Майтреи е рядко момиче, но няма ли да стане посредствена съпруга, като всяка друга?

Дойде по-късно, привечер, с онзи прелестен ален шал, в който беше почти гола, виждаха се мургавите й гърди с вълнуваща бледост. Зная, че е облякла този непристоен и очарователен костюм за мене: инженерът отсъстваше, иначе не би посмяла да го облече. (Забележка: всъщност това беше просто костюм от Раджпутана, който се носи на голо, не върху елече, както е обичаят в Бенгалия.)

Майтреи идва постоянно в моята стая, идва без повод и винаги загатва нещо или провокира. Увлечението я прави красива. Тя е чувствена и извънредно съблазнителна. Правя усилия да я видя грозна, дебела, воняща и да мога да се овладея. Онова, което опитвах аз, беше един вид «медитация чрез противоположни образи». Истината е, че нервите ми се опъват излишно и все още не разбирам нищо определено. Какво искат от мене?“



„От сутринта караница с Майтреи. Тя се чувства засегната от всяка дреболия и заплашва да не ми говори една седмица. Днес й казах, че не ме интересува, да прави каквото ще. Това ме успокои и ми помогна да работя. Лилу се намеси, като ми каза, че «поетесата е страшно потисната». Отговорих, че аз не съм сърдит, но ако това я забавлява… Колко банални са всички жени. Една и съща песен и в Европа, и в Азия — с интелигентни, глупави, покварени жени или девственици.

Вечерта отидох сам на кино и прекарах чудесно. На вечеря Майтреи седна до мене във великолепно сари отпреди сто години. Личеше, че е плакала, беше мълчалива; едва похапна. «Мама» разбра всичко. Благодари ми, че съм говорил с нея. След вечерята имахме кратко «обяснение». Майтреи ми каза, че не съм я разбрал, когато съм си помислил, че презира любовта, приятелството…“

„Борбата продължи четвърт час. Смачках ръцете й. Беше очарователна, като се мяташе; лицето й се гърчеше, ронеше сълзи и се молеше наум на Тагор. Опита се да си измъкне ръцете, които бях хванал за китките, защото това беше борбата. Бях спокоен, експериментирах, без да държа сметка за физическата болка и гордостта.

Накрая трябваше да признае, че е победена. Това й донесе радост, примесена с чувствена горчивина. Зная, че беше щастлива, защото аз съм я победил. Но страдаше, че нейният духовен учител, гуру, не й е помогнал. И т.н.

Когато отивахме към нейната стая — двамата сами, — тя ми прошепна:

— Строши ми ръцете!

Взех ги, без да разсъждавам, милвах ги и ги целувах. За Индия това е необичайно. Да знае някой, би я убил! (Забележка: преувеличавах.)

След обяд, без да ми каже нещо, ми хвърли в стаята едно цвете…“



„На кино с Майтреи и другите. Седеше до мене, естествено. В тъмното ми каза, че има важни неща за изясняване. После, когато научи, че си играя, че пет пари не давам за «чувствата» й, че я мразя (лъжех), загуби спокойствието си на царица (Клеопатра?) и започна да плаче. Не бях развълнуван.

Заплака втори път на излизане, бурно. Аз й казах: «Майтреи!» И замълчах мъчително. Същата вечер плака отново в моята стая, нервно, като си покриваше лицето с шала. Все без обяснения. Но намери сили да се смее, когато дойдоха другите.“



„Неочаквани «признания». Тя беше по-силна днес. Плака само веднъж. Аз се правех на нервен, отчаян, загатвах й за спешно заминаване. Финалът беше бурен, помолих я да излезе от стаята ми. Тръшнах се на леглото, като симулирах криза, по-голяма от простото си объркване. Бях смешен. Обещах на Майтреи, че отново ще станем «приятели». Колко глупаво! По някаква идиотска тактика аз си «признах» сто лъжи, банални до повръщане, правех «сцени» и така нататък, и така нататък, а тя беше възхитително спокойна. Каза ми, че има и тя дял от вината в нашите сантиментални «шеги». Затова страда, понеже се е унизила в моите очи. Но нещата трябва да приключат дотук; отново да бъдем приятели.

Нощта.“



„Ох! Но всичко не е така просто. Обичам я много, жестоко; и ме е страх от нея. Каза ми, че страда от злото, което ми е причинила.

Страх ме е, но се радвам. Душата ми не е още повехнала от новите противоречиви мисли. Все още мога да бъда страстно влюбен, макар й не сантиментално. Всъщност какво ме интересува дали съм сантиментален, или не?“



„Отравяне? Ставам жертва на собствения си фарс. Днес, от сутринта чак до късна вечер, бях «щастлив», като под тази вечна дума разбирам ирационален поток от възвишени жизнени чувства, възстановяващи желанието ми за живот и за игра. Бях готов да кажа на Майтреи: «Искаш ли да станеш моя съпруга?» — готов съм и сега. Бих бил толкова щастлив да стана неин съпруг. Толкова пречистен, спокоен…“



„След обяд разговор с Майтреи за сватбата. Мисля много и си се представям неин съпруг, глава на семейство и чудо на етикета. Удовлетворение, спокойствие.

Вечерта тя ми каза, че е отчаяна, защото Тагор не й е писал. Поетът за нея е повече от гуру, той е приятел, довереник, годеник, бог — може би любовник. Призна ми, че никой не подозира тяхната връзка. Индийска любов. Ревнувам ли? Реших да й кажа, че нашата любов е безсмислена, сега тя знае всичко — нещо аз съм й признал, нещо съм намекнал или е разбрала сама (забележка: все пак не е знаела нищо, не е разбрала нищо определено), защото не бих приел съпругата ми да е обичала преди мене друг. Тя забеляза, че съм сърдит, което аз всячески изтъквах. След вечеря не говорихме нищо. Съобщи ми по Кхока, че съм я обидил. Не отговорих.

Понякога тази история ме нервира, друг път ме забавлява. Общо взето, съм отровен от любов, бленувам за сватба и синове. За всичко това губя страшно много време. Умственото концентриране ми е невъзможно, но не искам да се откажа от любовта.“



„През нощта стана земетресение. Имах треска през цялото време. Тази сутрин, когато срещнах Майтреи, й подарих една скъпа книга.“



„Ден на изключително вълнение, което е свръх силите ми да отбележа тук. Накратко, Майтреи ми се скара и ме попита докъде искам да стигна, тъй като моята необузданост я компрометирала, Манту и Кхока започнали да се досещат и т.н. Плачеше с хълцане. Аз дума не продумах. Беше ми криво, обидил я бях. Но и много позирах.

За нещастие Кхока бил на верандата, близо до моята стая, и чул всичко. Когато Майтреи узна това, започна да плаче още по-отчаяно. Написа ми на полето на един плик, че иска да умре. За една индийка това, което е научил Кхока, е безчестие.

Все пак, когато се поуспокои, разтреби стаята ми и подреди цветята. Аз мълчах.“



„Майтреи започна да пише книга със стихотворения за «красивите илюзии и миражи».“



„Днес, когато й разказвах за разпуснатостта на европейските момичета, тя ме запита дали съм непорочен и само мисълта, че бих могъл да не бъда, я ужаси дотолкова, че започна да плаче. Тази силна, мистична жажда за чистота ме развълнува.

Привечер, когато отново заговорихме за нейната женитба — с един непознат млад бенгалец, с когото със сигурност няма да е щастлива, признава си Майтреи, — споделих, че най-големият ми недостатък е, че съм се родил бял (вярвам донякъде в това признание), че ако бях индиец, щях да имам други шансове и т.н. Това отново я изненада и аз й поставих големия въпрос: защо ние не можем да се оженим? Защо нашето бракосъчетание не е разрешено? Тя ме погледна изумена и се заозърта във всички посоки да види дали не ме е чул някой.

Започна да говори, че така е решила съдбата или Всевишният (аз я запитах дали Бог е решил така или предразсъдъците; отвърна ми обаче, че Бог изразявал волята си чрез предразсъдъците), че моята любов е може би само мимолетна илюзия и т.н. Факт е, че тази любов (която в началото смятах за невъзможна, незначителна, измислена) и отношението на Майтреи (за която дълго време мислех, че е влюбена в мене, докато тя не е влюбена в никого) ме обсебват и ме носят надалече, към непозната досега моя душа, към предели на мисълта, където се чувствам щастлив и възвисен. Не зная как да изразя всички тези нови чувства. Сериозно мисля за брак…“

* * *

От този ден стана трудно да я виждам. Стоеше през всичкото време в стаята си, пишеше и пееше. Изпратих й няколко невинни бележки по Лилу, на които не ми отговори. Първата нощ си мислих какво ли не, после се сещах по-малко, после вече нищо не мислех. Забелязах, че мога да живея чудесно и без Майтреи.

VIII

Наскоро след това срещнах Харолд. Стори ми се по-хладен, по-злобен.

— Истина ли е, че се жениш за дъщерята на инженера? — попита той между другото.

Изчервен, започнах да се подигравам, както правя винаги когато съм объркан и особено ако трябва да защитавам близък човек. Харолд не обърна внимание на шегите ми и каза, че е научил това от кантората, където ме търсил веднъж, за да ме покани на пикник. Пак тогава научил, че искам да се откажа от вярата си и да приема индуизма. И въпреки че той самият е голям грешник и ходи на църква само заради Ирис, тази вест страшно много го ужасила. Каза ми, че Сен е чудовище, че съм омагьосан, че би трябвало да дам пет рупии на „Сестрите на бедните“, за да се молят за мене.

— Какво правят момичетата? — попитах.

— Съжалявам те — призна ми той. — Навярно пестиш много там, в Бхаванипур — подхвана отново след малко. — Не плащаш наем, не плащаш за храна и никога не излизаш в града. Какво правиш по цял ден?

— Уча бенгалски, за да положа изпит за управител на провинция — излъгах аз. — И после, това е един нов свят, не усещам дори как минава времето…

Поиска ми на заем пет рупии, за да отиде вечерта на бала на УМСА.

— На тебе не ти ли се идва? — подпита ме той.

Наистина не ми се ходеше. Мислех си без тъга за годините на прахосничество и заблуда, прекарани на Уелсли Стрийт в пансиона „Рипън Маншън“. Погледнах Харолд, якото му тяло, мургавото му лице с красиви очи и със сини кръгове под тях и нищо не трепна в мене. Чувствах го чужд този мой приятел, с когото бяхме тичали след толкова момичета и бяхме загубили толкова нощи. Животът, който бях започнал, ми се струваше толкова свят, че дори не се осмелих да му спомена за него. Обеща да ме посети някой ден и си записа внимателно адреса (сигурно за някой голям заем, помислих си аз).

Вкъщи заварих всички в трапезарията да пият чай. Там бяха и Манту със съпругата си Лилу, Кхока и сестрите на Кхока (две от онези жени-сенки, които почти никога не виждах). Разказах им съвсем искрено за срещата си с Харолд и за отвращението си от живота, който водят европейците и евроазийците в този град, живот, който съм водил и аз толкова време. Това мое признание ги очарова. Жените ме гледаха с възторг и все ме хвалеха на техния неразбираем език, а Манту ми стисна ръцете и притвори очи, както му беше обичаят. Само инженерът, след като ми обърна внимание за прекаления ми ентусиазъм, се оттегли да чете обичайния си криминален роман.

Качих се с Майтреи, Кхока и Лилу горе на терасата. Чакахме вечерта, изтегнати по килимите, като говорехме малко и всеки си търсеше най-удобна поза, с възглавница под главата. Аз бях дошъл по сандали и размахвах крака във въздуха, като се опитвах да ги подпра благоприлично и уж случайно на парапета. Бях научил през последните месеци целия церемониал на краката: знаех например, че щом ударя някого, без да искам, трябва да отида и да докосна с дясната си ръка крака му; че никога не трябва дори и на шега да имитирам ритник по посока на някого, и много други подобни неща. Затова се колебаех, преди да се подпра удобно на парапета. Тогава чух Лилу да казва нещо шепнешком на Майтреи.

— Казва, че имаш много красив крак, бял крак, от алабастър — ми разясни Майтреи, без да може да скрие един поглед на непонятна завист и мъка.

Изчервих се и от удоволствие (понеже, бидейки грозен, ме очароваше безкрайно всяка похвала на моята физика), и от свян, не знаех как да тълкувам погледите на Майтреи. Фиксираше краката ми с пренебрежителна, зла, унизена усмивка. Аз започнах да говоря глупости, за да наруша мълчанието, като казах, че това няма никакво значение, тъй като краката никога не се виждат, поне при нас, белите.

— При нас е другояче — прекъсна ме Майтреи успокоена. — При нас приятелите показват обичта си, като докосват голите си крака. Когато говоря с моите приятелки, аз притискам краката им. Ето така…

Освободи крака си от сарито, цялата изчервена, и го приближи до Лилу. Тогава се случи нещо странно. Имах чувството, че присъствам на най-интимна любовна сцена. Лилу стисна между глезените си прасеца на Майтреи, потрепваше и се усмихваше като ощастливена от целувка. Беше истинска ласка — това поглаждане на прасеца със свити пръсти и изпъната пета и своеобразната прегръдка на топлата тръпнеща плът. Страдах жестоко и от ревност, и от възмущение срещу тази абсурдна любов между плътта на две жени. Майтреи внезапно отдръпна крака си и настъпи крачището на Кхока. Идваше ми да прехапя устни и да избягам, защото неочаквано видях черния и мръсен крак на Кхока, набръчкан от ходенето по горещите тротоари, да приема топлата близост като дар от тялото на Майтреи. Кхока се усмихваше като погалено куче и съжалих, че не мога да видя очите на Майтреи, да отгатна в тях наслаждението, което получаваше прасецът й от близостта с тялото на момчето.