Лейди Холинг. Тя се запита откога ли познава Люсиен тази жена? Разрови се в спомените си от петте месеца, откакто бяха женени, но не си спомни за нито една нощ, която той да не е прекарал в Барингтън. Дори в дните, когато беше на път с Улф и Джак, след това пак се връщаше при нея. Всяка нощ беше споделяла неговото легло, нещо повече, дори когато предпочиташе, през няколкото дни в месеца, да се премести в своето. Люсиен настоя, че тя може да лежи до него не по-малко удобно, отколкото в стаята си и не пожела да приеме нещо, макар и толкова естествено, да пречи на съпрузите да спят в едно легло. Не му пречеше явно и това, че през тези дни пред сексуалните им авантюри се издигаше преграда. Можеше да докаже присъствието му вкъщи през всяка нощ, нещо повече — и през повечето дни. Ако е виждал лейди Холинг, посещенията му при нея трябва да са били повече от кратки, освен ако не я е излъгал за вечерите, за които твърдеше, че ги е прекарал с приятели. Клара се съмняваше. Беше твърде невероятно един мъж да въвлича в такава изневяра и приятелите си.

Можеше ли един мъж да бие красивата си метреса? Беше ли възможно? Или мъдро? Клара остави рязко чашата си и отиде до голямото огледало над камината на отсрещната стена.

— Само да можеше да направиш нещо с лицето си, Клара? — каза си тя и се загледа с растящо отчаяние в себе си. Лицето й наистина нямаше цвят. Понеже не изрусяваше косата си и не употребяваше пудра, все неща, които отдавна бе отхвърлила, наистина нямаше как да подобри външността си.

Вече беше положила всички усилия, за да направи дома на Люсиен колкото може по-уютен за него и той твърдеше, че въпреки спомените много му харесва. Изглеждаше сякаш не предпочиташе никое друго място пред Барингтън. Свикна даже да кани приятелите си на вечеря или да играят карти, когато се случеше Клара да отиде без него на бал или соаре. Често се беше прибирала късно през нощта или рано сутринта и ги беше сварвала весели в кабинета на Люсиен, където пушеха и пиеха в чудесно настроение. Улф и Джак оцениха високо промените, направени от Клара в Барингтън и я уверяваха, че винаги с удоволствие й гостуват.

Люсиен изглеждаше много доволен и от нейните реакции в леглото. Даже миналата нощ тя не можа да скрие докрай, че й е доставил наслада, а някакво инстинктивно познание й подсказа, че удоволствие е изпитал и той. Знаеше толкова малко за мъжете. Той може и да не задоволяваше нуждите си като я обладаваше по два или три пъти всяка нощ. Въпреки това не можеше да си представи, че има неща, които той би правил с лейди Холинг, но не и с нея. Нещата, на които бе научил Клара, за да може тя да го задоволява плътски, надминаха и най-буйните й фантазии. Ако имаше още неща, които можеха да се правят или знаят, сигурно щеше да е необходима тренираност на тялото, присъща само на акробати. Ако лейди Холинг е толкова надарена, Клара трябваше веднага да се признае за победена.

Чу се леко драскане на вратата и след поканата на Клара в стаята влезе госпожа Макинес, понесла сребърен поднос, на който лежеше визитна картичка. На Клара не й убегна укорителния поглед, който жената хвърли на недокоснатата закуска.

— Посетител? — попита Клара и посегна към визитната картичка. — Токова рано?

— Минава дванайсет, милейди — заяви госпожа Макинес с тон, който съответстваше на израза, изписан на лицето й.

— А, това е Андрю! — възкликна Клара и се загледа във визитната картичка със смесица от радост и загриженост. — Госпожо Макинес, кажете му, моля ви, да ме изчака в салона и се разпоредете да ни донесат чай. Освен това изпратете ми, моля ви, Берти. Ще се облека набързо и ще изляза при капитан Блейксли.


— „Бауд Глаксън“ — повтори лорд Манинг, остави чашата си на масата и изгледа с нескрит интерес племенника си. — Как, по дяволите, е възможно почтен млад мъж като капитан Блейксли да се озове в такава изпаднала дупка като „Глаксън“? Помня добре неговите родители още от времето, когато ухажвах Ана. Те щяха да са ужасени, ако знаеха къде се шляе сега техният син. Бяха много мило старо семейство, тези Блейксли.

— Да, наистина — измърмори хладно Люсиен. — Не бива да забравяш, Роби, че Андрю Блейксли не е дете, за което да си създаваме грижи.

— Не, разбира се, че не е — съгласи се Робърт, — но не ми е никак приятно да виждам как младеж с такива достойнства се забърква с подобна долнопробна компания. Най-вече тази на Памела Холинг. Сега, след като е извършила пъкленото си дело, току-виж остави капитан Блейксли на мира, но, кой знае защо, се съмнявам. — Той вдигна рисунката, която лежеше в скута му, и й хвърли колеблив поглед. — Като се има предвид, че е могла да се опре само на слухове и предположения, нарисувала го е не зле. Разбира се, някои подробности не са верни, но като цяло, както ние с теб знаем, не е се е отдалечила кой знае колко от истината. Какво грозно хрумване да нарисува на баща ти твоето лице, а на майка ти лицето на Клара. А този, с когото тя бяга трябва да е лорд Хънсли или капитан Блейксли, така ли?

— Както виждам фактът, че това трябваше да бъде публикувано, изобщо не те смущава.

Робърт му се усмихна успокояващо.

— Лъки, момчето ми, ние крихме истината толкова дълго, колкото беше възможно. Събитията са вече толкова отдавнашни, че това няма абсолютно никакво значение. По-голямата част от обществото отдавна се досети какво всъщност се е случило. Не исках да страдаш от всичко това повече отколкото изстрада тогава, като момче, но днес си изцяло в състояние да се отървеш с едно измърморване или с отсъстващ поглед. Не мисля, че някой би те държал отговорен за каквото и да било, сторено от твоя баща, въпреки несполучливия избор, който лейди Холинг е направила за надписа над малката си рисунка.

— Не мислиш, че хората очакват историята да се повтори?

— След ужасния облог, който си сключил с лорд Кърлейн, едва ли ще можеш да ги възпреш, нали? — отговори Робърт. — Но вината е само твоя, момче. Тъй че колкото по-скоро сложиш край на тази лудост, толкова по-рано ще спрат и приказките.

— Така е.

— Ако Клара разбере за облога, ще ти е адски трудно да си върнеш доверието й. Това би било по-лошо от всичко, което тази рисунка би могла да отприщи, ако я бяха публикували.

— Да каза равнодушно Люсиен.

Робърт изостави с въздишка безплодната тема.

— Кажи ми — помоли той внимателно, докато сгъваше рисунката и я слагаше на масата — Клара зарадва ли се да види отново стария си приятел? А ти представи ли се с пристъп на ревност като пълен глупак?

Люсиен го изгледа хладно.

— Ти винаги си бил незаслужено злобен спрямо младия мъж — констатира Робърт.

— Дори и наполовина не колкото ти спрямо полковник Хънингтън — веднага му го върна Люсиен.

— Охо, удар под кръста — призна усмихнато Робърт. — Освен това е вярно. Не е ли странно, че и двете жени, които обичаме, си имат работа с военни? Лъки, дали не трябваше да се откажем от титлите си и да постъпим в армията? Щяхме да имаме, може би, повече късмет, или поне аз. Защото ти получи дамата на сърцето си, нали така?

— Може би — отговори Люсиен, преплете пръсти и се загледа в огъня, пред който бяха седнали чичо му и той.

— Възможно ли каза? — повтори изненадано Робърт. — Имаш зад гърба си вече пет месеца щастие с тази жена, която е истинско съкровище и нали не искаш да отречеш, че досега беше напълно щастлив с Клара?

— Ние наистина бяхме, тоест аз бях досега напълно щастлив.

— Толкова, че след сватбата започна да се държиш като съвсем нормален човек. Цял Лондон е смаян. Виконт Калън бил все пак човешко същество. Изненадан съм, че не беше отбелязано във вестниците като същинско чудо.

— Роби — каза Люсиен и въздъхна. — Не можем ли да забравим днес твоя особен сарказъм? Не съм дорасъл до него.

Робърт го изгледа по-внимателно.

— О, Люсиен, не ставай глупав. Клара толкова те обича, че любовта направо започва да й изтича през порите, само като те погледне. Не разрушавай щастието, което бракът ви дава, не и с нещо толкова глупаво като неуместна ревност. Тя не ти ли е доказала отдавна, че изобщо не прилича на майка ти? А бог ми е свидетел, че ти никак не приличаш на баща си.

— Андрю Блейксли я обича.

— Разбира се, пък и кой мъж не би обикнал това чудесно същество, щом се запознае с него? Много добре знаеш, че в Лондон ти си съпругът, комуто най-много завиждат. Но има ли причина Клара да страда заради това? Не е възможно наистина да вярваш, че е способна да избяга с друг мъж.

— Майка ми защо е флиртувала?

Въпросът изненада Робърт.

— Защо майка ти е флиртувала?

— Да, моята майка. Защо? Доставяло й е удоволствие, или е имало друга причина?

— През всички тези години — каза бавно Робърт — ти никога не си ме питал за майка си. Когато се опитвах да кажа нещо, ти ме караше да млъкна. Изглежда Клара е още по-подходяща за теб, отколкото предполагах.

Люсиен търпеливо и мълчаливо го изчака да свърши.

— Така — каза Робърт, облегна се назад и посегна отново към чашата си. — Защо е флиртувала майка ти? Донякъде, защото й е доставяло удоволствие, отчасти защото се е страхувала от старостта, а се е усещала млада и привлекателна, когато е привличала вниманието на мъжете. Но мисля най-вече затова, че баща ти я е карал да го прави.

Лицето на Люсиен стана мрачно.

— Не разбирам какво общо са могли да имат възрастта на майка ми или пък баща ми. Тя още не е била на почтена възраст, а баща ми я е обичал до предела на възможното.

— Тъкмо там е въпросът, не мислиш ли? Никой не желае една патетична, вкопчваща се в теб, потискаща любов, колкото и романтично да звучи. С кучешката си преданост баща ти направо е задушавал майка ти, той знаеше само да кърши ръце заради любовните й авантюри и я умоляваше като беззащитно дете да се откаже от тях. Много по-добре е било да я сложи на коленете си, да я напердаши и така сам да сложи край на всичко. Като се позамисли човек, разбира, че е имал сто по-подходящи начини, отколкото да се остави майка ти да го води за носа. Но той това си избра. Тебе не те очаква същата съдба, само защото си негов син.

— И все пък той е я убил — въздъхна Люсиен. — Трябвало е да убие само Гансли или себе си, могъл е да я остави да живее.

— Един господ знае какво се случило с Едуард през онази нощ — отговори кротко Робърт. — Може да е полудял или е разбрал, че майка ти този път наистина ще го напусне и не е само закана. Аз обичах брат си, Лъки, също като теб. Но той съвсем не беше съвършен. Зная, че с годините ти премина на негова страна, но може да си проявил по-скоро разбиране, отколкото симпатия. Също като баща си, и ти често беше принуден да просиш от майка си привързаност, нали?

— Не беше така — измърмори Люсиен. — Тя просто беше заета… А когато си бяха вкъщи, двамата само се караха.

— Мило мое момче — каза Робърт, наведе се напред и докосна успокояващо коляното на Люсиен, — не бива да се съмняваш, че родителите ти са те обичали. И двамата ужасно се гордееха с единственото си дете. Това не може да не си го усещал.

Люсиен сви рамене.

— Колкото любов съм получил като дете, получил съм я от теб, Роби. Ако бог ме благослови с деца, ще се отнасям с тях така, както ти се отнасяше с мен, а не по примера, който ми дадоха моите родители.

— Наистина ли го мислиш, Лъки? — попита Робърт и се усмихна. — Мисля, скъпи, че никога не съм получавал по-хубав комплимент. Ще е все пак почтено да те предупредя, че ако продължиш в същия дух, ще ме видиш разплакан, с което ужасно ще те притесня.

— На стари години ставаш и сантиментален, Роби — усмихна се Люсиен.

— Още не знаеш и половината — изсумтя Робърт. — Да беше ме видял как седях в нощта на сватбата ти сам в библиотеката, за да дам простор на силните си чувства… Добре, че трябваше да отгледам теб, а не някоя дъщеря. Представям си, че на нейната сватба сигурно щяха да изплача пълни кофи сълзи. Но ние май се отклонихме от темата. Ако ти бях добър баща, Лъки, щях да произнеса няколко пъти строгите думи, които се очакват от родителите. Но ти не искаш да ги чуеш.

— Това някога да те е възпирало? — разсмя се Люсиен.

— По-често отколкото си мислиш. Когато ти се родят деца, Лъки, ще го разбереш, аз искам само да ме изслушаш и после добре да размислиш. Ти толкова дълго мразеше майка си, ти стовари върху нея цялата вина, но обожаваше баща си и го превърна в жертва. Аз обичах брат си, но неговата вина е по-малка от нейната. Той не биваше да реагира на изневерите на майка ти така, както го правеше. Каквото и да бяха сторили лорд Гансли и майка ти, те не заслужаваха такъв край — да бъдат преследвани и след това убити като зверове. Не съм ти го казвал, но почти се радвах, че брат ми застреля и себе си, защото, ако не го беше сторил, щях, може би, да го направя аз.

— За бога, Роби!

— Остави ме да свърша. Има нещо, което трябва да разбереш, Лъки, затова ме чуй много добре. Ти живя години със страха да не станеш като баща си и да не обикнеш жена толкова силно, че да станеш неин роб. Но истината е, че приличаш по-скоро на своята майка.