— Би трябвало да дадеш на момичето поне един шанс — каза Улф.

— Тя изобщо няма да го поиска. Не и от мен. Но срещу брачната й клетва за вярност, аз ще й дам нещо по-добро. Свобода. Клара ще получи от нея колкото пожелае, толкова деца, колкото поиска и повече пари, отколкото може да похарчи за пет живота.

— Все още не разбирам защо изобщо искаш да се ожениш за момичето — вметна Джак. — Не мисля, че бащата би одобрил тази връзка, ако знаеше какви са взаимните ви чувства с пуйчето.

Люсиен го изгледа със загадъчна усмивка.

— Ти не разбираш, Джак, Клара ми принадлежи. Била ми е обещана още като дете в люлката. И аз съм си повтарял хиляди и повече пъти, че трябва да разваля годежа, но е невъзможно. Тя ми принадлежи и ще бъде през останалата част от живота ми моя. Няма да й се натрапвам, но ще съм тук. Завинаги в съзнанието й, независимо от това колко често ме вижда. Защото винаги ще знае кому принадлежи.

— Това е отмъщение — реши отвратен Улф. — Това е повече от ясно. Тя не те е искала и сега трябва да си плати за това. — Той изгледа Люсиен с пренебрежителния поглед, с който възнаграждаваше обикновено онези, които не проумяваха теоремата на Питагор. — Никога не съм си представял, че можеш да направиш подобно нещо. Просто не мога да повярвам, че Роби е на твоя страна.

— О да, той изцяло ме подкрепя — увери го Люсиен. — Той вярва, че бракът ще ме промени и ще ме направи нов човек. Той долепи длан за масата. — Шест месеца и тя ще е бременна и на път за Пеъруд. Там ще живее както си пожелае, същото ще правя и аз. Това е всичко.

— Готов ли сте да се хванете за това на бас, Калън? Тримата мъже се обърнаха и изгледаха новодошлия, който се приближаваше, снизходително усмихнат, към масата им.

Граф Рексли изруга тихичко, когато видя високия, рус мъж, виконт Калън простена шумно, а виконт Сивърн изръмжа.

— Вървете си, Кърлейн — помоли го Люсиен — този път няма да попреча на Улф да ви убие, ако пожелае.

Лед Уокър, граф Кърлейн, се обърна към Улф.

— Той днес няма да изпитва такава нужда, кълна ви се. Аз може да съм американец, но не и толкова глупав, че да повторя безуспешен опит. След последния ни сблъсък още ми тракат зъбите, а раните ми едва са позараснали. Който е твърдял, че мускули и ум не са съвместими, просто не го е познавал. — И той посочи сдържано Улф, който го гледаше мрачно. — Давам ви честната си дума, че днес няма да споменавам името на госпожица Хоуел. — Той вдигна високо ръка, сякаш се заклеваше. — Кълна се в гроба на баба си.

Лицето на Улф стана мрачно, но той премълча. Предпочете да пренебрегне новодошлия и да се наведе отново над изчисленията си.

— Американец — отбеляза Джак с приятелско пренебрежение, — липсват му обноски.

— Махайте се, Кърлейн — повтори Люсиен. — Искам да живеете достатъчно дълго, за да мога да си върна парите, които спечелихте от мен миналата нощ.

— Това едва ли е най-сериозната причина — забеляза Кърлейн, — но се радвам да науча, че означавам за някого поне нещичко. — Той се усмихна лъчезарно и си притегли стол.

— Да не сте полудял? — простена отново Люсиен.

— Ни най-малко — отговори Кърлейн, без да се замисля. — Както винаги, търся само с кого да поиграя.

Джак присви очи.

— Избягвам, доколкото ми е възможно, да разговарям с американци, камо ли да сядам да играя на една маса с тях. Вървете си, преди да наредя да ви изхвърлят.

Кърлейн се усмихна още по-широко.

— В Щатите имаме име за хора като вас, сър Рексли, но съм прекалено учтив, за да го споделя с вас. Ще се зарадвате, може би, да чуете, че благодарение на този кавгаджия, е адски трудно да бъдеш допуснат отново в „При Уайт“. След нашето малко стълкновение на мнения не помогнаха даже молби.

— Нищо чудно, на клуба му се наложи да поднови половината от чашите си — намеси се хладно Джак. — Тъй че как го постигнахте?

— Както постигам всичко — отговори преспокойно Кърлейн и се усмихна.

— Играхте, нали? — попита Люсиен и махна на келнера да донесе още една чаша. — Кого убедихте да гарантира за вас? Отново Сисли? Той е достатъчно глупав, за да се хване на бас с човек като вас и достатъчно влиятелен, за да пренебрегне тукашните правила. Спокойно, Джак — обърна се той към приятеля си — Кърлейн поне не хапе.

— Какъв ужас, че не си избираш по-добре приятелите, Лъки — упрекна го Джак.

— Наистина, често съм си мислил за това — подразни го Люсиен и тихичко се засмя. — Особено откакто познавам теб и Улф. А сега седни и кротувай. Не желая нова сцена. И без туй вече всички са зяпнали в нас.

— Чудесно! — каза Джак, седна и си пое въздух.

— Надявам се, че не сте си направили целия този труд, само за да поприказвате с мен — обърна се Люсиен към Кърлейн. — Аз веднага си тръгвам.

— Да, отивате да вземете бъдещата си съпруга — каза Кърлейн. — Вие говорихте вчера много за лейди Клара и затова съм тук.

— По-точно? — осведоми се търпеливо Люсиен. Кърлейн остави чашата си на масата.

— Ще бъда откровен, защото ние американците сме си такива. — Той изобщо не обърна внимание на злобния поглед на Джак. — В момента не съм се хванал с никого на бас, но бих желал да спечеля някой и друг долар.

— Или да загубите — забеляза сухо Джак.

— Аз никога не губя — отвърна Кърлейн и видя със задоволство, че тази забележка накара виконт Сивърн да вдигне глава и да започне да следи разговора.

Джак се наведе напред и го изгледа със стъклен поглед.

— Но къде остава тогава спортът?

— Ех, вълнуващо е да наблюдаваш човек, който вярва, че е първият, който ще ме победи — ухили се Кърлейн. — Не допускам, че можете да приемете предизвикателството, нали Рексли? Прекалено сте предпазлив. За разлика от вас Калън има добри шансове да спечели. — Той изгледа спокойно Люсиен. — Вчера вие говорихте открито за скорошната си женитба, а преди малко чух още някои неща. Ще се ожените за лейди Клара Харкамс, най-голямата дъщеря на маркиз Дженивиъв, нали така?

Люсиен кимна мълчаливо.

— Имате намерение да й направите дете, а после да я отпратите — шест месеца след сватбата, нали? Не го ли казахте току-що?

— Имате остър слух, Кърлейн — отвърна Люсиен. — За в бъдеще ще трябва повече да внимавам къде какво приказвам. Но е вярно, такива са намеренията ми.

Кърлейн се облегна отпуснато на масата.

— Звучите правдоподобно, Калън, но аз се хващам на бас за десет хиляди лири, че и след шест месеца вашата съпруга все още ще е до вас. Няма да искате да се разделяте с нея.

Люсиен го гледаше донякъде изненадан.

— Съмнявате се, че за това време мога да й направя дете?

— Не се съмнявам, че го искате — отговори Кърлейн, — но не става дума за това. В каквото състояние да бъде тогава лейди Клара, няма да искате да се разделите с нея. Ще я изпратите в Пеъруд, само ако пожелаете и вие да останете там.

— Това е още по-безвкусно, отколкото дори аз съм го очаквал от вас — забеляза с нескрито отвращение Джак. — Да се хванеш на бас за една благовъзпитана дама е под всяко равнище. Прати го да върви по дяволите, Люсиен.

Люсиен изгледа Кърлейн изпод полуспуснати клепачи.

— Да не намеквате, Кърлейн, че ще се влюбя в съпругата си? Нима ще пропилеете десет хиляди лири за такава щуротия? Би било прекалено просто.

— Ако е така, Калън, ще спечелите вие.

— Лъки, не можеш да допуснеш сериозно името на лейди Клара да бъде нанесено в книгата за сключени обзалагания протестира Улф. — Тук, „При Уайт“? Където всеки влязъл през вратата, може да го види? Това би било…

— Във висша степен безчестно — допълни Джак. — Не го прави, Люсиен, това е под достойнството ти, а Роби ще поиска главата ти на сребърна табла.

Виконт Кърлейн се усмихна и сви рамене.

— Но ако спечелите, ще е наистина готов да ви прости малкото прегрешение. Ако всъщност изобщо не мислите да отпращате лейди Клара, тогава най-добре забравете веднага и бързо предложението ми.

Погледът на Люсиен се помрачи.

— Аз ще спечеля. В това изобщо не може да има съмнение.

— Аз пък твърдя, че ще загубите. Наистина ли се смятате способен да отпратите собствената си съпруга?

— Това е вече почти факт — отговори Люсиен. — Клара със сигурност ще се премести в Пеъруд точно шест месеца след сватбата ни.

— Калън, където и да се озове съпругата ви шест месеца след сватбата, тя няма да е там сама. Вие ще сте при нея и то по собствено желание.

— Никога не съм допускал, че сте глупак, Кърлейн. — Люсиен вдигна ръка, за да викне келнера. — Предупредете иконома си да отдели вече парите, защото ще настоявам да ми се издължите до стотинка в деня, в който Клара напусне Лондон. — Той погледна келнера, който очакваше мълчаливо поръчката му, и каза: — Донесете ни книгата за облози.

2

— Любовта е много търпелива, тя е мила и не завижда, никога не се излага на показ, нито се хвали.

За средата на март денят беше слънчев, хубав и необичайно топъл. Седнала в голямата каменна черква в Сейнт Дженивиъв, Клара Харкамс знаеше, че и тя, както и останалите хора в черквата, няма причина да трепери от студ. Вярно, че останалите богомолци не седяха до Люсиен Брайланд, със силно притиснати към неговите ръце, рамене и бедра.

— Това са думите господни за любовта — провъзгласи високо отец Уебстър, а на Клара й се стори, че проникна с поглед дълбоко в нея, — и такава трябва да е съвършената, създадена от господа любов.

Клара се раздвижи леко, за да прикрие притеснението си, без да привлече вниманието на виконта. Осъзна, че не е успяла, защото ръката, която той беше сложил на коляното си, се сви в юмрук. Клара се запита, дали няма да е признак за заплашваща беда, че мъжът, за когото скоро щеше да се омъжи, е седнал до нея скован и студен като айсберг.

Не, не беше честно. Нали знаеше по-добре, от който и да е друг колко жив и забавен беше винаги Люсиен, още от деня, в който граф Манинг доведе за пръв път осиротелия си племенник в Сейнт Дженивиъв. Когато ги представиха един на друг, въпреки че беше вече на тринайсет, тя не бе очаквала нищо повече. Но след първата седмица от гостуването си той започна непрекъснато да я наблюдава и честичко тайно я проследяваше. Докато се хранеха, той я наблюдаваше изпод спуснати клепачи и Клара най-сетне болезнено осъзна възхищението му. Тъмнокос, силен и мълчалив, той малко я плашеше. Родителите й предупредиха и нея, и нейните братя и сестри, всички в къщата, че младият виконт скърби за родителите си, починали преди три години. Разбира се, не е някой опасен младеж, но трябва да го оставят на мира, щом пожелае, и да не го ядосват, от тогава Клара още не знаеше, че ще трябва един ден да се омъжи за виконта, иначе щеше наистина доста да се уплаши. Поне през тази първа седмица, докато граф Манинг ухажваше леля й Ана, а Люсиен, оставен без надзор, обикаляше мълчаливо като „полудиво животно“ цялата къща.

— Престъпление е да се произнася напразно името на любовта! — Господин Уебстър почука по амвона и така накара и Клара, и повечето слушатели да трепнат. — Престъпление спрямо господ и небето!

Клара видя как ръката на виконта се сви в юмрук, а после пак се разтвори и пак се сви и нещо я прободе в сърцето. Беше непоносимо, че той трябва да търпи всичко това. След службата тя ще си поприказва с отец Уебстър и ще му обясни, че онова, което щеше да се случи, е необратимо. Освен това тя го желаеше и сърцето й отдавна беше негово, нищо, което един или друг можеше да каже, не беше в състояние да промени каквото и да било.

Онзи понеделник от втората седмица на гостуването на Люсиен и неговия чичо, тя не трябваше за нищо на света да ходи за риба. И на тринайсет все още толкова дете, както можеше да се очаква от глезените, израсли в провинцията деца на Сейнт Дженивиъв, тя имаше само смътна представа какво значи да си жена. Но на този ден Люсиен сложи жалоните на бъдещия й живот, привърза я така силно към себе си, че навярно и той самият не предполагаше колко здраво я е хванал.

Клара беше свикнала да кръстосва свободно из околностите; родителите й се стремяха да държат децата си вкъщи и да ги притесняват с елегантни дрехи. Стана рано, навлече вехта рокля и младежки обувки, не дочака момичето, което трябваше да й среши косата и отиде в кухнята, да си измоли от готвачката нещо за хапване. Половин час по-късно, с въдицата и кошницата за излет, вече беше на път към любимото си езеро, където обичаше да прекарва дните си.

Изминаха два безкрайно приятни часа, преди Клара, запретнала роклята високо над бедрата и потопила крака във водата, да забележи, че вече не е сама. Стана толкова бързо, че изпусна по невнимание въдицата в езерото. Докато я извади се измокри цялата. Люсиен излезе от гората, където се беше крил.

Той протегна мълчаливо ръка и я измъкна от водата. После сложи въдицата встрани и се залови да изстисква мокрите й поли. Клара често си спомняше този миг и си мислеше колко странно беше, че стоеше тогава мирно и гледаше отгоре тъмнокосата му глава, докато той изстискваше роклята й. Едва когато той свърши, хвана я за ръка и я заведе на едно тревисто място на брега, тя си възвърна гласа и попита: