Минаха още петнайсет минути, през които той продължи да я гледа — толкова мъничка и сякаш загубена в леглото му — същинско дете. Беше най-спокойното спящо същество, което бе виждал, макар и да не бяха много онези, с които би могъл да я сравни. Не беше му станал навик да прекарва нощта при проститутките и метресите, които бе имал през всички тези години, беше заспал само, крайно изтощен, няколко нощи при Памела.

Люсиен стана тихичко, отиде до писалището и направи списък на онова, което искаше. Искаше гореща вана и спалнята да бъде оправена, докато те с Клара са заети в банята. Освен това свежо спално бельо, нощница и пижама. Леко ядене и вино. Изстудено шампанско — през последните три дни Клара откри, че го предпочита. Освен това ваза с дъхави бели рози. Не се съмняваше, че опитният му иконом може да ги достави по това време на годината. Свещите също трябваше да бъдат сменени преди двамата с Клара да са се върнали в спалнята.

Когато свърши, Люсиен отвори едно сандъче от розово дърво, провери няколко чекмеджета в своето бюро и откри най-сетне тайното отделение и ключето в него. Отключи едно чекмедже и извади след известно колебание нещо увито в коприна, после пак го заключи. Пъхна бележката под вратата и дръпна шнура на звънчето, за да дойде слуга и я намери. Това функционираше досега много добре. Единственият човек, с когото Люсиен бе разговарял, откакто се бе оттеглил заедно с Клара, беше самата Клара. Такова беше и желанието му. Тези, макар и само няколко дни трябваше да са най-хубавите в неговия живот и той щеше да им се наслади и ревностно да ги пази. През идните години, след като Клара го напусне, щеше да си спомня за тях, както някои хора за загубената си младост. Те ще са топлата му завивка срещу студа и самотата, единствената слабост, която ще си позволява, след като тя заключи в края на краищата, сърцето си за него.

Той разгърна и хвърли коприната, в която беше увито великолепно ветрило. Неволно се усмихна. Още помнеше деня, в който го купи за Клара в Италия, на пазара в малък град, където беше толкова горещо, че всичко се продаваше много евтино. Само това ветрило беше твърде скъпо и изискано, за да бъде купено само срещу жегата. Беше произведение на изкуството и създадено за дама, която да усъвършенства с него изкуството на флирта. Ветрилото беше от слонова кост и кремава коприна, изрисувана със златни цветя и толкова красиво, че беше дал повече от всички останали купувачи, за да може да го занесе на дамата на своето сърце. Роби реши, че е полудял, а и той вече си го мислеше, когато купи в Копенхаген порцеланова кутийка за бижута, а в Перу огърлицата от сребърни звънчета. Във всяка страна, през която Роби го беше мъкнал през четирите първи години след раздялата си с Ана, Люсиен откриваше сувенири за Клара и грижливо ги пазеше, дори в Андите, за да може, щом се върнат, да й ги подари като доказателство за любов и преданост. Фин вълнен шал от Еквадор, подправки и сандалово дърво от Индия, парфюм, който в Испания съставиха специално за нея, резбовано дървено ангелче от Германия. Все подаръци за Клара. До един пазени години наред, в очакване на подходящия ден да й бъдат поднесени.

Той седна на леглото и с разтвореното ветрило докосна леко бузата й.

Тя не помръдна.

— Клара — повтори той и прокара ветрилото от слепоочието до брадичката й.

Наведе се по-ниско над нея, за да я целуне по ухото.

— Съпруго! — прошепна той и я целуна по-силно.

Клара се размърда. Люсиен се засмя тихо, а когато тя се обърна към него, сложи ръка на кръста й.

— Добър ден, моя мързелива хубавице.

— Ммм. — Тя се протегна, после се притисна към него.

— Пак ли заспиваш? — попита той и я целуна по бузата. После издърпа чаршафа и използва отново ветрилото, за да я погали с него и да я събуди с милувка. — Имам подарък за теб.

— Още един? — измърмори тя и вдигна с явно усилия глава, преди отново да я отпусне. Ръката й посегна към голите му гърди в отвора на халата и сънено, но много интимно ги погали. — Много ме глезиш, Люсиен.

Той я потупа с ветрилото по бедрото.

— Познаваш ме достатъчно добре, за да не говориш подобни глупости. Аз не подарявам на жените красиви нещица, но тези дреболии от край време ти принадлежат.

— Не са дреболии. Огърлицата е най-красивото нещо, което съм виждала, а парфюмът…

— Продължава да ме влудява — допълни той нейното изречение и се наведе към шията й, за да вдиша богатия аромат.

— Великолепен е, нали? — измърмори тя и се притисна с доволно мъркане към него. — Ще го използвам рядко, за да имам за по-дълго време.

— Не, вземай от него, когато пожелаеш. — Той се запита дали след шест месеца ще е вече свършил. — Когато изпразниш шишенцето, ще поръчам да ти направят още.

Той разбра, че заровила глава в рамото му, тя се смее.

— Чудесно. Какво е това? — Тя се раздвижи, за да разбере с какво я гали по ръката? — О, Люсиен, колко е красиво!

Той я изчака да вземе ветрилото и като видя колко е възхитена, й разказа как го е купил.

— Не съм виждала по-красиво ветрило, всичко живо ще ми завижда за него. При мен то ще е винаги на почит, както и огърлицата и парфюмът. Благодаря ти, Люсиен.

Той вдигна ръка и я прокара по гърба й. Тя чак сега осъзна, че е седнала в леглото и той вижда голото й тяло.

— Наистина ли искаш да ми благодариш, Клара? — попита, докато тя придърпваше, изчервена, чаршафа към себе си.

— Люсиен…

— Заповядах да приготвят банята — обясни той, докато търсещите му пръсти я караха да потръпва. — Не искаш ли да си донесеш парфюма и да се позамислиш върху начина, по който можеш да ми изразиш своята благодарност?


— Беше приказна сватба, лейди Ана. Абсолютно сполучлива. Сигурна съм, че никога не съм виждала двойка, която да си подхожда толкова добре колкото виконт Калън и новата виконтеса. — Лейди Ърлингтън удари с ветрилото си лейди Ана по ръката и се понаведе, за да й прошепне доверително: — Несъмнено женитба по любов, нали? Веднага го забелязах, още щом лорд Калън я хвана за ръката. Ами погледа, който й подари — за малко да припадна. И тя, и другите по-възрастни дами от компанията на лейди Ана се засмяха.

— Благодаря — отговори Ана и се накара учтиво да се усмихне. — Мисля, че и лорд Манинг, и моят брат са доволни от сватбата.

— Но разбира се — потвърди и лейди Мейквейл. — Двойката е толкова хубава, че заличава ужасните истории около родителите на виконта. Сигурна съм, че младоженката изобщо не се е сещала за тях.

— В никакъв случай — вметна госпожица Вайълит Пампсън. — Би било и крайно несправедливо да се натоварват децата с греховете на родителите. Темпераментът на виконт Калън е съвсем различен от този на неговия баща, лека му пръст. Не искам, разбира се, да кажа лоша дума за мъртвите, но нали всички знаем какви бяха слуховете. За онова, например, което е последвало смъртта на Едуард и Летиция Брайланд — добави тя с меден глас. — Смъртта на лорд Гансли, имам предвид. — Тя изгледа многозначително другите дами и в награда за кратката си реч получи кимания и шушукане.

Ана изскърца със зъби. Тя толкова мразеше виконт Калън, че с удоволствие би го обвинила, че носи сърце на убиец, но никой нямаше право на подобни намеци.

— Едуард Брайланд беше най-добрият приятел на моя брат — заяви рязко тя. — Беше добър приятел и великодушен човек, тъй че ако синът му е поне наполовина толкова мил, значи е добър човек, а моята племенница щастлива, че го има за съпруг. А сега ще ви помоля да ме извините.

Тя тъкмо се обръщаше, когато кораво мъжко тяло й препречи пътя.

— Лейди Ана — поздрави я лорд Манинг и я хвана здраво за лакътя, за да я спре, докато се покланяше на другите дами. На Ана не й убегна как по-възрастните дами гледат привлекателния лорд Манинг. Трябваше да си прехапе езика, за да не му каже как същите тези дами преди малко стъпкаха в калта отдавна мъртвия му брат.

— Милорд — каза вместо това, — колко се радвам да ви видя след толкова кратко време.

— Да, така е — потвърди той с онази усмивка, от която от край време й омекваха коленете. — Сватбата беше много симпатична, нали? Бих искал все пак да поговоря с вас за неприятното събитие, което я последва съвсем отблизо… — Всички побелели глави на дамите, които можеха да го чуят, се обърнаха към него. Лордът сякаш изведнъж забеляза къде е. — Но съм сигурен, че дамите не биха желали да ги отегчавам с подобни баналности — добави той. Дали не може да поговорим някъде насаме? Милейди, бихте ли ми направили честта да ме придружите в градината? Днес времето е толкова хубаво.

— Наистина ли? — каза безизразно тя.

Той й подаде с усмивка ръка.

— Да вървим?

В този миг тя би предпочела да е в най-отдалеченото кътче на Африка, вместо да остава насаме с Робърт Брайланд, но дори неговата компания беше за предпочитане пред досегашната. И тя го хвана под ръка.

— Благодаря.

— За мен е удоволствие. Дами — поклони се той усмихнато на възрастните госпожи.

— Ти от нищо не си се отказал, Робърт — каза тя, докато той я извеждаше в градината през вече отворената широка врата.

— Току-що даде на тези клюкарки тема за разговор, нищо, че всичко ще е пълна измислица. Много добре знаеш, че след сватбата не се е случило нищо.

— Вярно, но те така отчаяно копнееха да поклюкарстват — отвърна той най-невинно. — Аз само им хвърлих вместо стария кокал пресен, та да имат какво да глождят.

— Като не пропусна и случая да пофлиртуваш с тях — забеляза тя малко ядосано. — Но нали винаги съм казвала, че за тази цел ти не би пренебрегнал и бабичка — погледна го тя изкосо — или дори дете.

— Ето какво било — каза той, когато тръгнаха по алеята. — Трябва ли да си направя заключението, че си недоволна заради уговорката ми за утре със Сара?

— С моята дъщеря госпожица Хънингтън? — попита ядосано Ана, доволна, че са вече толкова далеч от компанията и може да говори открито.

— Да, с госпожица Хънингтън — веднага потвърди той. — Вече се радвам на тази среща, въпреки че вече съм разглеждал Тауър няколко пъти. Ако искаш, с удоволствие ще вземем и тебе, Ана. Дори се надявам да дойдеш. В противен случай ще ни се наложи да вземем онази ужасна гувернантка, а жената е, откровено казано, доста потискаща. Сара ми разказа…

— Сара! Ана се отскубна рязко от него. — Нека ти напомня, Робърт, че Сара е моя дъщеря. Няма да допусна да разговаряш с нея на публични места. Бих предпочела изобщо да не я познаваше и повече да не ни гостуваш.

— Наистина ли, Ана? — попита той меко и отговори на погледа й. — Нали знаеш, че моите посещения в градската къща на брат ти бяха дори очаквана формалност, тъй като нашите семейства наскоро се сродиха. Сара ми каза, че иска да види Тауър и ме помоли да й го покажа. Трябваше ли да не й обърна внимание? Ти би ли го предпочела.

Проклет да е! Ана му обърна гръб. Проклет да е, задето е толкова спокоен, а на всичкото отгоре и прав. И дваж по-проклет задето изглежда толкова добре. Беше започнала да мрази правилните черти на лицето му, които го правеха да прилича на гръцка статуя. Времето се беше показало благосклонно към него. Беше все така привлекателен и дори по-мъжествен отколкото преди единайсет години.

— Защо го правиш, Робърт? Искаш да ме накажеш?

— Да те накажа? — повтори той тихо, сякаш го бе шокирала. — Ана как можа дори да си го помислиш? Преди всичко нямам никакво основание, освен това за толкова слаб ли ме смяташ, че да си послужа за тази цел с едно дете?

Тя се почувства още по-глупаво. Разбира се, че никога не би си го помислила за него. Той извърташе думите й, както винаги го беше правил.

— В такъв случай защо продължаваш познанството си с моята дъщеря? Нали знаеш, че това не може да ми хареса.

— Да, зная — съгласи се той. — Но тя го иска, а също и аз, защото много се радвам на компанията й. Имаш чудесно дете, Ана. И в памет на онова, което ни свързваше някога, бих искал да й направя пребиваването в Лондон колкото може по-приятно. Това е всичко и тъкмо ти би трябвало да го знаеш. Аз те обичах, а ти…

— Ти си ме обичал! — каза тя саркастично и усети при тези думи остра болка.

Той я хвана за ръката и рязко я завърта. Сините му очи я стрелкаха.

— Аз те обичах — произнесе той бавно и натъртено, — по-силно отколкото смятах, че е възможно. Бях готов да дам живота си за теб.

— Беше готов, така ли? Каква хубава реч, Робърт, но, доколкото си спомням, в това открай време ти е силата. Поне като за начало. Но си забравил, изглежда, доколко тази любов, която твърдиш, че си изпитвал, беше силна в действителност. — Тя погледна ръката му, все още легнала върху нейната. — Причиняваш ми болка.

Той я пусна и отстъпи назад. Тя видя как се мъчи да си придаде отново равнодушен израз и как си възвръща самообладанието.

— Все още ли ме укоряваш за провала ми с Даяна?

— Така ли се казваше?

Той я погледна търпеливо.