— Алън, Алън! — чух да ме викат от балкона.

За пръв път се обръщаше към мен по име. Слязох и я зърнах сред глициниите, облегната на перилото, само с един шал на раменете, а косата й се спускаше черна по ръцете. Почти голата й фигура сред кичури от цветове на балкона, бледо осветен от уличния фенер, беше вълшебно видение, като от източна приказка. По безсилието на ръцете, отпуснати през перилата, и по примирението, с което опираше глава на рамото си, разбрах, че и тя няма сила да, продума. Само се гледахме. После тя бръкна под шала на гърдите си и ми хвърли нещо бяло, което плавно се спусна във въздуха — венче от жасминов цвят. В следващия миг беше вече изчезнала. Дори не можах да й благодаря.

Върнах се в стаята си щастлив и удовлетворен, след като затворих вратите все така внимателно. Срещнах в коридора Кхока.

— Ходих да пийна малко студена вода — ми каза той смутено, преди да го заговоря.

Тогава не се запитах защо той се върти непрекъснато около нас и дали не ни следи. Носех венчето от жасмин с такова умиление и радост, че не можех да мисля за друго. Разбрах по-късно, че това е годежен знак, че девойката, която подари такова венче на някой младеж, се смята навеки негова, тъй като размяната на тези цветя има стойност на обет, стоящ над обстоятелствата и смъртта. Но тогава не познавах още символа, стисках венчето в ръце и го целувах, защото беше на Майтреи, беше стояло до гърдите й — оттам тя ми беше хвърлила този неоценим дар. И докато седях на леглото и гледах жасминовите цветове, изведнъж мисълта ми се отнесе към началото на началото, когато току-що бях видял Майтреи и тя не ми хареса, когато мислех, че никога нищо няма да ме свърже с нея, и разбрах, че всъщност аз я обичам още оттогава, макар да не разбирах това и да не исках да го разбера.

Това беше нощ на люшкане между мечтите и спомените, с аромата на жасмин, напомнящ устата на Майтреи, една нощ, през която ми се стори, че чувам за първи път бенгалските жерави, крясъците им над равнините, наводнени откъм залива. Видях тогава през вратата на щастието, отворена към света, приказен живот в край, изпълнен със змии и там-тами, в който аз вървя редом с Майтреи — двама скитащи влюбени.

* * *

На другия ден имах много работа в кантората и се върнах късно след обяд. Майтреи ме чакаше със закуската в трапезарията. Беше си донесла фишовете и ги редеше по азбучен ред в една кутия със съответните подразделения и букви. Щом ме видя, пребледня и ми донесе веднага да ям. После седна близо до мен, с шал, който покриваше главата й почти до челото, и ме загледа. Как се измъчвах аз тогава, като не знаех какво да й кажа, страх ме беше да не приличам на простак, защото бях уморен и ядях лакомо. Сдържах глада си, за да й хвърля един поглед, с който да й покажа, че не съм я забравил, че ми е все така скъпа, както и миналата нощ.

— Мисли ли за мен днес? — попитах я аз, като си спомних, че любовниците си задават такива мили въпроси.

Тя затвори очи и съзрях две сълзи — по-скоро блясъка им, защото капката не беше нараснала толкова, че да се откъсне от клепача.

— Защо плачеш? — й казах рязко, като се опитвах да изглеждам по-развълнуван, отколкото бях. (И все пак обичах я, господи, обичах я безумно! Тогава защо не можех да страдам заедно с нея? Защо бях гладен, а в нея напираше плач?)

Не ми отговори нищо и след като станах от масата, за да я погаля по косата, се върнах да пия вода, да изям един банан, каквото и да е, та да мога после да я целуна. (Имах още предразсъдъка и свяна на белите — да не говоря с пълна уста, да не целувам с мазни устни и така нататък, като че ли това имаше нещо общо с любовта.)

— Алън, искам да ти покажа нещо — каза ми тя с най-смирения си и най-мелодичен глас. (Говореше на бенгалски, за да може да се обърне към мене на „ти“, тъй като я дразнеше безстрастието на английския диалог, винаги във второ лице множествено число.)

Показа ми кутийката, дадена от Тагор, с навития на масур парфюмиран кичур бяла коса.

— Прави каквото искаш с нея. Ако искаш, изгори я. Не мога повече да я държа горе при мене. Не съм обичала него. Заблуждение е била любовта ми към него, тъй като той трябваше да ми бъде само гуру, а аз помислих, че го обичам другояче. Но сега…

Гледаше ме почти като сомнамбул, погледът й минаваше през мен, над мен, за да се съедини с кой знае каква рожба на нейното въображение — може би пак аз, Алън, но по-цялостен и по-горещ Алън, желан и поглъщан с всичката жажда на нейната любов.

— Сега обичам само теб, никога по-рано не съм обичала. Струвало ми се е, че обичам. Сега знам, сега е друго.

Исках да я прегърна, но Манту слизаше по стълбите и се задоволих само да й стисна ръката. Върнах й кутията, защото ми се струваше смешно да си отмъщавам на бедния кичур бяла коса. И после: какво общо имах аз с нейното минало, с нейните спомени? Чувствах тогава с толкова сигурност, че съм първият и единственият, та не ме беше страх от нищо. Миналото й не ме измъчваше така, както ме мъчеше по-късно, щом ми се стореше, че Майтреи се отдалечава от мене, че може би ме сравнява с другия, че живеем във време, в което аз още не съм се появил в живота й, и твърде много ме тормозеше с непроницаемостта си.

Но тя навярно беше разбрала другояче моя жест: като отказ, като безразличие пред жертвата й, пред нейната неприкритост.

— Не искаш ли да вземеш този кичур? — попита ме тя още веднъж и не можеше да повярва.

— Какво искаш да правя с него? По-добре ти го изгори — й отговорих колкото се може по-топло.

— Но сега вече той няма за мене никаква стойност — учуди се тя.

Не разбирах добре, но взех кичура, хубавичко го опаковах и го сложих в джоба на жилетката. Отидох после да се окъпя и си подсвирквах с такова удоволствие, докато се поливах със студена вода, че Лилу, която минаваше през двора, ми чукна на ламаринената стена на кабината и ме попита: „Да не си сънувал нещо лошо?“ Тази уж безвкусна шега беше свързана с една много сериозна наша игра от миналия месец, когато аз се опитвах да прикрия меланхолията и безпокойството си („проблемът Майтреи“, както го обозначавах в дневника си), като казвах, че имам кошмари. Споменът за онова време на несигурност и агония правеше още по-силна радостта и сигурността ми сега. Върнах се в стаята си, тръпнещ от наслада и от чувство за победа.

Едва се бях облякъл, и Майтреи почука на вратата. Щом влезе, дръпна завесата след себе си (по-рисковано беше да затвори вратата) и се хвърли в прегръдките ми.

— Не мога вече без теб — каза ми тя.

Целунах я, тя се изтръгна и избяга до вратата.

— Нима не е грях? — попита тя.

— Защо да е грях? — успокоих я аз. — Ние се обичаме.

— Обичаме се обаче без знанието на мама и на баба — потрепна тя.

— Един ден ще им кажем.

Погледна ме, сякаш бях луд.

— Не е възможно да искаш това!

— Един ден ще трябва — повторих аз. — Ще трябва да те поискам за съпруга. Ще им кажем, че се обичаме, и господин Сен не ще може да ни откаже. Зная колко държи на мен; ти видя, че той сам ме доведе в къщата си, подтикваше ме да се сприятеля с тебе.

Не продължих, тъй като Майтреи показваше признаци на неочаквано страдание и смущение. Приближих се отново, опитах се да я прегърна, но тя се възпротиви.

— Ти не знаеш нещо — каза ми тя. — Не знаеш, че ние те обичаме другояче (поколеба се и се поправи), те те обичат другояче и аз би трябвало да те обичам също така, не както те обичам сега. Трябваше да те обичам през всичкото време както в началото, като брат…

— Не говори глупости — прекъснах я аз, като й целувах ръката. — И те не си мислеха за никакъв „брат“.

— Как да не са мислили — възмути се Майтреи. — Ти не знаеш нищо…

Започна да плаче.

— Господи, господи, защо се случи така?

— Съжаляваш ли? — попитах я аз.

Притисна се до мене.

— Знаеш, че не съжалявам, че каквото и да стане, само теб ще обичам, че съм твоя. И един ден ще ме вземеш със себе си в твоята страна, нали? Ще забравя Индия тогава, искам да я забравя…

Милваше ме разплакана и се притискаше към тялото ми трепетно, но и с увереност, каквато не бих очаквал от едно момиче, което за първи път е целунало любимия си по устата само ден преди това.

— Но на тях не им казвай нищо. Няма да се съгласят никога да бъда твоя жена. Те те обичат, защото искат да бъдеш техен, да бъдеш тяхно дете.

Изненадах се и се зарадвах на това, което чувах, но Майтреи потрепери.

— Казаха ми: Майтреи, ще имаш отсега нататък брат — Алън. Гледай да го обичаш, ще бъде твой брат и баба ще го осинови, а като се пенсионира, ние всички ще отидем там, в неговата страна, и с нашите пари ще живеем като някой раджа; там не е горещо и няма революции, белите не са лоши като англичаните тук и ще ни приемат като свои братя… А аз сега какво направих? Как те обичам аз сега, ти разбираш ли как те обичам аз сега?

Трябваше да я подхвана, защото щеше да се строполи. Замаян я сложих на креслото. Стояхме дълго заедно, без да продумаме.

X

Оттогава започнаха други дни. За всеки един от тях бих могъл да изпиша цяла тетрадка, толкова бяха богати и толкова ярки останаха в паметта ми. Беше началото на август — ваканция. Бяхме почти през всичкото време заедно, аз се оттеглях в стаята си само за да се преоблека, да пиша в дневника си и да спя. Останалото време учехме заедно, понеже Майтреи се готвеше чаено за бакалавър на изкуствата и аз й помагах. Какви бяха нашите тогавашни часове, слушахме коментариите върху „Шакунтала“18 седнали един до друг на килима, а аз не разбирах и дума от санскритския текст, но стоях до Майтреи, защото можех крадешком да й стисна ръцете, можех да я целуна по косата, можех да я гледам и да я дразня, докато преподавателят, един късоглед пандит, поправяше превода й или отговорите на граматическите въпроси. Майтреи ми тълкуваше Калидаса и намираше във всеки любовен стих някаква подробност от нашата тайна любов. Стигнах дотам да ми харесва само онова, което й харесваше на нея: музиката, поезията, бенгалската литература. Мъчех се да разчитам в оригинал вишнуитската поезия, четях развълнуван превода на „Шакунтала“ и нищо от онова, което ме интересуваше някога, не привличаше сега вниманието ми. Гледах рафтовете с книги по физика без никакъв трепет. Забравил бях всичко освен работата си (която вършех без желание, само очаквах по-скоро да се върна вкъщи) и Майтреи.

Няколко дни след нашето любовно признание тя дойде да ми каже, че тогава е скрила нещо от мен. Бях толкова горд от увереността си в любовта на Майтреи, толкова изпълнен от насладата, която ме обхващаше винаги в близост до нея, че веднага я прегърнах и започнах да я целувам.

— Трябва да ме чуеш — повтори тя. — Трябва да знаеш всичко. Ти обичал ли си някога така, както сега?

— Никога — отговорих аз бързо, без да знам дали лъжа, или само преувеличавам.

(Всъщност какво ли представляваха онези ефимерни и повърхностни влюбвания през моята младост в сравнение с тази нова страст, която ме караше да забравя всичко и да се огъвам според душата и желанията на Майтреи?)

— Нито пък аз — призна Майтреи. — Но и друг път съм обичала. Да ти разкажа ли?

— Както искаш.

— Обичах първо едно дърво, от онези, на които ние им казваме „седем листа“ — приготви се тя да разказва.

Разсмях се и я помилвах покровителствено — толкова бях смешен.

— Това не е любов, скъпа моя.

— Как да не е, любов е. И Чабу обича сега своето дърво. Но моето, беше голямо, понеже живеехме тогава в Алипур и там имаше много могъщи дървета, така че аз се влюбих в едно високо и красиво дърво, но толкова нежно, толкова гальовно… Не можех да се разделя с него. По цял ден го прегръщах и му говорех, целувах го, плачех. Измислих стихове за него, без да ги пиша, казвах ги само на него, кой друг би могъл да ме разбере? И когато то ме милваше с листа по лицето, чувствах такова пълно щастие, че дъхът ми спираше. Облягах се на дънера, за да не падна. Бягах нощем гола от стаята си и се качвах на моето дърво; не можех да спя сама. Плачех горе между листата; докато приближи изгревът и започнех да треперя. Веднъж за малко мама да ме хване и аз така се уплаших, че останах дълго на легло. Оттогава се разболях от сърце. И не можех да лежа в леглото, ако не ми донасяха всеки ден пресни клонки от моето дърво със „седем листа“…