Клара прокарваше леко ръка по дупето и бедрата му, винаги го правеше с удоволствие, след като се бяха любили.

— Кожата ти така чудесно настръхва, когато го правим — измърмори тя сънливо. И това вече му го беше казвала. Харесваше й изглежда, че има такава власт над неговото тяло.

Люсиен се засмя, опря се на лакти и се загледа в поруменялото й, усмихнато лице, което го изпълваше с прилив на нежност. Клара беше вързала неговите демони, правеше го откакто се бяха оженили. Не беше никога за дълго, но Люсиен беше благодарен и за временното си освобождение. Той отметна няколко кичура от челото й и се наведе, за да я целуне продължително.

— Това важи и за теб — каза той и отметна чаршафите, за да може тя да се пъхне под тях.

— Тук сякаш е минал ураган — забеляза той, докато прекосяваше гол стаята, за да изгаси свещите.

— Както обикновено — изпъшка Клара. — Твоят слуга сигурно много би се учудил, ако не беше така.

— И вече нямаше да може да разказва на другите слуги толкова интересни истории. — Люсиен се пъхна до нея в леглото и протегна ръка. Клара се притисна към него и сложи глава на рамото му. Обикновено заспиваха в това положение.

Навици. Беше си създал вече тревожно много, откакто беше станал женен мъж. Тази вечер си беше дал клетва, че ще започне да се отдалечава от Клара, но вместо да заведе Памела в „При Мейдрю“ за една нощ на игри и пиене, както беше намислил, беше скъсал с нея и се беше озовал точно там, където беше прекарал последните два месеца. Необичайно рано в собственото си легло със съпругата си. Приятелите му вече почваха да прикриват уста с длан и да се кикотят. За Джак и Улф бързото му опитомяване беше най-смешното нещо, което са изживявали.

Клара въздъхна, притисна се още по-силно към него и сложи ръка на гърдите му. Той вдигна ръка и я погали разсеяно от лакътя до китката, докато тя се отпусна и заспа. Щеше да я остави някъде около час да поспи, преди отново да я вземе. Може би щеше и той подремне.

— Благодаря ти, че дойде днес на бала — прошепна тя. Дъхът й галеше леко гърдите му.

Той я целуна мълчаливо по главата. Не искаше да разсъждава надълго и широко защо беше отишъл на бала. Не искаше да мисли за онова, което беше правил или за чувствата, които бе изпитал, откакто Клара беше негова жена. Искаше просто да се наслаждава на всеки миг и да взема нещата както дойдат. Може в много отношения да беше глупак, но не желаеше един ден, като погледне назад, да трябва да си каже, че е пропилял най-ценното време от своя живот.

— Защо толкова обичаш да флиртуваш?

Изобщо не искаше да задава този въпрос и се запита какво го бе прихванало, та го изговори на висок глас. Нали вече знаеше отговора. Знаеше го от майка си. Харесваше й много мъже да я забелязват и да й се възхищават, защото да го прави само един не й беше достатъчно.

— Струва ми се — каза тя, след като помълча малко, — че е защото съм толкова невзрачна. Винаги съм знаела, че с външността си никога няма да мога да привлека някой мъж, защото никога не съм била хубава. Мама ми каза, че това нямало никакво значение, защото мъжете търсели в жената добрия приятел. Тя ме научи да бъда добър слушател, подсказа ми как се изслушва мъж, и му се показва, че го взимаш на сериозно, вместо да говориш само за себе си и за това, което интересува теб. Странно, но се оказа права.

— Да слушаш не е като да флиртуваш.

— Не, не е. — Тя се притисна с въздишка по-силно към него. — Но след като открих веднъж колко е лесно да накараш един мъж да забрави, че не си хубава — само като проявиш малко внимание към него, открих също, че е много лесно да се привлече вниманието му с игри и закачки… и с флиртуване. Това ми създаде чувството, че съм като другите момичета. Взе да ми доставя удоволствие да ходя на приеми и балове, защото знаех, че компанията ми се търси, съвсем сякаш съм красива. И знаеш ли какво, Люсиен? Открих още нещо. Забелязах, че другите хора, не само мъжете, имат нужда от някого, който да ги слуша и ги обича за това, което са, а не за това, за което се представят. По този начин си спечелих голям брой добри приятели. Просто като ги слушах…

— И се преструваше, че те наистина те интересуват — завърши Люсиен изречението вместо нея. Знаеше много добре, че тя притежава тази способност. Това я правеше толкова добра домакиня и толкова добре посрещана гостенка в цял Лондон. Хората желаеха да имат виконтеса Калън на бала си или на трапезата си, защото тогава ставаше по-хубаво. Люсиен не познаваше човек, способен да устои на чара на Клара.

— Зная, че това не ти харесва, Люсиен. Но аз внимавам нещата да не излязат от контрол или да не обидя някого. В това отношение съм била винаги много предпазлива.

— Не само че не ми харесва — каза той, — мразя го. Но ние сключихме сделка и ще се придържаме към нея. — Той се отърколи в леглото, така че да може да я погледне в очите. — Докато не почнеш да насърчаваш сериозно друг мъж, няма да ти забраня каквото и да било, щом ти доставя такова удоволствие. Но искам да ти кажа нещо, което не бива никога да забравяш.

— Какво, Люсиен?

— За мен ти си най-хубавата жена на този свят. Никога никоя няма да ме привлича, както ме привличаш ти. Кълна се в честта си, че казвам истината.

Тя си пое дълбоко дъх, изрече името му, а после изхълца. Когато тя се разплака, Люсиен я целуна и се залови да я подготвя отново за насладата, която само те можеха да си дадат един на друг.

14

На лорд Кърлейн не му беше станало навик да посещава „При Мейдрю“. Беше една от онези тъмни, задимени дупки, които той не обичаше, претъпкана с хора без морал и членове на общество, които не знаеха какво друго да правят с живота си, освен да си пилеят богатството и да търсят възможно най-краткия път към разрухата. Той предпочиташе интелигентните игри. Имаше нужда от пари, от много пари, за да може да си изгради бъдещето, към което се стремеше, но нямаше никакво намерение да го постигне по съмнителен начин или като превръща в свои жертви хора твърде глупави и затова слепи за опасностите на играта.

Въпреки явното неодобрение на клуба, пускаха го без колебание и се държаха с него с вниманието отреждано обикновено само на постоянните посетители. Когато прекрачи прага, колебание бе проявено единствено, когато той помоли да го заведат до масата на лорд Рексли. Келнерът изчезна, за да предаде молбата му, а после се върна и го попита смутено, дали не би предпочел все пак да си опита късмета на масата, на която играеха фараон.

Кърлейн не беше човек, комуто е толкова лесно да се откаже нещо, той отговори на предложението с усмивка, но го прие и келнерът не видя как пое задължението да съобщи за появата му в частното сепаре, където лорд Рексли и неговите приятели се забавляваха с хазарт. — Моите поздравления — каза язвително Рексли, когато Кърлейн си притегли стол. — За пръв път виждам човек, успял да наложи тук собствената си воля. Навярно е способност, която сте донесли от вашата любима Америка.

— Да — отговори Кърлейн, без да се замисля. — Странно е все пак, че я усвоих от един англичанин, който гостуваше в моята прекрасна страна. Той беше открил, че е достатъчно да вирне достатъчно високо нос и да говори с тон на превъзходство, за да наложи волята си. Както виждате, това действа изглежда навсякъде. Още едно стойностно откритие, за чието авторство британците могат да претендират, не намирате ли?

Лорд Рексли не отговори и насочи вниманието си към играта. Едва един час по-късно, когато останалите играчи се сбогуваха, той заговори отново с Кърлейн.

— Мисля, че ми е достатъчно — каза той и отмести заровете встрани. — Ако желаете да продължите да използвате помещението, мога да ви го предоставя за останалата част от нощта.

— Не, не го искам — отговори откровено Кърлейн. — Дошъл съм в тази нещастна дупка, само за да ви съобщя нещо. Иначе кракът ми нямаше да стъпи тук.

— Дошли сте да ми кажете, че лорд Калън не може да дойде, нали така? — попита Рексли, вдигна чашата си и замислено я завъртя. — Вече го знаех. В Лондон новините пътуват бързо. Още преди да дойдете тук, вече знаех и за малкото спречкване между Сивърн и вас на бала на лейди Върси. Излишно е било Лъки да ви праща, за да ми кажете, че ще заведе съпругата си вкъщи, вместо да дойде тук. Нали той ви е пратил?

— Да.

— Е, в такъв случай, значи почвата под краката му се люлее — каза Рексли и отпи глътка вино.

— Успокойте се, това и на мен не ми хареса. — Кърлейн напълни чашата си догоре. — Той щеше да прати Сивърн, разбира се, но онзи идиот беше прекалено зает да се извинява на годеницата си.

Рексли се засмя.

— Ако не внимавате, ще бъдете убит заради Бела. Не че това ме интересува. — Той вдигна чашата си за „наздраве“ на мъжа срещу него.

— Нито пък мен — отговори на жеста Кърлейн. — Вие сте едно безсърдечно псе. Защо мразите толкова американците?

— Моят брат загина във войната в Америка. По-малкият ми брат, казваше се Дейвид. Беше на двайсет и две.

Кърлейн го изгледа мълчаливо.

— Господи — измърмори той. — Моя по-малък брат Джошуа също загина във войната. Точно на двайсет. Беше убит през 14-та край Ню Орлиънс, под командата на генерал Джексън.

Рексли го изгледа.

— Господи — прошепна и той. — Дейвид е загинал край Ню Орлиънс. През ноември същата година.

Кърлейн наведе глава.

— Джошуа през декември. Аз бях при него. Малко преди Коледа. Откарах трупа му у дома, в Тенеси.

— Аз посрещнах тленните останки на брат си на пристанището четири месеца по-късно — каза Рексли. — Малко след Великден. — Той поклати глава и се опита да се усмихне.

Двамата отново помълчаха, преди Рексли да попита:

— Защо дойдохте в Англия? Като изключим факта, че наследихте титлата на дядо си.

Кърлейн въздъхна.

— Отначало исках само да видя откъде е баща ми. Част от мен искаше да намрази всичко и да го хвърли в лицата на останалите членове на семейството. Аз съм последният наследник от мъжки пол по линия на баща си, знаехте ли това?

Рексли поклати отрицателно глава.

— След мен идват само далечни братовчеди. Всеки от тях би направил навярно по-голяма чест на титлата от мен. Но след като бях вече тук, достави ми перверзно удоволствие да предизвиквам толкова силни емоции. Американец, който наследява толкова почетна титла. — Той се усмихна саркастично. — Колко подходящо след всички тези години, за да бъда по-точен, по-голямата част от моя живот, — прекаран с прякора Копелето. Не знаете, Рексли, какво означава това за един мъж.

— Но мога да си го представя — отговори Рексли и почна да върти чашата си в ръка.

— Не е същото като да го знаеш — възрази му Кърлейн. — Преди да дойда в Англия, приех титлата само заради майка си. Тя прекара живота си в усилия да докаже, че баща ми наистина се е оженил за нея, но едва след нейната смърт дядо най-сетне призна истината. И то само защото нямаше друг жив наследник, който да заеме мястото му.

— А вече в Англия? — попита Рексли. — Защо не взехте чисто и просто онова, което ви принадлежи, и не се върнахте в страната си?

— Едва ли бих могъл да ви отговоря, милорд, защото и аз не го проумявам. Нещо ме задържа тук. Но дори да ви го кажа, няма да ми повярвате.

Рексли го изгледа изпитателно.

— Каквото и да е, то ви е позволило да въвлечете в играта един мой приятел, нали така?

— Виконт Калън е един от многото — откровено се съгласи Кърлейн. — Но аз не му желая злото, нито на лейди Клара. Кълна се в честта си.

Лорд Рексли сякаш имаше желание да обясни на Кърлейн какво мисли за честта на един американец, но го отвлече появата на двама от най-постоянните посетители на „При Мейдрю“, които зърна през отворената врата.

Кърлейн забеляза израза на лицето на другия мъж и проследи погледа му.

— Белята — констатира той.

— Да, така е — потвърди Рексли. — Много подходящо име за нея.

— Кой е мъжът до нея?

— Човек, когото тя мрази. Нейният издател Уйлям Росуел. Ако Лъки разбере, че е била тук с него, ще стане доста неприятно.

— Росуел?

Рексли кимна.

— Той издава месечно списанийце, в което тя публикува рисунките си. — Той погледна Кърлейн. — Тя презира този човек, но не му го показва, за да публикува работите й. Все пак не би се появила с него, ако нямаше специална причина.

— Боя се, че не разбирам какво имате предвид. Значи лейди Холинг по някакъв начин публикува, така ли? Бях чувал, че е уважавана художничка, доколкото жени, които се проявяват в тази област, могат да бъдат уважавани.

— Да сте чували за Глед Тайдингс!

— Не е ли чувал всеки? — засмя се Кърлейн. Изданието на Росуел така ли се казва? Не ми казвайте, че лейди Холинг участва в толкова долнопробно клюкарско списанийце.

— Рексли кимна. — Щом познавате списанието, може би името Le chat ви говори нещо!

Кърлейн за малко не се задави с виното си. Той се втренчи в Рексли и каза: