— Не се преструвай, знаеш го много добре, Ана, и не ти прилича. Сигурно мислиш, че можеш да ме нараниш още по-дълбоко, но, повярвай, това е невъзможно.

Изведнъж й стана студено и съжали, че е дошла с него в градината. Разтърка ръце и му отговори:

— Прав си, разбира се, глупаво е от моя страна да се преструвам, че мога да забравя какво се случи тогава. През последните единайсет години не съм преставала да мразя това име.

— Странно, аз също — каза той. — Студено ли ти е, Ана? Или аз съм причината да трепериш? Обещавам ти да не повторя глупавото си държане от последната ни разходка в градината. Не че съжалявам за станалото там, но бих си пожелал друг край. Искаш ли да влезем вътре?

Тя поклати глава, обърна се и погледна към градината, осветена с китайски фенери.

— Не, Робърт, още не. И не ме е страх да не ми се натрапиш отново. Синината на окото ти едва е успяла да избледнее.

Той явно разбра желанието й да помълчи, нали винаги ставаше така. Хвана я мълчаливо под ръка и я поведе през градината към малка пейка.

— Беше ли щастлива с полковник Хънингтън?

— Да.

Тя го чу как преглътна. После помълча известно време, преди отново да заговори.

— Той ти подари дъщеря. Прекрасно дете.

Ана усети сълзи да парят очите й и се втренчи в ръцете си.

— Да, така е и аз много я обичам.

— Ана, може би никога не си знаела — прокашля се той и се обърна към нея. — Може би изобщо не си забелязала, колко… колко силно съжалявах… колко мъчно ми беше.

Сълзите вече течаха по бузите й. — Знаех — прошепна тя, — аз също ужасно съжалявах.

Той хвана ръцете й с успокояващ жест.

— В такъв случай хайде да не говорим вече никога за това. Исках само да знаеш, че никога не съм приемал с лекота своя грях. Често поглеждах назад и съжалявах за начина, по който се държах този последен ден. Ти беше права, Ана, не бива да се съмняваш. Моля те, не плачи. Вземи. — Той й подаде поръбена кърпичка от тънка коприна.

Тя я взе и въпреки сълзите си не можа да не се засмее.

— О, Робърт, глупаво човече, все още ли използваш копринени кърпички?

— Ами разбира се — засмя се и той. — Последни остатъци от по-елегантни времена.

— Трябваше да се родиш сто години по-рано — заяви тя и си избърса очите. — Мисля, че най-добре ще е да извикам каретата си.

— Не бързай да си тръгваш, Ана. Още не си танцувала с мен.

— Аз изобщо не биваше да идвам — изсумтя тя. — Знаех, че ще си тук. Знаех, че ще ме преследваш, докато се съглася да танцувам с теб.

— Да — каза той, — това е единствената причина да бъда тук.

— Но е толкова глупаво. Просто не разбирам защо го искаш и ще е по-добре да престанеш.

— А ти можеш ли? Искаш ли го?

— Да — отговори веднага тя. — Всъщност не. Просто не разбирам защо го правиш и бих желала да престанеш.

Той се усмихна с неотразимата си усмивка.

— Ела и танцувай с мен. Един валс. Кълна ти се, че след него ще се чувстваш по-добре.

Тя сложи кърпичката в ръката му.

— Не, Робърт, моля те. Не ми причинявай това.

— Кое, Ана? — Коприната изчезна в джоба му.

Тя го погледна изпитателно. Как можеше той да разбере? С мъка беше преодоляла преди години загубата му, но мисълта да преживее всичко още веднъж, беше непоносима.

— Това би ме убило, Робърт — прошепна тя и го погледна. — Кълна ти се, би ме убило. Изобщо не подозираш…

Ръката му покри нейната.

— Зная. И ти обещавам, Ана, че не искам да ти причиня болка и никога не съм искал съзнателно да страдаш заради мен. Но както знаем и двамата, понякога нараняваме, волно или неволно, тъкмо онези, които най-много обичаме. Всичко, за което те моля днес, е един танц, нищо повече. Но ако не желаеш, няма повече да ти досаждам.

Тя си пое дълбоко въздух и се накара да заговори.

— Един танц — съгласи се тя.

Той кимна. И се усмихна. Тя усети, че пак му се покорява. — Добре, Робърт, само един танц. И после ще си вървя.

— Да, Ана — той стана и я поведе. — Много добре те разбирам.

12

Люсиен остана пет минути в каляската си, загледан във фасадата на къщата на Памела. Една седмица, беше й казал, но бяха минали два месеца, преди да се опита да я види или поне да й изпрати няколко реда. Сигурно е бясна и той не се радваше на предстоящата среща. Най-сетне се стегна и отиде до вратата.

Сиби беше очарована да го види, изчерви се и още повече се обърка, когато той я хвана за ръката и й подари една от редките си усмивки.

— Сиби, миличка — поздрави я той, учуден, че се радва повече да види нейното симпатично личице, отколкото лицето на нейната господарка. — Колко си хубавичка. — Той й целуна доста продължително ръка и момичето остана без дъх. Понечи да й каже още нещо, когато зърна белезите на бузата й. Докосна ги внимателно, намръщил чело, а Сиби цяла се сви. — Лейди Холинг отново ли си е изкарвала лошото си настроение на теб, Сиби? Трябва само да ми кажеш, малката, и ще направя необходимото, тя да престане.

Ако беше възможно, Сиби щеше да се изчерви още по-силно.

— О, не, милорд — увери го тя и погледна изведнъж уплашено. — Тя е винаги много добра към мен — момичето прикри белезите със свободната си ръка. — Винаги, милорд.

Люсиен съжали, че Клара не е с него. Тя щеше да знае как да утешат момичето. Него не го биваше в подобни ситуации.

С утешаваща, както се надяваше, усмивка, той й стисна ръката, преди да я пусне.

— Господарката ти вкъщи ли си е?

Сиби отново направи реверанс.

— Да, милорд. Цялата заран беше в ателието, но още преди седмици ми е заповядала, да ви въведа, веднага щом дойдете, с каквото и да е заета в момента. — После Сиби бързо се озърна, наведе се напред и прошепна: — Не бива да ви го казвам, милорд, но тя ви очакваше с такова нетърпение. Ужасно ядосана беше.

— Благодаря за предупреждението — прошепна в отговор и той.

Сиби пак се изправи.

— Веднага ще й докладвам за вас, сър, та ме извинете, ако обичате.

— Недей, скъпа, не си прави труда — задържа я той. Свали си шапката, съблече палтото и й ги подаде. — Сам ще й докладвам, че съм тук.

— Но, милорд…

Той я потупа шеговито по брадичката.

— Не се тревожи, Сиби. Лейди Холинг няма да си изкара яда на теб. Имаш думата ми.

Памела толкова се беше съсредоточила в работата си, че не чу как той отвори още по-широко вече отворената врата. Ателието й беше единственото помещение в къщата, в което не миришеше на тежкия й парфюм, а на ленено платно, грунд и бои. Люсиен никога не разбра как Памела може да издържа тази миризма по-дълго от няколко минути, но тя прекарваше по-голямата част от следобедите и ранните вечери тук, където рисуваше с молив или с маслени бои. Със сръчността си си докарваше добър доход, но и да не беше така, тя пак щеше да рисува. Работите й бяха познати и красяха много салони в благороднически къщи. Дори един принц притежаваше две пейзажа от лейди Холинг.

На този фон Люсиен никога не можа разбере докрай, защо се занимава с карикатури и сатирични рисунки, особено когато техен обект бяха хора от висшето общество, на които всъщност толкова се стараеше да се хареса. Тя много внимаваше рисунките да остават анонимни и ги подписваше само с „Le Chat“ — Котката. Псевдонимът беше подходящ за начина, по който Памела си отмъщаваше с карикатурите, най-вече на онези, които я бяха унизили. Котката беше съсипала вече не една репутация в този град и в обществото я мразеха и се бояха от нея, въпреки че от любопитство се намираха достатъчно купувачи за това вестниче, което се продаваше открито. Ако нейното авторство на злобните карикатури станеше известно, щяха не само да я пропъдят надалеч, а някои хора и безмилостно да й отмъстят. Мнозина щяха с удоволствие да видят как на кариерата на Котката най-сетне е сложен край.

В момента Памела работеше над един натюрморт и пренасяше върху платното композиция от цветя и плодове. Той я погледа как ги копира и очевидно без усилие ги пресъздава върху платното. Дългата й руса коса беше вдигната небрежно и няколко кичура галеха бузите й. Скромната й дневна рокля беше препасана с голяма престилка, която я покриваше от врата до петите. Изглеждаше общо взето доволна и, както винаги, от хубостта й на човек му секваше дъхът.

— Добър вечер, лейди Холинг — измърмори той, за да не я стресне прекалено силно.

Тя се изправи рязко и изтърва четката, сякаш я беше навикал. Когато се обърна към нея, той съзря паника в очите й, нескрит страх, който никога не бе очаквал от Памела. Погледът и зашари през ателието, сякаш там имаше нещо, което той не биваше да види, но после се посъвзе. Пое си дълбоко въздух, усмихна се и остави палитрата.

— Люсиен. — Сега гласът й отново беше овладян и тя се беше съвзела. — Изненада ме. Отдавна ли стоиш там?… — Тя го изгледа с присвити очи. — Сиби ти позволи да влезеш без предупреждение? — На лицето й се изписа гняв — колко пъти съм й казвала…

— Какво значение има? — прекъсна я Люсиен. — Аз не пожелах да докладва за мен. И ти няма да я накажеш, Памела.

Тя го изгледа недоверчиво.

— А ти, Люсиен, няма да ми нареждаш как да се държа със слугинята си.

— Напротив, ще го правя — отговори той и пристъпи по-навътре в ателието. — А ти, мила моя, ще направиш каквото ти кажа, иначе ще те накарам да изпиташ недоволството ми. Да не си я ударила още веднъж, Памела, в противен случай ще съжаляваш. Разбрахме ли се? — добави той меко.

— Да не си посмял да ми се заканваш, лорд Калън — отговори не по-малко заканително и тя. — Иначе лошо ти се пише.

— Заканите са излишни оръжия, които аз не използвам, Памела — каза той и прокара пръст в ръкавица по брадичката й. — Ако сториш нещо на Сиби, ще изпиташ гнева ми. — Той се поотдръпна и леко й се поклони. — Избрал съм, изглежда, неподходящ момент, лейди Холинг. Тъй че ще се оттегля.

— Люсиен! — Тя го хвана за ръкава. — Не си тръгвай, моля те. Извини ме. Нали знаеш каква съм, когато ми пречат по време на работа, освен това бях ядосана, че толкова време никакъв не се появи. Бях намислила, щом прекрачиш прага, да ти захлупя някоя тенджера на главата — усмихна му се тя. — Вместо това те посрещнах с яростна атака.

— Да, наистина.

— Това учудва ли те? — попита тя, пусна го и вдигна четката. — След като ме остави толкова дълго да те чакам? Младата ти жена изглежда е по-добра, отколкото предполагах. Каза ми, че мога да те очаквам една седмица след сватбата, вместо това през последните два месеца придружаваше лейди Калън навсякъде, както верен и предан съпруг е длъжен да го прави. Разбирам, че ти се е налагало да се преструваш на глупак, когато тя бе представена при двора, но че го повтаряше навсякъде, това вече не го разбирах. Наистина, Люсиен. — Тя му хвърли развеселен поглед и се залови да чисти със сръчни движения четките си. — Изглеждаше сякаш ти се искаше да надминеш Кларънс Паркет.

Люсиен, който разглеждаше един пейзаж от Хайд парк, измърмори равнодушно:

— Вярното куче Паркет? — Заедно с Памела му бяха измислили този прякор, защото им се виждаше ужасно смешна предаността на този съпруг към неговата половинка. За съжаление прякорът стана известен и скоро всички започнаха да го повтарят.

— Да — разсмя се Памела, — точно така. Ще трябва да измислим ново име и за теб. Може би Хрътката. Калън Хрътката. Или лорд Хрътка. Това повече ми харесва. И толкова ти подхожда, скъпи.

— Памела — изрече предупредително той. Но трябваше все пак да й даде право. Беше я накарал да чака и не намери време дори да й прати бележка, че ще се позабави. Всеки ден решаваше, че ще е по-добре да намине лично да я види. Знаеше, че трябва, за да й попречи да направи от яд някоя глупост. Но всеки път намираше оправдание, за да предпочете да прекара деня с Клара. Театър, опера, Хайд парк, музеи и магазини. Все места, които обикновено избягваше, бяха станали негови ежедневни цели. Беше наистина смешно. Точно както го каза Памела, беше се превърнал в предан слуга на своята мъничка, невзрачна женичка. Дори сега виждаше Клара пред себе си, изразителното й лице, прибраната коса, стройната фигура. Външността й не можеше да се сравни с ослепителната хубост на Памела и въпреки това той копнееше да е в една стая с нея, да я гледа и да знае, че тя му принадлежи. Освен това ставаше смешно ревнив. Сърцето му се свиваше само при мисълта, че в този миг на бала на лейди Върси Клара е заобиколена от куп обожатели, които толкова лесно омагьосваше.

— Кажи, много ли я обичаш? — дразнеше го Памела. — Колко ли е ужасно. Да си роб на едно пуйче. — Тя наблегна многозначително на последната дума и отново се разсмя. — Става ми толкова смешно, само като си го помисля. Тъкмо ти да се оставиш да те хване и зароби жена, която толкова дълго си мразил.

При Памела половинчати работи нямаше. Тя винаги улучваше в десетката. Преди това го привличаше към нея. Приличаха си в своята язвителност. Дотолкова, че се боеше да не може да намери друга жена, която да пасва толкова добре на тъмната страна в него. Фактът, че сега е намерил нещо по-добро, го превръщаше изведнъж в нейна жертва, но сега вече беше неин събрат в тъмните страсти. Предчувстваше какво ще последва, сякаш вече се бе случило.