Люсиен отхвърли чувството за вина и се постара да изиграе подходяща сцена на ярост, но се оказа способен само на съчувствие и, може би, на малко тъга. Никога не беше обичал Памела, но бяха приятели и през годините приятни спътници. Тя сигурно щеше известно време да е бясна и то с пълно право. Той се сърдеше и на себе си, задето е бил такъв глупак и лъжец. На толкова много мъже се бе присмивал, защото се бяха покорили на любовта и бяха позволили една жена да промени живота им. Сега заслужаваше на свой ред всяка подигравка.

Тя го наблюдаваше и чакаше реакцията му. И това беше между тях игра, както и много други неща. Неговият следващ ход щеше да определи характера на отношенията им, поне докато Памела реши какъв ще бъде нейният следващ ход. Можеше да й каже в отговор много неща. Реши най-сетне да е онова, което тя очакваше от него.

— Ако не го виждах със собствените си очи, скъпа, никога нямаше да повярвам. Да не би да ревнуваш, Памела? Това чувство трябва да е ново за теб.

Тя захвърли с рязко движение четките през ателието.

— Копеле! — изкрещя тя, луда от гняв. — Не говори с мен така, след като ме накара да те чакам цели два месеца. Ти ме изложи пред всичките ни приятели и аз никога няма да ти го простя!

— В такъв случай не желая да си губя времето за извинения — отговори той хладно и я изгледа спокойно. — Както чух, не си водила през това време много затворен живот.

Изразът на триумф изтри от лицето й гнева.

— Точно така, милорд. Или си въобразяваше, че още след първата седмица ще се затворя вкъщи и ще си изплача очите по теб? Трябваше да ме познаваш по-добре, Люсиен.

Само преди няколко седмици щеше да я накаже за подобно държане. Всички негови познати знаеха, че Памела е негова метреса, макар никога да не я бе подкрепял финансово, а тя да беше достъпна за всеки мъж. Сега всичко се беше променило.

— Така значи — каза той, отмести поглед и заразглежда нещата на работната й маса. — Боя се — загуба за мен. И придобивка за друг мъж. Или трябваше да кажа — за други мъже. Сигурен съм, че си дала на Хезуел, на Уолтън, и другите си обожатели по нещичко срещу техните пари.

Учестеното й дишане беше достатъчно сериозно предупреждение. Люсиен успя да се извърне овреме, за да хване юмрука й преди той да е стигнал целта си.

— Лейди Холинг, въпросът е само, дали и ти си била задоволена? — каза той и стисна болезнено крехките кокалчета на ръката й. — Хайде, кажи ми, много зле ли беше? Клетият стар Хезуел сигурно те е близал до припадък, освен ако не си е сложил ченето. Досмешава ме всеки път, само като си го помисля.

— Недей! — Тя се опитваше напразно да се измъкне от хватката му. — Недей!

Той се приближи още и изви ръката й надолу.

— Ще те оставя на мира, Памела, ако не споменаваш повече в мое присъствие жена ми. Не желая да чувам нито името, нито титлата й, нито нещо за нея, произнесено от теб, разбра ли? Остави Клара на мира. Наистина на мира!

— Люсиен, глупако! — Тя се съпротивляваше и той най-сетне я пусна. После тя се дръпна и взе да разтрива китката си, вперила в него изпълнен с омраза поглед. — Глупако глупав! Само се чуй. Тя ще те погуби, винаги си го знаел. Как е успяла толкова лесно да те омотае?

Люсиен я гледаше как се мъчи да се овладее.

— Нали винаги си го знаел — каза тя, вече по-спокойно. — Тя вече за малко да те погуби, както майка ти твоя баща. Ти се беше заклел да не вървиш по стъпките му, а я се виж сега! Два месеца със съпругата, само два — и ти си в краката й. Хрътката Калън. Така ще те наричам, глупако глупави! Заслужи си го.

След това се възцари мълчание. Люсиен не можеше да й възрази. По отношение на Клара той се беше държал като дете. Гладно, отчаяно дете, готово да направи всичко, за да получи каквото иска. Дори съзнанието, че в края го очаква катастрофа, не можа да го спре. Седмиците откакто беше женен, бяха най-хубавите в неговия живот. Толкова сладки и съвършени… Знаеше, че онова, което споделя сега с Клара, не може да е трайно, но въпреки това се ужасяваше само при мисълта, че може да я загуби. По-добре беше да си признае сега поражението, да изпрати Клара в Пеъруд и всичко да е вече зад гърба му.

— Тя дори не е хубава, или греша? — попита Памела с равнодушен тон, което му подсказваше, че го прави нарочно. — Впрочем може би притежава нещо, което струва повече от едната хубост? — продължи тя, докато събираше пръснатите четки и изчакваше отговора му. Движенията й бяха спокойни и отпуснати. — Владее, може би, тайната как се внушава добро самочувствие на един мъж. Не е никак трудно. Хващам се на бас, че сигурно знае как да се усмихва. Не много кокетно, но не и прекалено срамежливо. Просто открито и женствено, тъй че мъжът да се чувства добре. Умее също да води разговор и да оставя мъжа да говори за себе си. Тъй че да има чувството, че е нещо изключително, дори да е само някой досадник като сър Томас Ридли. Само да пожелае, сигурно ще може да го завърти около малкия си пръст. Или вече го е направила?

Да, беше го направила, трябваше да признае Люсиен. Ридли беше сред най-преданите обожатели на Клара. Беше казал на Люсиен право в очите колко високо цени Клара и че би дал всичко, за да си намери такава жена.

Ъгълчетата на устните й се извиха в бавна, добре пресметната усмивка, която Люсиен твърде добре познаваше.

— Съвсем като майка ти — каза тя и остави четките на масата, — също така очарователна и възхитителна.

Краят остана недоизказан. Също толкова опасен. Също толкова предателски. Също толкова отвратителен.

Отрова, помисли си Люсиен. С Памела не биваше никога да го забравя. Чиста отрова. Ако в отношенията си с нея го беше забравял, щеше да е отдавна ликвидиран, както всички нейни жертви.

Лицето му остана безизразно, когато каза:

— Памела, ти забрави да споменеш нещо толкова очевидно. Въпреки недостатъците си, в леглото жена ми е несравнима партньорка. — Той млъкна, за да могат думите му да окажат въздействието си, после продължи: — Никога не съм имал по-добра. Както много добре знаеш, нищо друго не би могло да ме задържи толкова дълго при нея.

Тя пребледня и ръцете й се свиха в юмруци.

— Сигурна съм, че няма да мине много време и твоите приятели вече също ще го знаят.

Това беше смехотворна и слаба реплика от страна на жена с опита на Памела. Люсиен се разсмя високо, защото разбра, че стрелата му е улучила. Тя осъзна почти веднага грешката си и цялата пламна.

— Копеле! — изсъска отново.

Той продължи да се смее.

— Е, добре — извика тя и не можа да не се усмихне. — Ти спечели. Признавам. Добре си изигра картите, лорд Калън и се признавам за победена. — Тя се приближи към него. — А сега можем ли да сложим край на тези глупости? — Тя продължи да стои пред него и докосна леко гърдите му с ръце. — Моля те, Люсиен, има ли смисъл да продължим да воюваме или да играем игрички. Хайде да излезем. Искам да престана да ти се ядосвам. Прекалено е напрегнато, пък и ти ми липсваше. Да, вярно е.

Той хвана ръцете й и ги целуна, повече, за да я успокои, отколкото, за да се съгласи с нея. Но не излъга, когато каза:

— И ти ми липсваше, Пам. — По някакъв особен, интимен начин, но това не е достатъчно. — Тя си дръпна ръцете и той я пусна. — Съжалявам, скъпа, но не е достатъчно.

Тя поклати леко глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Но тогава защо дойде, Люсиен?

— За да поговоря с теб и да те видя.

Тя отвори широко очи.

— Люсиен — повтори тя, а после замълча.

— Аз наистина мисля онова, което казах за жена си. Тъй, че стой далеч от нея, Пам.

Тя го гледаше втренчено.

— Мисля сериозно и онова, което ти казах за Сиби. За мен това не е игра. Разбрано?

Тя поклати глава.

— Люсиен, измърмори тя — нали не искаш… Тя безрадостно се засмя. — Нали не говориш сериозно. Та това е невъзможно.

Той се обърна, отиде до вратата, мина в салона и извика Сиби.

— Люсиен!

Той не й обърна внимание. Момичето му помогна да си облече палтото и му подаде шапката.

— Люсиен!

— Не бой се, Сиби, миличка — успокои той пребледнялото момиче и вдигна треперещата й ръка към устните си. — Ако ти стори нещо, трябва само да дойдеш при мен. Само ми прати бележка и ти обещавам, че повече няма да страдаш.

— Люсиен!

Той мина през вратата и тръгна към чакащата го карета, без да обръща внимание на вида на една явно потресена лейди Памела Холинг, която стоеше на вратата и повтаряше името му.


— Сигурна ли сте, че не желаете да танцувате, милейди? — настояваше сър Антъни Сейърс. — Кълна се — разбивате ми сърцето.

Клара се засмя тихичко и подари на настойчивия господин една усмивка.

— Съжалявам, милорд, но ако трябва да избирам дали да разбия сърцето ви или да съсипя краката си, боя се, че ще реша в полза на своите крака.

— Но ако ви ги масажирам, за да ви мине болката? — пошегува се той. — Бих го направил с най-голямо удоволствие.

Клара се постара да се престори на шокирана и удари господина леко със затвореното ветрило по ръката.

— Засрамете се, сър. Само си помислете какво би казал за такова предложение моят съпруг. Или вашата жена.

Невинен флирт открай време й беше доставял удоволствие, но Клара смяташе за най-безопасно да го прави с някой щастливо оженен мъж, с когото можеше да се шегува, без да се притеснява, че нещата могат да излязат от контрол. Фактът, че сър Антъни беше страстно влюбен в хубавата си жена, й даваше възможност спокойно да се наслаждава на подобна размяна на реплики.

Сър Антъни направи гримаса.

— Мисля, че след като вашият съпруг приключи с мен, известно време няма да мога да мисля за нищо друго. Още повече, че не бих могъл и да го упрекна. — Той вдигна ръката й, сложена на неговата и целуна леко връхчетата на пръстите й. — Благодаря ви за освежаващата разходка в градината, милейди. Надявам се да не съм ви отегчил твърде много с брътвежа си за моето семейство.

— Ни най-малко — искрено го увери Клара. За мен беше удоволствие всеки миг, в който ми разказвахте за децата си. Надявам се да мога скоро да ви се реванширам. — И двамата се засмяха. — А, ето я и госпожица Хоуел. Моля ви, заведете ме при нея, милорд, за да могат краката ми да си отпочинат.

Няколко минути по-късно вече седнала на удобен стол до Бела, Клара въздъхна облекчено и каза:

— Питам се колко ли дълго смята да остане тук леля Ана. Мисля, че за мен още един час ще е предостатъчен.

Бела си оправи очилата и се огледа.

— Когато я зърнах за последно, тя танцуваше с лорд Манинг. Мислиш ли, че там става нещо? Те прекарват много време заедно и в града вече започва да се приказва.

— Зная — въздъхна Клара. — Леля Ана беше малко разтревожена, че предишните й отношения с лорда отново са измъкнати на бял свят. Смяташе, че всичко това е вече минало.

— Но е толкова романтично. — Бела погледна Клара и се изчерви. — Сигурно я обича страстно, щом толкова открито я ухажва. Въпреки че тя изобщо не го насърчава. — И Бела отново си намести несъзнателно очилата.

— Да — каза замислено Клара, — наистина е романтично, въпреки че леля ми сякаш не го възприема така. Тя му е все ядосана, и все пак има мигове… — Тя млъкна и се усмихна на приятелката си. — О, все едно. Не биваше да говоря за това. Къде е лорд Сивърн? Тя се огледа да го види. — Нали преди малко танцувахте?

— О! — каза притеснено Бела. — Улф и татко отидоха за малко в библиотеката. Татко има някаква идея относно новата машина, над която работят сега и двамата предпочетоха да поприказват веднага, вместо да рискуват след това да я забравят. Трудно си продължават работата, преди да са пренесли идеята си на хартия.

Клара го знаеше. Не се случваше за пръв път лорд Сивърн да зарязва годеницата си заради науката. Този човек смяташе и мислеше непрекъснато, дори посред някой бал. Изглежда нямаше никакво значение къде е в момента, ако му хрумне привлекателна идея, той просто се извиняваше и изчезваше, за да си намери хартия и молив. Клара просто не разбираше как Бела издържа всичко това, въпреки че и за нея самата сигурно можеше да се каже съвсем същото.

Сигурно само малко жени биха издържали мрачните периоди на мълчание, които нападаха Люсиен, или непостоянните му настроения, но тя го обичаше и щеше да издържи на всичко. Седмиците след сватбата само й доказаха, че си заслужава. Може и да не беше съвършеният съпруг, но през изминалите два месеца се бе опитал, наистина се бе опитал, да й бъде добър мъж и приятен компаньон. Беше я придружавал даже на места, за които тя знаеше, че обикновено избягва. Станаха няколко инцидента и въпреки това Клара не можеше да си спомни да е била някога по-щастлива. Надяваше се само Люсиен да изпитва същото.

— Сигурна съм, че скоро ще се върне — каза не много убедено Бела.

— Да — потвърди Клара и стисна ръката на Бела, за да я поуспокои. — Не се съмнявам. — Всъщност никак не беше сигурна дали лорд Сивърн или бащата на Бела тази вечер щяха отново да се появят. Най-лошото беше, че останалите мъже бяха твърде предпазливи и не се решаваха да поканят Кристабела Хоуел на танц. Огромният виконт Сивърн и склонността му да ревнува бяха две компоненти, заради които и най-платоничните намерения загиваха в зародиш. Люсиен и лорд Рексли, които днес отсъстваха, бяха обикновено единствените постоянни кавалери на Бела. Разбира се и лорд Кърлейн, но той беше друго нещо.