уши в този мъж и пак ще е толкова уязвима, колкото е сега Клара. Когато го загуби за пръв път, едва не умря. Втори път нямаше да преживее същата загуба.

— Да, наистина, танцували сме — каза тя на Клара, — но преди толкова много време. А миналата нощ той искаше просто да бъде любезен.

— Не останах с такова впечатление — възрази Клара.

— Наистина ли? — погледна я Ана право в очите.

— Не — поклати глава Клара. — Създавахте впечатление сякаш сте единствената двойка в балната зала и сте погълнати само един от друг.

Милостиви боже! — помисли си Ана — наистина ли са създали такова впечатление? В бъдеще ще трябва да е по-внимателна и когато е с Робърт да крие по-добре чувствата си. Но той беше толкова коректен, особено в сравнение с начина, по който бяха танцували някога валс. Още помнеше чувствения, прелъстителен начин, по който Робърт кръжеше с нея през стаята, а тя беше толкова силно притисната към него, че полите на роклята й се увиваха около краката му с интимност, която я възбуждаше, но и плашеше. Танцът си беше чиста еротика. Вчерашният беше само отблясък на някогашните им танци, въпреки това й беше въздействал, защото беше сигурна, че по време на валса и той си мислеше за онези танци отпреди много години.

— Нямахме какво толкова да си кажем — заяви Ана. — Както вече споменах, той искаше само да бъде любезен. Още не си си сложила перлите.

— О! — Клара докосна голата си шия. — Щях вече да съм ги сложила, но татко така се разплака, докато ми ги даваше, че после ги забравих. — Тя стоя мирно, докато Ана закопчае на врата й наниза съвършени перли. — Толкова бих искала мама да е тук. Много му е трудно без нея.

— Тя ще липсва и на теб на този твой най-важен ден — каза Ана и се залюбува на отражението на племенницата си в огледалото. — Но те уверявам, скъпа, тя ще съжалява още повече от теб, че не е могла да бъде тука на този ден. Да пропуснеш сватбата на детето си е болка, която никога не отшумява. Но така е, когато имаш много голямо семейство.

— Тя наистина ми липсва — съгласи се Клара и сложи ръка в ръката на Ана, — но толкова се радвам, че ти си до мен, леличко.

Ана я целуна по бузата.

— За нищо на света не бих пропуснала този ден, въпреки резервите си относно годеника. А сега, мила моя — добави бързо тя, когато Клара понечи да каже нещо — няма да спорим за виконт Калън, нали си го обещахме. Щом е съгласен през следващите няколко месеца да ти има доверие, мога поне да се опитам да направя същото по отношение на него.

Клара се обърна и погледна загрижено Ана.

— Ще го направиш ли, леличко? Ще е най-хубавият сватбен подарък, който можеш да ми направиш.

— Ще се опитам, мила — увери я най-сериозно Ана. — А сега ела. Сара и малките ти братчета ще направят салона на нищо, а баща ти сигурно има вече само мокри носни кърпички. И, нека се надяваме — завърши тя, докато увличаше Клара със себе си, — да се надяваме, че татко ти няма да предизвика наводнение в Сейнт Джордж.

10

Сватбената закуска в дома на лорд Манинг се проточи до следобеда. Щом стана възможно, Люсиен взе младата си жена, сбогува се с гостите и сред приветствените им възгласи я заведе до чакащата ги карета. Люсиен седна до нея, хвана ръката на Клара и затвори очи, когато каретата бавно потегли.

— Е добре — измърмори той. — Това е вече зад гърба ни.

— Да — съгласи се тя меко, а когато я погледна, той забеляза, че изразът на щастие беше изчезнал от лицето й. Изглеждаше също като него, уморена и облекчена, че спектакълът е свършил.

— След малко сме си у дома — увери я той и бе възнаграден с усмивка, която наистина го стопли.

Беше учуден, че почти не изпитва нетърпение, че беше толкова необичайно спокоен по време на цялата церемония. Когато я видя в църквата, готова да я прекоси и толкова сърцераздирателно красива в булчинската си рокля, дъхът му секна и за миг го обзе нещо като паника. За малко изпита чувството, че всичко това не е реално и тя може всеки миг да изчезне. После тя се приближи до него, под ръка с баща си и го погледна толкова спокойно и доверчиво в очите, преди да сложи ръката си в неговата. Той даже не забеляза, че й беше подал ръка и всичките му страхове се изпариха в миг като мъгла в летен ден.

Сега тя беше негова и беше дошла доброволно при него. Колко дълго беше очаквал това чудо! А сега трябваше да настъпи една нощ, която тя да си спомня до края на живота си, нощ, в която най-сетне ще станат едно, ще слеят за пръв път своите тела.

По пътя до Барингтън той не направи нов опит да завърже разговор. Клара сякаш не желаеше да говори, а на него му стигаше да държи ръката й в скута си, да гали нежно с палец нейните пръсти и да си спомня отново и отново как изглеждаше тя, докато му даваше клетва за вярност. Гласът й прозвуча, мек и бавен, но не и уплашен. Той се смая да види с каква готовност се отдаваше в негова власт. Навярно знаеше колко сериозно е обещанието му и той нямаше да я разочарова, докато и тя спазва обещанието, което му даде. През следващите шест месеца всичко щеше да зависи от това дали тя ще успее да сдържи обещанието си.

В Барингтън икономът Хейъс, икономката госпожа Микинес и слугите се бяха наредили, за да посрещнат своите господар и господарка. Люсиен преведе бавно Клара през строения шпалир и поздрави, без да бърза, всеки поотделно. След това я заведе горе, в бъдещата й стая и я остави сама, за да може да се преоблече и да си почине преди вечерята.

После мина, без изобщо да си спомня за родителите си, през своите стаи. Не беше стъпвал тук още от дълго време преди смъртта на родителите си, още откакто замина за Итън. В деня, в който Роби го доведе след много време тук, просто не беше в състояние да престъпи прага, дойде едва, за да види промените, направени от Клара, но нали тогава толкова изненадващо го прекъснаха.

Мина през вратата и спря за миг, да види какво му е познато и какво променено. Когато беше дете и вратите между стаите на неговите родители още не бяха заключени, винаги си играеше тук. Тогава баща му и майка му още нямаха нужда от врати, които да ги разделят. Помнеше, че няколко пъти беше сварвал родителите си — както мислеше в детската си невинност — да си играят. След време беше разбрал, естествено, че е било много повече, но към тези спомени предпочете да не се връща. Те бяха горчиво-сладки, може би дори повече от останалите. Любовта между неговите родители не беше се запазила достатъчно дълго, та да си я спомня с удоволствие. От спомените само го болеше. Призраци.

В Барингтън обитаваха много призраци. Не беше се решавал да дойде тук и да се изправи срещу тях. Но Роби беше прав, настоявайки двамата с Клара да уредят тук своя дом. Ако бракът им можеше да има някакъв шанс, това трябва да стане тук, където го дебнеха демоните, които му внушаваха недоверие. Ако я желае достатъчно силно, ако иска да изпита щастието, за което бе копнял цял живот, трябва да се справи с Барингтън. Ако се провали, ще знае поне, че нищо не може да се пребори с миналото и ще отпрати Клара. В Пеъруд тя ще познае щастието и сигурността, които не може да й даде. А той ще остане в мрака заедно със своите призраци.

Позволи мълчаливо на един слуга да му помогне да свали сватбения костюм и да се преоблече за вечеря. Останал отново сам, седна до малкото писалище, принадлежало някога на баща му и си помисли колко малко се е променила всъщност къщата. Бяха заключили Барингтън преди години. Преди четиринайсет години. И въпреки промените, направени от Клара, къщата си бе останала все същата — сякаш не беше спала със съня на Снежанка.

Както и другите мебели, писалището беше полирано до блясък. Той отвори горното чекмедже. Празно, както очакваше. След смъртта на родителите на Люсиен секретарят на Роби беше прегледал всички документи. Важните бяха подредени, останалите качени на тавана. Помнеше, че Роби го попита дали би желал да ги пренесат в Манинг хаус, но Люсиен само поклати отрицателно глава. Тогава не беше в състояние даже да изговори „не“.

Собствените му документи бяха сложени в дървени сандъчета. Клара предложи да възложат на някой слуга да ги подреди, но Люсиен не се съгласи. Щеше да го направи сам. Никой не биваше да се докосва до личните му вещи.

Люсиен отвори сандъчетата, седна на дебелия килим и се залови да преглежда документите, като се стараеше да открие такива, които са очаквали само днешния ден, за да бъдат извадени отново на бял свят.

— Свободна си, Берти.

Клара едва позна собствения си глас. Слугинята направи реверанс и излезе послушно от стаята. Тя беше нова, както повечето слуги в къщата и Клара изпита някакво странно притеснение. Какво ли щеше да си помисли за господарката на дома? Какво ли мислеха всички те за самата къща? Клара прекара седмици наред в усилия да я направи топла и уютна, но беше сякаш невъзможно. Къщата приличаше по-скоро на музей, отколкото на семеен дом, и беше толкова странно тиха. Дори по време на вечерята, когато двамата с Люсиен се помъчиха да поддържат някакъв разговор, си остана тихо. Празнотата на къщата, нейната самота сякаш хвърляха сянка над тях. Слугите сигурно имаха същото усещане.

Колко различно беше тук в сравнение със Сейнт Дженивиъв. Колко различна беше онази къща, която Клара познаваше толкова добре. С течение на времето всичко ще се промени, каза си тя, трябва първо те двамата с Люсиен да свикнат тук. Докато се появят деца и изпълнят къщата със смях, възгласи и веселба. На Люсиен тишината сякаш не му правеше впечатление, напротив, изглеждаше напълно доволен и със сегашното положение, като че ли не беше очаквал нищо друго от Барингтън.