Мери Спенсър - Магията на страстта

Бяха минали тринайсет години от последното идване на Клара в Лондон и в нейните очи той не се беше променил към добро. Шумът и смрадта я караха да копнее за спокойната хубост на Сейнт Дженивиъв. Много добре разбираше защо нейните родители предпочитат да живеят в провинцията, вместо да се потопят в светските развлечения, които предлагаше градът. Тя много се натъжи, когато Люсиен заяви, че след сватбата ще останат в Лондон поне първите шест месеца, а не в имението му в провинцията. Едва през октомври щели да заминат за Пеъруд, беше казал той, но не по-рано. Клара имаше чувството, че вече брои дните.

„При Алмак“ я разочарова особено много. Като всяко момиче тя бе мечтала да посещава отбрано общество, но действителността се оказа много различна от представите й. Като си помисли човек, че покана за „Алмак“ беше сред най-желаните и почетните в това общество и осигуряваше успехите на една госпожица, сурово разочарование беше да откриеш, че помещенията са малки и тесни, храната и напитките — нищо особено, а разговорите — най-често просто клюки. Все пак партньорите й за танците бяха приятни, макар и малко нещо недодялани, а погледите и шушукането, които я преследваха, откакто беше дошла в града, бяха тук не чак толкова явни. Или тя просто беше почнала да им свиква.

Въпреки че се беше подготвила, доколкото можеше, Клара продължаваше да се изненадва, че е обект на толкова силен, макар и прикрит интерес. Всъщност това трябваше да се очаква, след като толкова виден и привлекателен благородник като Люсиен се женеше за толкова незабележителна жена, колкото и добро да беше нейното потекло и колкото и голяма зестрата й. Самият факт беше смайващ, дори за Клара, и ако не се беше убедила сама колко непоколебимо е решил Люсиен да я вземе за жена, и тя нямаше да повярва. Откакто бяха пристигнали в Лондон, тя вече няколко пъти му беше давала възможност да промени мнението си, но той всеки път само се дразнеше и настояваше да се оженят. В края на краищата тя се отказа да говори за това и се стараеше да постигне с бъдещия си съпруг нещо като примирие. Засега безуспешно.

Верен на дадената дума, Люсиен играеше съвършено ролята на предан годеник, поне когато бяха заедно на обществени места. Когато я придружаваше на многобройни балове и приеми, дори да не изглеждаше ужасно щастлив, правеше впечатление на много доволен.

Всъщност държането му беше почти безукорно. Но въпреки привидната си преданост за пред хора, насаме Люсиен си оставаше все така дразнещо дистанциран. Насаме беше все замислен и мълчалив или говореше с кратки, безизразни изречения, сякаш всяка излишна дума можеше да му създаде неудобство. Той непрекъснато я наблюдаваше, но не я докосваше. На обществени места я следеше с дебнещ поглед, представяше я на приятели и познати, но рядко й позволяваше да разговаря с тях повече от няколко минути. Наблюдаваше я дори докато танцуваха и тя забеляза, че не само запазва за себе си колкото може повече танци, но се грижи сред другите й партньори да не са чичо му Роби или най-близките му приятели — лорд Рексли и лорд Сивърн. Можеше ли да се чуди човек, че цял Лондон се съдираше от клюки? Тя почувства едва ли не облекчение, когато той реши да не отиде на днешния бал „При Алмак“, въпреки че отначало се съгласи.

Клара изобщо не се опита да се замисля какво ли го е накарало да се откаже. Поглеждаше към входната врата, където, по някаква причина, очакваше да го види. Скоро щяха да затворят вратите и тогава нямаше да пуснат вече никого да влезе, та ако ще и принц — регентът да е решил да посети толкова скучно събиране.

— Той няма да дойде, миличко — заяви до нея леля й Ана и потупа с ветрилото си Клара по рамото. — Не се натъжавай, ще минем чудесно и без него.

Клара разбираше, че тези думи трябва да я окуражат, но в тях ясно прозвуча недоволство. В миналото леля Ана беше показала съвсем ясно, че не понася Люсиен, а нейното неодобрение на предстоящата женитба бе ставало причина за не едно спречкване между нея и бащата на Клара.

— Сигурна съм, че за отсъствието му има сериозна причина — измърмори Клара и се опита това да прозвучи много весело. Последното, което би искала, е да даде с тъжния си вид на дамите наоколо повод за нови клюки.

— Да, сигурно има причина — отсече леля Ана, докато кимаше усмихната на минаваща покрай тях позната. — Ако прилича поне малко на чичо си, ще намира безкрайно много разумни причини за онова, което върши или не върши.

Клара затвори за миг очи и помоли господа за помощ. Този отвратителен грип ги спохождаше наистина по най-неподходящо време. Нейните родители се бяха почувствали задължени да се върнат в Сейнт Дженивиъв, за да се грижат за тримата братя на Клара, тъй че се наложи леля Ана да отпътува за Лондон и да заеме като придворна дама на Клара мястото на нейната майка. Колкото и да обичаше леля си, за Клара тази промяна беше същинска катастрофа. Леля Ана никога не бе казвала какво се е случило преди единайсет години между нея и граф Манинг или защо годежът им беше внезапно развален, но всеки път, когато някой споменаваше графа, на лицето й се появяваше особен израз, по-красноречив от всякакви думи. Струваше й се невъзможно приготовленията за женитбата, с които се занимаваха сега леля Ана и граф Манинг, да не доведат до неприятни ситуации.

— През последните няколко седмици Люсиен беше повече от внимателен — защити го Клара. — Как мога да го упрекна, ако иска да прекара една вечер в компанията на своите приятели, а не на това радостно събиране тук.

Изразът на леля Ана се посмекчи, защото тя се усмихна.

— Допускам, че имаш право. Никога не съм виждала толкова много хора така да се стараят да получат покана за толкова отвратително събиране. Не се смей, мила, че току-виж са ни изхвърлили, а майка ти никога не би ми го простила. Я виж, онзи хубав американец май идва към нас, Кърлейн ли му беше името? Не бива да танцуваш пак с него, Клара, ако не искаш да шокираш всяка присъстваща тук матрона. Баща ти ми разказа какво е станало на бала на лейди Бъридейл и съм сигурна, че клюкарките още го коментират.

Клара добре знаеше, че още го правят, въпреки че всъщност не се беше случило нищо истински сериозно. В края на един валс граф Кърлейн просто й беше целунал ръка и в същия миг Люсиен вече изникна пред него. Той я дръпна за ръката и я завлече в градината, където отново изпадна в мълчаливата си замисленост. Обществото реши, че държанието на Люсиен е ужасно романтично, толкова романтично, че Клара вече беше чула различни варианти на случката и във всеки нов драматизмът се засилваше. Нямаше да се учуди да чуе, че Люсиен е нахлул на бял кон в наследствения замък на лорд Бъридейл и я е вдигнал от паркета на балната зала право на седлото.

— Брак по любов — шепнеха дамите от обществото, а виконт Калън е така омагьосан от годеницата си, че си позволява толкова прелестни прояви на ревност. Глупавото е само, мислеше си Клара, че изобщо не е никаква ревност. Беше чисто и просто недоверие. Беше толкова сигурен, че тя ще му изневерява, ще го лъже както майка му беше лъгала неговия баща, че не можеше да понесе дори толкова очарователен, но незначителен жест — негов познат просто й целуна ръка.

— Лейди Ана — поздрави граф Кърлейн и се изправи усмихнат пред тях. — Лейди Клара — поклони се той леко. — Надявам се, че се наслаждавате на вечерта? Доста народ има, както виждам.

— Предполагам, че ви заблуждава дългата върволица обожателки, която ви следва, милорд — закачи го леля Ана. — Само още няколко и изобщо няма да можете да помръднете.

Лорд Кърлейн се смееше открито и привлекателно, наистина очарователно според Клара. Беше толкова добродушен, че човек не можеше да не го харесва или дори да се пази от него, както съветваха разните клюкарки. Те твърдяха, че Кърлейн си търсел богата жена с титла, която да го спаси от финансовите му затруднения, но ако беше вярно, той поне не беше ужасил някоя от богатите млади дами, които дебютираха в обществото този сезон. Вместо да избягват един толкова съмнителен авантюрист, на всичкото отгоре и американец, те търсеха компанията му и го следваха навсякъде. Лорд Кърлейн беше кажи-речи най-известният мъж в Лондон и това се потвърждаваше при всяко събиране, на което присъстваше. По всяка вероятност неговият чар, добрите му маниери и несъмнено привлекателната му външност натежаваха над неизвестното му финансово положение и нещастната му националност. Откакто беше в Лондон, Клара откри, че той е чудесен събеседник и не обръщаше внимание на явното пренебрежение на Люсиен всеки път, щом тя се заприказваше с него.

— Пак свирят валс — каза Кърлейн. — Разбирам, че от много танцуване вече едва се държите на крака, но бихте ли ми оказала още веднъж честта? — обърна се той към Клара.

— Много сте любезен, милорд — започна Клара, — но мисля, че вие, може би…

Някакво движение премина през залата и отклони вниманието им. Клара погледна към входа и откри лорд Манинг — с панталон в сапфирен цвят, подходяща жилетка и бяло сако той изглеждаше много впечатляващо. Всеки път, когато го виждаше, Клара се учудваше, че годините са минали толкова незабелязано покрай него. В русата му коса още нямаше бял косъм, тъмносините му очи бяха все така живи, а привлекателното му лице красиво и без нито една бръчица, също както на времето, когато беше на трийсет и шест.

Клара усети как леля й се вцепенява и я чу как прошепна тихо „Робърт“ — гласът й прозвуча едновременно тъжно и ядосано. Клара забеляза, че тя гледа графа, сякаш е призрак, а когато погледът му падна на Клара и жената до нея, той също се загледа като омагьосан. Изглеждаше толкова стреснат и безпомощен, че Клара направи инстинктивно крачка към него. Ръката на лорд Кърлейн върху нейната я възпря.

— Музикантите ще засвирят след миг — каза той. — Ще позволите ли? Той пусна ръката й, подаде й своята. Клара хвърли поглед към лорд Манинг, после към леля си, преди да сложи колебливо ръката си в тази на Кърлейн и да се остави той да я заведе на танцовата площадка.

— Каквото и да беше това преди малко, — каза й той тихо — струва ми се, че е нещо много сложно.

— Преди много години двамата са били сгодени — обясни Клара и хвърли поглед натам, където лорд Манинг се беше запътил най-сетне към леля Ана. Размениха, изглежда, няколко любезни думи, макар и доста сковано. — Никой не знае какво е станало, но годежът е бил развален.

— Така ли? — попита заинтересован Кърлейн. — Звучи като чудесна тайна. Такава, която с удоволствие бих разкрил. Каква чудесна двойка щяха да са. Лейди Ана е едва от няколко дена в града и вече е предизвикала смут сред неженените мъже.

— Наистина ли? — осведоми се усмихнато Клара. — Не бих казала, че това ме изненадва. Тя е хубавицата на семейството.

— О, сега вече зная от кого сте го наследили.

Клара се разсмя.

— Ще е честно да ви предупредя, милорд, че не съм устойчива на ласкателства, колкото и груби да са. Ако не внимавате, ще се окажа в краката ви заедно с другите ви обожателки.

Той се ухили.

— Доста сте злобничка, лейди Клара. Аз сигурно много бих се радвал да е така, но ме смущава обстоятелството, че тогава ще се озова срещу вашия годеник с пистолет в ръка. Впрочем исках да ви кажа колко съжалявам, че родителите ви и вашите братя са били принудени да се върнат в Сейнт Дженивиъв. Надявам се болестта да не им попречи да дойдат за сватбата.

— Аз също се надявам, милорд — каза Клара. — Баща ми със сигурност ще дойде, освен ако не се разболее и той, но не зная дали майка ми ще може. Този грип се оказа много упорит и аз, разбира се, не искам тя да остави братята ми сами, та, макар и заради моята сватба.

— В такъв случай ще се надявам братята ви бързо да се възстановят. Майка ви сигурно не би искала да пропусне сватбата на дъщеря си.

— Не, не би искала.

— Къде е лорд Калън днес? — попита той и се озърна търсещо. — Невъзможно е да ви е оставил на машинациите на толкова опасен мъж като мен, нали?

— Ако успеете да се проявите и „При Алмак“ като опасен — отговори Клара — значи сте още по-надарен, отколкото предполагах.

Зелените му очи светнаха весело.

— Скъпа моя, почти ме въвеждате в изкушение да се опитам. Калън е глупак, щом оставя такова съкровище да се разхожда само, макар да ми се струва, че сигурно изпитвате облекчение да сте за известно време свободна от него. Този мъж не се отлепва от вас, сякаш го е страх да не се разтворите във въздуха.