Помислих си тогава, че смехът на Майтреи, предизвикан от този грозен клоун, издава същата близост, същото отдаване. По-късно се питах дали няма и други освен познатите начини да обладаеш някого, по-изтънчени и по-неизразими, постигнати крадешком, с едно докосване или с една шега, когато жената се отдава изцяло на топлотата или на духа на другия и е завладяна цялата — така както ние никога не ще можем да я завладеем, даже в най-страстните и най-безумни любовни часове. Дълго след това ревнувах не от красивите младежи, поети и музиканти, които се събираха в къщата на Сен и с които Майтреи говореше, като ги гледаше дълго, усмихваше им се и се радваше на книгите им, а от всекиго, който я разсмиваше до сълзи, от Кхока и от Манту, най-вече от последния. Той като неин чичо можеше да си позволи да й стиска ръката, докато й говори, или да я потупва по рамото и да й разрошва косата. Тези жестове на невинно отдаване ме измъчваха повече, отколкото ако имах съперник. Струваше ми се, че Майтреи не осъзнава насилието, упражнявано тайно над нея от чуждото тяло или дух. И за да си кажа всичко, особено ме караше да страдам духовното обладаване: един млад поет на име Ачинтя, когото Майтреи беше виждала само един път и с когото говореше само по телефона, когато изпращаше поеми за списание Прабудха Бхарата; един математик, който идваше много рядко и за когото Майтреи ми беше говорила с ентусиазъм, като сподели, че й харесват високите мъже; и повече от всичко — нейният гуру, Роби Такур. Деликатно се опитах да й внуша, че твърде много се отдава духом или телом. Но ме беше погледнала толкова невинно, учудена и искрена, че отстъпих. Впрочем това ставаше след разказаното досега, по време, когато бях получил достатъчно доказателства, че няма защо да се страхувам от когото и да е.

… Стоях замислен и отвратен, хапех скритом устни и гледах първите звезди по все още светлото небе. Всички приказваха на разговорен бенгалски, от който разбирах много малко — всъщност дори не се опитвах да разбирам и трепвах само при смеха на Майтреи, който Кхока подхранваше с безкрайните си каламбури и гримаси. Навярно тя забеляза свенливостта ми, защото ме попита на английски дали не съм много уморен и дали не би ми било забавно да й помогна в свободното си време да завърши каталога на библиотеката на господин Сен. Така бих си почивал достатъчно след работата ми в кантората и бихме могли да разговаряме повече (защото в последните дни всъщност почти не се бяхме срещали с Майтреи). Не знаех нищо за каталога и научих, че господин Сен, който беше събрал досега около четири хиляди тома — наследени или купени, — възнамерява да отпечата каталога на библиотеката си в една луксозна брошура, за да може в случай на смърт тя да бъде подарена на някой местен колеж. Всичко това ми се стори смешно, но приех.

— Татко не се осмеляваше да те помоли да ми помогнеш — призна Майтреи. — Страхува се да не загубиш твърде много време. Аз съм малка, нямам какво да правя по цял ден и обичам да преписвам заглавията на книгите…

Спомням си, че онази вечер, след като останах сам, се проклинах, че съм приел необмислено едно предложение, което ще ми погълне почти всичкото свободно време. (Доколкото бях разбрал, заглавията трябваше да се препишат на малки фишове, после да се подредят по азбучен ред, със съответния им номер на рафта, да бъдат преписани отново в една папка, за да бъдат дадени за печат. Тази работа ми беше противна.) И се страхувах също така, че нашата игра би могла да започне отново, точно когато аз бях успял да се овладея.

* * *

Срещнах Майтреи на другия ден след обяд, преди чая; чакаше ме на прага на библиотеката.

— Ела да ти покажа какво съм направила — извика ме тя.

Донесла беше петдесетина книги на една маса и ги беше изправила с гърба нагоре така, че да могат да бъдат разчетени една след друга.

— Ти започни от този край на масата, а аз от другия. Да видим при коя книга ще се срещнем, искаш ли?

Изглеждаше много възбудена, устната й трепереше и ме гледаше, като мигаше често с клепачи, сякаш се мъчеше да забрави нещо, да унищожи някаква картина пред очите си.

Седнах да пиша със странното предчувствие, че ще се случи нещо ново, и се питах дали не очаквам всъщност любовта на Майтреи, дали изненадата, която предчувствах, не е възможността за взаимност, за проникване в дебрите на нейната душа. Но се сепвах, тази перспектива не ме трогваше. Докато пишех, се питах: обичам ли я още? Не. Само ми се струваше, че я обичам. Разбирах за стотен път, че ме привлича нещо друго в Майтреи: ирационалното, първичното в нея и най-вече чарът й. Изясних си това напълно: бил съм омагьосан, не влюбен. И чудно нещо, разбирах това не в часовете на трезво разсъждение — малко или много, колкото все още ми бяха останали, — а в миговете преди решителните събития, в реалните мигове, когато започнах да живея. Размисълът не ми разкри никога нищо.

Хванах една книга и срещнах ръката на Майтреи. Сепнах се.

— До коя книга стигна? — попита ме тя.

Показах й я. Беше същата, до която беше стигнала и тя — „Разкази за неочакваното“ от Уелс.

Изчерви се изведнъж — дали от радост или от възторг, не знам, по ми каза с едва доловим глас:

— Видя ли какво „неочаквано“ имаме пред себе си?

Усмихнах се, донякъде впечатлен от това съвпадение, макар повечето книги на масата да имаха характерни заглавия: „Сън“, „Вземи ме със себе би“, „Помощ“, „Нищо ново?“ и други. Търсех някакъв многозначителен отговор, но дойде Чабу да ни вика за чая и станахме от масата много щастливи и двамата, като продължавахме да се гледаме. По време на чая говорих много прочувствено за прочетеното в последно време, за Кришна и за култа към Вишну, и разказвах с толкова ентусиазъм и искреност сцени от живота на Чайтаня12, че госпожа Сен не можа да се сдържи и се приближи до мене със сълзи в очите и с думите:

— Сякаш си вишнуит13…

Щастлив бях, че ми говореше така. Признах, че смятам вишнуизма за една от най-възвишените религии. Оттук се поде разговор върху религиите, поддържан най-вече от Манту и от мене, а Майтреи слушаше с празен поглед, без да продума.

— Какво знаете вие за религията? — избухна тя ненадейно, като се изчерви, после пребледня, готова да заплаче.

Бях изненадан, не знаех дали да се извиня, или да обясня какво съм имал предвид. Манту искаше да я помилва, но тя се отскубна и избяга в библиотеката. Допих си чая смутен. Никой не говореше. Оттеглих се в стаята си, за да пиша писма, по бях неспокоен и нетърпелив като никога. Докато пишех, почувствах изведнъж нужда да видя Майтреи и веднага отидох при нея.

Този ден има голямо значение за настоящата повест. Преписвам от дневника: „Намерих я съкрушена, почти разплакана. Казах й, че съм дошъл, защото ме е извикала, и това я изненада. После се разделихме за пет минути, за да допиша писмото. Когато се върнах, спеше на канапето пред масата.

Събудих я. Трепна. Очите й бяха разширени. Загледах я втренчено. Тя приемаше погледа ми, вперила очи в очите ми, питаше ме от време на време шепнешком: «Какво?» После вече не беше в състояние да говори, нито пък аз можех да я питам, а се гледахме неотстъпно, пленени, завладени от един и същ свръхестествено сладостен флуид, неспособни да се противопоставим, да се отърсим от магията, да се пробудим. Трудно ми е да опиша чувствата. Спокойно и в същото време бурно щастие, пред което душата не оказваше никаква съпротива; блаженство на усещанията, което надминава чувствеността, като че ли плуваме в щастие, въздадено от небето. В началото това състояние се поддържаше само от погледите. После започнахме да докосваме ръцете си, без да откъсваме очи един от друг. Диво стискане, предани милувки. (Забележка: нали бях чел наскоро за мистичната любов на Чайтаня и затова изразявах собствените преживявания в мистични термини.). Следваха, естествено, целувките по ръцете. Тя беше толкова замаяна, толкова страстно и въпреки всичко целомъдрено хапеше устни, че бих могъл да я целуна по устните и да правя всичко. С много усилия се сдържах. Положението беше наистина рисковано. Можеше да ни види всеки, който слиза по стълбите. Тя има мистична емоционалност. (Забележка: в моя тогавашен дневник, повлиян от някои вишнуитски четива, използвам много често термина «мистичен». Впрочем коментарът на тази случка, така както го намирам в една изгубена тетрадка, е пронизан от край до край от «мистично преживяване». Бил съм смешен.) Попитах я още веднъж защо ние двамата не можем да се съединим. Тя цялата потрепери. За да я изпитам, я помолих да рецитира два пъти онази мантра14, на която я беше научил Тагор, за да се предпазва от опасностите за невинността си. Дори и след като я повтори, очарованието във въздуха остана. Така доказах, защото и аз вярвах в това, че нашето преживяване няма сексуални подбуди, а е любов, макар и не само платонична. Чувствах и проверявах това човешко чудо: контакта със свръхестественото чрез допира, чрез погледите, чрез плътта. Преживяването трая два часа, докато ни изтощи. Появяваше се отново всеки път, когато втренчехме поглед един в друг.

Тя ме помоли да си сваля сандалите и да приближа крак до нейния. Никога няма да забравя вълнението от първия допир. Отмъстих си за всичката ревност, която бях насъбрал дотогава. Разбрах, че Майтреи ми се отдава цялата чрез глезена и прасеца си, както още не се е отдавала никому. Забравил бях сцената на терасата. Мислех си, че никой не би могъл да лъже така божествено, че да бъде заблуден от това докосване. Без да искам, повдигнах крака си по-горе по прасеца, почти до сгъвката на коляното, като предусещах, че кожата й е омайно нежна и гореща, и отгатвах, че е мургава и девствена, защото без съмнение нито едно човешко тяло не беше докосвало толкова много плътта й. В тези два часа на любовни ласки (нима милувките на нашите глезени и прасци бяха нещо друго?), които дневникът отбелязва толкова накратко, толкова бледо, че дълго след това се питах дали трябва да продължа да записвам нашите срещи, аз преживях повече и разбрах по-дълбоко душата на Майтреи, отколкото бях успял в шестте месеца ухажване, приятелство, влюбване. Никога не съм бил по-сигурен, че обладавам нещо, че го притежавам изцяло.

Не й бях казал открито, че я обичам. Двамата отгатвахме това, така ми се струваше на мене. И аз тълкувах дълго всеки неин жест като знак на симпатия или на любов. Нито за момент не се съмнявах, че ме обича, и не се съмнявах също така, че тя добре знае за моите чувства. Затова ме дразнеха и безпокояха нейните бунтове (онова изплашено мълчание, онези очи, пълни с паника, ръцете, с които скриваше лицето си) всеки път, щом й заговорех за нашето бракосъчетание. Не разбирах, защото ми се струваше, че и тя, и родителите й през цялото време са благосклонни.

Тогава й казах, че я обичам. Не зная как са прозвучали моите думи, защото тя си покри очите и не отговори. Приближих се и повторих по-топло, по-искрено онези няколко любовни думи, които можех да кажа на бенгалски. Тя понечи да се надигне.

— Остави ме — каза с далечен, чужд глас. — Виждам, че не разбираш моята любов. Обичам те като приятел, много скъп приятел. Иначе не мога, друго не искам…

— Но това не е приятелство, това е любов — й отговорих аз, като си възвърнах неочаквано и хумора, и здравия разум.

— Какви ли видове любов не познава душата? — добави тя, като ме гледаше.

— Но мене ме обичаш, излишно е да криеш — настоявах аз. — Не можем вече един без друг, достатъчно се измъчвахме и се криехме досега. Обичам те, Майтреи, обичам те.

Като говорех, смесвах думите — една фраза на бенгалски, пет на английски.

— Кажи ми това и на твоя език — помоли тя.

Казах й всичко, което ми мина през ума. Настана нощ, навсякъде бяха запалили лампите. И аз поисках да запаля лампата в библиотеката.

— Остави така — промълви Майтреи.

— Ако дойде някой и ни намери на тъмно?

— Няма значение, ние сме като братя…

Престорих се, че не разбрах, но се обърнах към нея и взех ръцете й, помилвах ги.

— Защо не чувам някои думи? — попита ме тя и отгатнах по гласа й, че се кани да се разсмее.

— Защото говориш глупости — отговорих съвсем сигурен в себе си и в любовта на Майтреи.

Тогава стана нещо неочаквано. Майтреи започна да плаче и се отскубна от ръцете ми. Искаше да избяга. Обгърнах я с ръце и приближих глава до косата й, говорех й шепнешком, опитвах се да я омагьосам, да я помоля да не плаче вече, да ми прости. Но не можах да устоя на парфюма, на топлината й и на съблазните на това от никого недокосвано тяло и я целунах. Майтреи започна да се мята и изпищя, като пазеше устата си. Беше ме страх да не чуе някой и я пуснах. Изплъзна се от ръцете ми с въздишка, която ме унижи, но не се отправи към вратата, а към прозореца. Там, на светлината на уличния фенер, можех да я видя. Потръпнах. Погледът й беше отчужден, отчаян и разплакан, косата й се бе разпиляла по раменете, хапеше устните си. Гледаше ме, сякаш бях привидение или луд. Показа ми с пръст на лицето си мястото, където я бях целунал. Не можеше да говори, не можеше да се брани. Приближих се, прегърнах я и я целунах отново, полудял от недоумение, побъркан от страст. Целунах я и срещнах влажните устни, нежни и ароматни — никога не бих повярвал, че ще ми бъде дадено да ги целуна. В първия момент те се свиха в опит да се бранят от устата ми, но самата тя беше толкова слаба, че ги отвори и остави да бъдат целувани, хапани, смукани. Чувствах гърдите й, чувствах я цялата, тя се отдаваше така пълно на моето тяло, че дори усетих сянка от тъга, задето ми се дарява толкова бързо. Не зная колко трая първата ни прегръдка. Струваше ми се, че се задушава, че се мята, и я пуснах. Изведнъж се свлече в краката ми. Аз помислих, че е припаднала, и се наведох изплашен да й помогна, но тя прегърна краката ми, плачеше и се молеше вече да не я докосвам, умоляваше ме в името на моя бог, в името на майка ми, в името на госпожа Сен. Тръпнех и мълчах. Оставих я да стане сама. Избърза сълзите си вървешком, оправи си косата, погледна ме, без аз да мога да я видя, тъй като стоях под бледата светлина на фенера, а тя — в тъмното, и тръгна с въздишка.