— Блейксли — отговори той и кимна.

— Люсиен, не е ли чудесно? — Клара сияеше, възхитена. — Андрю направо ме изненада. Никога не съм била по-щастлива. — Усмихнатият й поглед се плъзна учтиво по Памела. Настъпи кратко мълчание, докато тя чакаше да бъде представена.

Люсиен размени поглед с Андрю и се запита кой от двамата би трябвало да го стори, преди най-сетне да каже:

— Клара, това е лейди Холинг, моя позната. — Не искаше да лъже съпругата си, въпреки че му мина през ума. Беше достатъчно лошо, че е принуден да я представи на предишната си любовница, не искаше да добави към греховете си и лъжата.

— Лейди Холинг, позволете да ви представя съпругата си, виконтеса Калън.

— Люсиен толкова много ми е говорил за вас, скъпа — каза Памела, като използва малкото му име толкова интимно, че Клара отвори широко очи. — Радвам се да се запозная най-сетне с вас. Ако знаех, че сте приятели с Андрю, щях много по-рано да се постарая да го сторя.

— Лейди Холинг беше така любезна да ме включи тази вечер в своята компания — обясни Андрю Блейксли. — От нея разбрах, че си в Лондон. И омъжена! Още не съм се оправил от удара. Това ще ме научи да чета в бъдеще по-внимателно писмата на майка си.

Той сякаш осъзна присъствието на Люсиен и добави:

— Въпреки че беше, разбира се, глупаво от моя страна, да се изненадам. Знаех за отдавна предрешения ти годеж с лорд Калън.

— Ще позволите ли да ви честитя брака, лейди Калън? — каза любезно Памела. — И да ви пожелая щастие?

— Благодаря. — Клара премести поглед от Памела към Люсиен. Той забеляза колко е объркана. — Много ви благодаря.

— Един валс — каза Андрю, когато оркестърът засвири. — Искаш ли да танцуваш с мен, Клара? — Той погледна Люсиен, който даде мълчаливо съгласието си.

— Прекрасна двойка — отбеляза Памела, когато двамата се отдалечиха. — Но тя е още по-невзрачна отколкото предполагах. Питах се какво толкова е намерил капитан Блейксли в нея?

— Може би същото, каквото и аз — отговори спокойно Люсиен, без да се хване на стръвта, която му хвърляше Памела. — Нещо мило, което няма нищо общо с физическата хубост и което тя ще запази за цял живот. О, Джак най-сетне е дошъл.

— Той улови погледа на приятеля си, който се появи в другия край на дансинга, там, където беше сепарето на Люсиен. Джак се поклони леко на Памела, а после измъкна изпод наметалото си нещо дълго и тънко, и го вдигна високо, за да могат тя и Люсиен да го видят. Развитото руло на рисунката изчезна пак така бързо и Джак се присъедини към останалите гости около масата.

Люсиен чу как до него Памела издаде някакъв неопределен звук, нещо средно между гняв и отчаяние.

— Приемам го като, сватбен подарък, лейди Холинг — каза Люсиен. — Предполагам, че не очаквате благодарствено писмо.

Той я остави застанала така, красива и неподвижна като статуя и си проправи път между танцуващите, за да отиде при жена си.

Един час по-късно Памела беше вече в ателието си, разтреперана от гнева, който толкова дълго трябваше да сдържа, чак докато се озова сред собствените си четири стени. Постепенно се поокопити и видя, че Сиби се е свила в един ъгъл, реве и се държи за главата.

Какво ли беше направила на момичето? — попита се смутено Памела, защото изобщо не помнеше как се е озовала в ателието си. Беше й толкова студено, че цялото тяло я болеше.

Устните й трепереха, когато каза:

— Съжалявам, Сиби. — Тя преглътна, пое си дълбоко въздух и подхвана отново: — Прекарах ужасна вечер. Прости ми. — Тя вдигна нервно ръка и я притисна към челото си. Рисунките, които беше приготвила за „Глед Тайдингс“, бяха изчезнали. Преди да се прибере, тя се отби при Уйлям Росуел и чу новините от неговите уста. Някой беше влязъл с взлом в печатницата и беше откраднал карикатурите, матриците, приготвени за другия ден, бяха натрошени на парчета.

Росуел, това безгръбначно влечуго, се бе опитал да сложи край на съвместната им работа. Беше се уплашил да публикува карикатурата, но тя го придума. Сега се боеше да има изобщо нещо общо с нея. Люсиен и приятелите му бяха твърде опасни. А той наистина не искаше да се изложи на гнева на лорд Манинг, който поддържаше толкова много и влиятелни връзки с парламента.

Но тя не допусна да се разделят. Знаеше, че той се бои от съпругата си изглежда още повече отколкото от гнева на лорд Манинг. Няколко закани в тази посока и Росуел се съгласи потиснато да публикува още една карикатура.

— За бога, Сиби, стани от пода и престани да ревеш.

Сиби покорно стана и се опря, разтреперана, на стената.

— Донеси ми престилката — заповяда Памела, — и ми направи кафе.

— Искате да работите сега, милейди? Толкова късно?

— Да — каза Памела, докато Сиби й връзваше престилката над елегантната рокля. Памела видя отново пред себе си тази сцена — Люсиен танцува със съпругата си, а на нейното лице е изписана нервна усмивка. Глупачето явно се беше притеснило, макар и съвсем неоснователно, за това как ще реагира Люсиен като види някогашния й обожател. Люсиен беше погледнал жена си по начин, който й причини по-силна болка, отколкото начинът, по който беше отблъснал нея преди това. Беше наистина непоносимо, че гледа с такава нежност онова глупаво, грозно момиче, а не удостоява Памела дори с приятелски поглед. Но тя ще намери начин да сложи край на всичко. Ще разруши всичко, на което държи Люсиен и ще започне от тази негова любима малка женичка.

— Да, Сиби — каза тя и седна да работи. — Трябва да направя една съвсем особена карикатура, та ако ще да се наложи да работя цялата нощ. Искам да съобщиш на господин Росуел една новина, ти лично, ако не познаваш момче, на което да имаш пълно доверие. Кажи му, че ще получи рисунката най-късно утре след обед и че трябва да я публикува час по-скоро. Този път нека внимава добре в поръчката ми, в противен случай госпожа Росуел ще научи куп неща, които могат да създадат на господин Росуел големи неприятности.

17

На другата сутрин Клара закусваше сама в салончето до стаята на Люсиен. Беше им станало навик да се хранят заедно в това малко помещение, а не в големия салон за закуска долу, запазен за официални случаи. Клара държеше особено много на това време сутрин, когато двамата с Люсиен общуваха спокойно и непринудено. Все още по пеньоар и халат, хапваха кифлички, пиеха горещ шоколад и обсъждаха плановете си за деня.

Днес за пръв път след сватбата се оказа сама. Люсиен беше станал рано и се беше облякъл, без да каже дума. Неговият слуга, свикнал да го чака отвън, докато не го викнат да влезе в спалнята на своя господар, отговори само със смутен поглед на въпросите на Клара относно плановете на нейния съпруг.

— Да пратя ли да викнат Хейъс, милейди? Той може да знае къде е лордът.

Но Клара не пожела да притеснява иконома или госпожа Макинес, поне не преди да се облече както трябва. Реши, че е глупаво да настоява така отчаяно да разбере къде е съпругът и още преди да е закусила.

Доста странно е все пак, че трябва да закуся сама, помисли си Клара, когато й донесоха подноса. Почака петнайсет минути, през които си изпи кафето на дивана, но после изгуби надежда, че Люсиен още може да се появи.

Не че можеше да го упрекне за отсъствието му. Снощната вечер беше толкова неприятна, направо ужасна и ако не за него, то със сигурност за нея. Споменът за толкова красивата лейди Холинг преследваше упорито Клара, колкото и да се мъчеше да не мисли за нея. Тази жена и Люсиен… колко глупаво от нейна страна, да не разбере веднага, че Люсиен и тя са нещо повече от добри познати. Андрю не може да го е знаел, иначе нямаше да я заведе там, където се наложи да бъде представена на метресата на Люсиен. Простена гласно, щом си го помисли. Колко бесен трябва да е бил Люсиен! Бесен и с основание унизен. Всеки друг сигурно щеше да знае, че лейди Холинг е негова любовница. Колко ли е бил шокиран, че Клара се появи тъкмо докато той разговаряше с нея. Не знаеше какво да прецени като по-ужасно — факта, че Люсиен издържа толкова красива жена, или, че тя се държа с тази жена като същинска глупачка. Лейди Холинг сигурно би овладяла подобно положението много по-добре от Клара.

Допускаше, че няма право да се чувства измамена, или толкова бясна, че да е готова да удуши Люсиен с голи ръце. Люсиен никога не й беше обещавал да няма метреса. Мнозина женени мъже си имаха, смяташе се за приемливо, стига връзката да не преминава определени граници, стига и мъжът, и жената да се придържат към определени правила. Снощи Клара беше прекрачила несъзнателно тези граници, но Люсиен и лейди Холинг също. Тя никога не беше унижавала Люсиен с флиртовете си, а той никога не я беше компрометирал така открито с метресата си.

Клара простена още веднъж и закри лицето си с ръце. Дали не се държи некоректно? Люсиен изглеждаше също толкова нещастен, че са го хванали с лейди Холинг колкото и тя, когато проумя истината. Люсиен беше след това много мил с нея, пое я от прегръдката на Андрю, за да продължат да танцуват двамата, тъй че й се наложи да изличи в края на краищата ледената усмивка от лицето си. Той сякаш разбра инстинктивно, че тя трябва да бъде закриляна, защото се е сблъскала изведнъж с истината и то пред много очи. Затова я притисна силно към себе си, преведе я умело през тълпата, а после я погледна в очите и й се усмихна насърчително. Тя би предпочела да заплаче и да зарови лице в рамото му, да го помоли да я обича въпреки, че е толкова невзрачна, въпреки всичките й недостатъци.

После той я върна при компанията, седна до нея и пое ролята на домакин. Тя смътно си спомни, че успя даже да се усмихва, да се смее и да разговаря с останалите. На моменти й се струваше, че само е сънувала всичко това, че тя самата не е присъствала. Люсиен бе положил всички усилия тя да не рухне. Гостите им може би изобщо не забелязаха как се чувства. Или бяха твърде добре възпитани, за да се държат по друг начин, вместо да се преструват, че всичко е наред.

Стори й се, че измина цяла вечност преди Люсиен да й помогне да се качи в каретата и втора вечност, преди да стигнат след мълчаливо пътуване в Барингтън.

Люсиен каза няколко думи само когато каретата потегли от Воксхол и той я зави с одеяло. После я прегърна, привлече я към себе си и каза:

— Не се притеснявай, Клара. Денят беше за тебе дълъг и напрегнат. А сега просто си почивай, скъпа.

Любезността му беше толкова благовъзпитана и дистанцирана, че я накара само още повече да се отчая. В Барингтън той я качи на ръце до нейната стая и й пожела лека нощ, защото се налагало да излезе още веднъж.

Да, той излезе, сигурно за да отиде при метресата си, а Клара лежа за пръв път сама в голямото студено легло и се почувства ужасно. През дългите часове, докато беше будна, тя си каза, че просто има брак, какъвто и повечето жени от висшето общество, но просто не можа да се утеши с тази мисъл.

Тя не знаеше кога беше станало, кога Люсиен я вдигна от нейното легло и я занесе в онова, което винаги бяха споделяли. След продължителен плач беше потънала, изтощена, в толкова дълбок сън, че просто не можеше да си спомни какво се е случило. Той миришеше силно на цигари и алкохол и явно се бе учудил да я намери в нейното легло. Измърмори, че я е занесъл в нейната стая само, за да може момичето да й помогне да се съблече. Звучеше правдоподобно, защото този път се беше съблякла в своята стая. Досега го правеше винаги в неговата.

Беше се опитала да каже нещо от рода, че той сигурно е събличал лейди Холинг, но Люсиен само я сложи на леглото и каза:

— Това го предоставям на Андрю Блейксли. Ако може, разбира се, да се дръпне за достатъчно дълго време от теб. Давам ти добрия съвет, да не го насърчаваш твърде много, ако искаш този твой добър приятел да продължи да живее.

Тези думи и гнева в неговия глас тя, за съжаление, помнеше твърде добре. Дори полузаспала, беше бясна, може би дори повече отколкото би си позволила в будно състояние. Но се бе почувствала толкова ранима и избутана встрани, че изпита желание да си отмъсти. И го направи. С юмруци и с крака. Вместо да натъжи Люсиен, нейното нападение само го ядоса. Той легна върху нея, изви ръцете й над главата, смъкна й нощницата и я облада толкова грубо, че и двамата останаха безмълвни и без дъх. Той дори не си бе свалил палтото, та тя за малко да се задуши в гънките му, преди той да стане от нея.

Когато се съблече, той стана по-внимателен, по-бавен, положително вече не брутален, но всичко беше толкова далеч от нежността, с която бе свикнала да я люби. Люсиен я беше подчинил, беше я обладал и ясно й бе доказал кому принадлежи. Едва когато той свърши, тя заплака от срам и гняв, а той сякаш отстъпи, прегърна я и каза, че съжалява. Трябваше й доста време, преди да се отпусне най-сетне в прегръдката му, а после, вече съвсем капнала, да заспи. Събуди се след дълги часове, и видя, че Люсиен се облича. Той излезе небръснат от стаята, без да се сбогува с нея.