Щом видя рисунката, идеше му веднага да хукне към Барингтън, да заповяда да впрегнат каретата, да натика Клара в нея и да замине за Пеъруд, където тя щеше да е в безопасност. Беше го обладала лудата мисъл, че така може да скрие от нея карикатурата или облога, за който тя правеше намек. Силната плесница, която му зашлеви лейди Ана, след като изчака той да разгледа добре рисунката, го накара да дойде на себе си. Тя беше ужасно разгневена, и с право. Ако Роби не я беше задържал, щеше да го зашлеви още по-силно.


— Какво ще правим, Лъки? — хладният глас на Джак откъсна Люсиен от рисунката, в която се беше втренчил. — Колкото по-дълго чакаме, толкова повече бели ще станат.

— Да — измърмори Люсиен и остави вестничето. — Той вдигна глава и погледна мъжете, събрани в салона на неговия чичо. Лейди Ана и нейната дъщеря си бяха тръгнали преди час, а малко след това Джак, Улф и лорд Кърлейн се озоваха на повикването на Люсиен. Люсиен за малко да се откаже да извика лорд Кърлейн, но сега се радваше, че го е направил, защото те двамата се обединиха сега срещу Джак, Улф, Роби и гнева, който никой от тях не се опитваше да скрие.

— Трябва да изведеш незабавно лейди Клара от града — предложи Улф. — Заведи я още тази вечер в Пеъруд, и то по тъмно, та никой да не види.

— Не — възрази Роби от креслото, в което се беше отпуснал, след като лейди Ана и Сара си тръгнаха, и в което отпиваше сега от чаша бренди. — Ще е голяма грешка.

— Чуйте, съгласен съм, че положението е ужасно — намеси се Кърлейн, — но не чак толкова, че да не може да се оправи. В Лондон всеки знае, че Калън е сложил още преди няколко дена край на облога. Никой няма да вземе на сериозно този боклук.

— Само че работата не е там — отговори остро Джак. — Лейди Клара е осмяна публично. Колкото и малко значение да има това от гледна точка на вашите превратни американски разбирания за обществото, в цивилизована страна тези неща имат значение.

— Цивилизована ли? — разсмя се Кърлейн. — Имате очевидно твърде странно разбиране за значението на тази дума, но съм готов да ви повярвам, Риксли.

— Ще стане ужасно неприятно — каза спокойно Люсиен. — Най-вече за Клара. Тъй като ние двамата с вас сме причината за това, Кърлейн, ние двамата ще направим каквото можем, за да смекчим ударите. Джак, Улф и Роби ще помогнат, защото обичат Клара.

— И Бела с удоволствие ще помогне — вметна Улф. — Тя обича лейди Клара като сестра.

Люсиен кимна.

— Това е добре, защото се нуждаем от всяка помощ, която можем да получим.

— Какво трябва да направим? — попита отново Джак.

— Бих искал, ти Джак, да намериш Памела — отговори Люсиен. — Тя доста ще те затрудни, тъй че поразмисли. Не я търси там, където е най-лесно да се предположи. Предполагам, че и ти го знаеш добре.

— Да търся лейди Холинг? — попита слисан Улф. — Та тя не си ли е у дома?

— Тя сигурно е напуснала страната — заяви Кърлейн, — разбира се, ако иска да остане жива. Ако се случи да видя отново тази зла вещица, аз ще…

— Не, тя е още в Лондон — каза Люсиен. — Добре познавам Памела. Тя няма да се лиши и за секунда от удоволствието да наблюдава скандала, който е предизвикала. Въпреки риска, че ще я намеря и накажа. Играта й доставя удоволствие, само ако победителят гледа до последния миг и присъства на смъртта на жертвата. — Той не обърна внимание на разстроеното лице на Кърлейн и се обърна отново към Джак. — Първо Памела, а после и Росуел. Намери и двамата. Особено съм заинтересуван да видя Росуел в дома си, още преди да е свършил денят. Улф?

Улф престана да кърши нервно ръце.

— Да, Лъки?

— Бих желал да сложиш дискретно край на разпространението на „Глед Тайдингс“. Прерови целия град и изкупи всеки открит екземпляр. Направи всичко, което ти се наложи.

Лицето на Улф се проясни.

— С удоволствие ще го направя заради Клара. Тя е мило момиче, също като Бела.

— Само внимавай да не се озовеш в затвора. Имам нужда и от теб, и от Бела за едно малко събиране довечера в дома ми.

Всички го зяпнаха.

— Нищо грандиозно, разбира се — продължи той спокойно. — Вечеря в Барингтън, а след това и една вечер в Ковънт Гардън. Ще се разпоредя да приготвят ложата ми.

— За днес? — попита тихичко Улф. — Искаш да изведеш лейди Клара в обществото?

— Да. Заедно с теб и Бела и още неколцина приятели. Джак, ще дойдеш и ти, нали? Роби, ти и лейди Ана също, макар да предполагам, че ще предпочетеш да седиш в собствената си ложа.

— Ще бъдем там — кимна Роби. — Кърлейн ще седне при нас.

— Добре — съгласи се Люсиен, без да обръща внимание на питащия поглед на лорд Кърлейн. — Иначе ще бие прекалено много на очи.

— О, разбирам — каза Кърлейн, — ще се представим като на поднос, така ли? Като животните в пътуващ цирк. За да могат всички дълго време да ни зяпат? Ами в такъв случай можете веднага да започнете да раздавате бинокли.

— Американец — каза Джак и поклати глава. — Представа си нямате как се постъпва в подобни случаи.

— Напротив. Изчакваме някой идиот да си отвори устата и тогава го фрасваме в муцуната. Много по-резултатно е, отколкото да го усукваш и да се правиш, че нищо не се е случило.

— По-спокойно, Кърлейн — призова го Люсиен. — И вие ще получите възможност да отмъстите. Но сега трябва да мисля за Клара. Освен това и вие трябва да положите максимум усилие по време на гостуванията си у нас.

— Гостувания?

— Да, гостувания. Вие и Роби. Тъкмо така ще прекарате остатъка от деня. Ще ви дам списък. Мисля, че ще се изненадаме, когато разберем колко много хора държат на Клара. А сега ме чуйте добре, за да знаете с какво се залавяме.

Следващият половин час премина в дискусии, възражения и нови предложения, но в края на краищата Люсиен успя да ги убеди, че нещата трябва да бъдат решени по предложения от него начин.

— За Клара това ще създаде отначало известни трудности, но в края на краищата ще е тъкмо за нея най-добре. Не искам до края на дните ни тя да живее под тъмен облак, а Памела да се отърве, та, макар и с нещо като победа.

— Какво си намислил, Лъки? — попита Улф, докато всеки се подготвяше да изпълни задачата си.

— Ще направя няколко посещения и ще потърся милостивото покровителство на някои господа, от които ще измоля една услуга, преди да се прибера вкъщи при жена си. Надявам се само тя да не разбере нищо, преди аз да успея да й го разкажа. — Той взе още веднъж рисунката в ръка. — Не мога да попреча Клара да бъде наранена, но може би ще успея да попреча тя да плаща прекалено дълго за моите грехове.

21

Клара видя карикатурата на Бонд стрийт, където бяха отишли с Бела, за да прекарат следобеда в покупки. И двете вече бяха забелязали колко необичайно е вниманието, което привличат. Улавяха скрити погледи на хора от висшето общество, чиито слуги ги зяпаха неприкрито. Продавачите и шивачките в магазините, в които влизаха, явно не можеха да гледат Клара, без да се изчервят до уши или да почнат да се кикотят и да заекват.

Стигнаха най-сетне до магазина на мадам Дютрепон, където Клара искаше да поговори с талантливата шивачка за поръчките си за зимни тоалети, подходящи за Пеъруд. Бела и тя оставиха слугите си с покупките пред магазина и отвориха вратата, при което звънчето съобщи за идването им. В този магазин бяха посрещнати по същия начин, както и в останалите. Момичето, което посрещаше клиентите, зяпна Клара с отворена уста, а после сложи ръка пред устата си и сподавено измърмори нещо. Най-сетне свали ръка, направи реверанс, измърмори някакво извинение и изчезна зад завесата, разделяща магазина.

В магазина имаше още няколко клиентки, които разглеждаха дрехите, облечени на кукли — манекени. Те се обърнаха до една и зяпнаха Бела и Клара.

— Мамо! — подхвана, явно без всякакъв умисъл, една млада дама, но беше принудена да млъкне.

— А, лейди Бърджис — Клара пристъпи напред, за да поздрави една позната. — Колко се радвам да ви срещна. Познавате мис Хоуел, нали?

Лейди Бърджис явно не беше в състояние да погледна Клара в очите, но успя все пак да кимне леко на Бела.

— Да, разбира се. Как сте, мис Хоуел?

— Много добре, благодаря — отговори Бела.

— Беше толкова мило от ваша страна да ни поканите на вашия прием миналата седмица — каза Клара на възрастната жена. — Лорд Калън и аз прекарахме чудесна вечер.

Лейди Бърджес се изчерви, но не от радост. Беше очевидно, че дамата не се чувства добре. Тя се огледа нервно за другите клиентки, но те се бяха изнизали една след друга от магазина. Все така, без да поглежда Клара, тя измърмори нещо от рода, че много се радва и се надява лорд и лейди Калън скоро да я удостоят отново с присъствието си. След това се обърна и последва останалите, затвори зад себе си вратата и излезе на улицата, като остави Клара и Бела да се споглеждат учудено.

Когато се обърна, Клара видя мадам Дютрепон, застанала до завесата, да изпраща с поглед, смръщила чело, изчезналите си клиентки.

— Моля да ме извините, мадам — каза усмихнато Клара, за да разведри атмосферата, — но мис Хоуел и аз сякаш пропъдихме другите ви клиентки. Какво им става на хората днес? Тя пристъпи към най-близкото огледало и се погледна в него. — Да не са ми пораснали пера от ушите?

— Не, не, милейди — увери я веднага мадам, — ако нещо не е наред, то е при другите, не при вас. На мен ми е все едно, дали са изчезнали до една, стига да останете вие. Става ли дума за мода, нито една не притежава вашия безпогрешен вкус.

— Колко мило, че го казвате — зарадва се Клара.

— Не е мило — възрази мадам и се приближи, — а истината. С вашия усет за елегантност, милейди, вие ми осигурихте голяма клиентела. Вие сте най-добрият ми annonce, нали така? Най-добрата ми реклама. Когато милейди носи някой от моите модели, другите дотичват презглава и си го поръчват и те. Но щом се държат така, не ги искам за клиентки. Край.

— Но, мадам, — протестира Клара, — та това сигурно е някаква случайност…

Нечие кикотене привлече вниманието на Клара. Три млади шивачки надникнаха иззад завесата, изгледаха я и се разсмяха. Мадам се обърна на пети и ги натири с поток ядосан френски към вътрешните помещения.

— Моля за извинение, милейди — каза мадам с френския си акцент, — глупави момичета без маниери. Бъдете сигурна, че ще ги накажа както го заслужават.

— О, не! — Клара вече взе да се натъжава. — Моля ви, недейте.

— Милейди е много добра, особено днес, когато човек би предположил, че ще си останете у дома. Но ще ми позволите ли да ви кажа, колко ме възхищавате, милейди? В тази страна това е рядкост, но във Франция хората щяха да се събират по улиците, за да ви изразят възторга си.

Клара се засмя развеселена и заинтригувана.

— Мадам, защо мислите така? Представа нямам за какво говорите.

— Вие не знаете, милейди?

Клара поклати глава.

Мадам направи на цветист френски още куп забележки, а Клара приветства обстоятелството, че не владее този език. После мадам се обърна и изрева през завесата някаква заповед. След което една от шивачките й донесе някакъв сгънат вестник.

— Никак не ми е приятно тъкмо аз да ви го покажа — каза мадам, — но по-добре аз, отколкото някой друг, защото аз съм истинска приятелка, не бива да го забравяте, милейди. Мадам Дютрепон се радва да бъде като модистка на разположение на виконтеса Калън. Седнете, моля. Това тук е ужасно вулгарно и само да знаех кой е този дявол „Le Chat“, бих го разстреляла собственоръчно.

Клара още не разбираше. Първото, което видя, беше, че нейното лице е залепено за някаква абсурдно обезобразена птица, а когато шокът отзвуча, дойде постепенно и останалото. Наоколо й сякаш падна мрак и тя забеляза, че трудно диша и гърдите я болят. Изведнъж всичко й стана ясно. Погледите, смехът. Изглежда в Лондон вече всички бяха видели карикатурата. Нейното грозно лице над тази грозна птица и Люсиен, който я гледа, засмян. Всички са я видели, всички…

По-късно тя не можеше да си спомни как е стигнала до каретата. Помнеше само, че Бела й помогна да се качи, а също и слугата. Лицето й беше мокро от сълзи, които тя не би желала да пролее. Спомняше си съчувствието, изписано на лицето на слугата, докато прибираше стълбичката на каретата. Тя продължаваше да държи смачканото вестниче. Бела хълцаше като дете, скрила лицето си в шепи, тя непрекъснато повтаряше:

— О, Клара! О, Клара!

Нещо в нейния тон я издаваше, въпреки че на Клара това й направи впечатление едва по-късно. Нещо, издаваше, че когато е видяла вестничето, Бела е разбрала повече от Клара. Клара никога не бе проявявала агресивност, но сега хвана Бела за ръката и здраво я разтърси, за да я накара да й каже истината за облога на Люсиен с лорд Кърлейн. През цялото време, докато й разказваше, Бела плака, а Клара, след като чу всичко, се загледа през прозореца и я остави спокойно да си плаче. Едва когато стигнаха пред дома на Бела, Клара отрони: