Слушах я както се слуша приказка, но в същото време чувствах как се отдалечава от мене. Колко сложна беше душата й! Разбирах отново, че обикновени, наивни и ясни сме само ние, цивилизованите; че всяко от тези същества, които обичах толкова много, та бих искал да стана като тях, спотайва в себе си история и митология, в които не може да се проникне, че те са клонести и дълбоки, сложни и неразбираеми. Заболя ме от това, което казваше Майтреи. Болеше ме (още повече), защото чувствах, че е в състояние да обича всичко с еднаква страст, докато аз желаех да обича вечно само мен. Едно създание, което непрекъснато обича когото и да е — може ли да има по-непоносимо страдание за един любовник?

Представях си голото момиче, притиснало се до дървото с цялата лудост на страстта си. Тази картина ме вълнуваше, дразнеше ме, тъй като ми се струваше, че никога няма да мога да й подаря насладите, изпитани тогава, нито да ги залича. Друг вид любов беше сливането с клоните и листата. Измъчваха ме по-късно много въпроси: как му се е отдавала тя на него? Как е трептяла голата й плът под онези листа със седем пръста? Какви думи му е казвала, когато се е почувствала за първи път обладана, пленена, само негова?…

Донесе ми обвито в сребриста хартия едно клонче с притиснати, ароматни, изсушени листа. Изпитах неудържима ярост, щом ги видях, взех ги и се опитах да ги погледна пренебрежително, но не можах да се овладея и ги смачках, като хапех устни.

— И той искаше да направи така — призна ми Майтреи. — Но аз не му позволих…

Пожълтях. Това означава, че той също я е обичал толкова много и е страдал също толкова жестоко, като е усещал, че е изпреварен в любовта от едно дърво. Къде остана увереността ми в моето първенство, спокойствието ми? Майтреи започна да целува ръцете ми и да ми казва, че сега е забравила и гуру, и дървото, че обича само мен, че другата любов не е била такава. Останах ням, с разкъсваща болка в душата, нещо се срина, чувствах някаква слабост и непозната дотогава ярост срещу себе си. „Нима това е ревност?“ — питах се аз.

— Ако не обичах само теб, нямаше да имам смелост да ти кажа това — плачеше Майтреи. — Трябва да ми кажеш и ти за всички момичета, които си обичал преди мене…

— Никого не съм обичал — отговорих аз мрачно.

— Как си могъл да живееш без любов? — учуди се тя. — При това си много по-голям от мене, могъл си да се отдадеш толкова пъти на любов…

Поколебах се замислен, но Майтреи се досети.

— Не, не твоите любови, момичетата, които си прегръщал. Не ми казвай за тях. Било е мръсотия, не любов…

Започна да плаче с глас. По коридора минаваше шофьорът, спря се за момент, учуден от плача, после отмина с лениви стъпки. (И той беше от тези, които ни следяха, забелязах това по-късно.) Майтреи се опита да се овладее, притиснала шала към устата си.

— Защо ме измъчваш? — възмути се тя изведнъж. Защо мислиш, че не съм била чиста в любовта и в плътта си?

Вкамених се. Аз ли я измъчвам? Тя ми казва неща, от които ме боли, а пък тя се бунтува. Аз, който не съм казал нищо, който я обичам като луд, без да мога да се противопоставя нито на моите страсти, нито на нейните желания. Аз, който безумно искам цялото минало да се заличи, а Майтреи ми го напомня непрекъснато, съживява го всеки миг. (Преценявах и страдах като цивилизован човек, който винаги предпочита да забрави и да покрие миналото с пепел, да не отдава значение или пък да търпи, само да не му нарушават спокойствието и удобствата. Майтреи не познаваше нито един от тези предразсъдъци на белите и ми се разкриваше цялата, с всичко, което е минало и оплодило душата й дотогава. Защото тялото си, аз знаех това, беше запазила недокоснато, поне недокоснато от мъжка ръка.)

Разказа ми през същия следобед за една своя друга любов. Била тогава на дванайсет или тринайсет години и отишла с госпожа Сен в големия храм на Джаганатх в Пури. Когато обикаляли заедно с множеството из тъмните коридори около светилището, някой се приближил незабелязано до Майтреи и сложил на врата й гирлянда от цветя. На първото светло място госпожа Сен забелязала гирляндата и като разбрала, че е била сложена в мрака, свалила я и я задържала в ръка. Но когато отново влязла в мрака, Майтреи почувствала още една гирлянда около врата си. Госпожа Сен свалила и нея на светлото. Сега вече я хванала за ръка, но пак се случило същото, щом пристъпили в мрака. Когато стигнали в светилището, госпожа Сен държала шест гирлянди. Огледала се надясно и наляво много притеснена, защото гирлянда, сложена на врата на момиче, означава годеж. И тогава се появил младеж с рядка хубост, с дълги до раменете черни коси, с проницателен поглед и червени устни (страдах жестоко, докато слушах как Майтреи ми го описва), който паднал в краката на госпожата, докоснал ходилата й с ръка и й казал: „Мамо.“ Толкова. После изчезнал.

Обичала този младеж години наред, дори след като започнала да се влюбва в Тагор. (Запомних тази подробност. Ами ако обича Тагор, макар да е влюбена сега в мене? Или ако след мене, докато аз я обичам, се появи друг?) После признала на Тагор за този епизод в храма и „поетът“ й казал, че оня младеж е бил пратеник на любовта, а шестте венеца били символ на не знам какво и т.н. Като я слушах, настръхнах от джунглата в душата и ума на Майтреи. Колко мрак, каква тропическа флора от символи и знаци, каква топла атмосфера от възможности и чувственост! А къде бях аз сред всичко това? Обичаше ме девойка на 16 години, която не е целувал още никой по устата, с изключение на мене…

— Сега съм твоя, само твоя — възкликна Майтреи и ме прегърна. — Само ти ми показа какво е любов, само ти ме накара да потръпна, на тебе се отдадох. Когато ти смачка листата, бях щастлива. Как ми харесва да те виждам яростен като вятър, да ме тъпчеш с крака, да не се интересуваш от мене. Такъв те обичам. Защо се боиш?…

Нямах наистина никакъв повод да се боя. Майтреи ме търсеше постоянно в моята стая в онзи следобеден час, когато всички спяха горе, под вентилаторите. Почти ми се отдаваше там, на огромното кресло от бамбукови пръчки. Целувките се плъзгаха сега по тялото, слизаха надолу по врата, до голите под шала рамене, по ръцете, по гърдите. Когато помилвах за първи път гърдите й с искрена и алчна ръка, тя цялата се сви в ледена тръпка. После се отпусна и разкопча елечето си, въпреки че в погледа й имаше освен насладата все още много страх. Поднесе ми ги подлудяла, уплашена очакваше като че ли гръм, който да повали и двама ни. Никога на нито една статуя в света не бях виждал по-хубави гърди, смуглата бледост на тялото на Майтреи беше пламнала при първото му разголване и съвършената изваяна красота на бюста й беше озарена в очакване. Цялото й тяло беше в очакване, лицето й беше замръзнало, очите й ме гледаха, като че съм чудо. Тръпката, която я пронизваше и я убиваше до мене, не беше вече чувственост. Аз бях и разпален, но и с ясно съзнание, експериментирах етапите на любовта, докато тя, още девствена, се отдаваше цяла на магията на мъжките ласки. По-късно разбрах, че тази дълбока наслада на плътта, още докато е била само влюбена, я е разпъвала на кръст. Тогава тя има смелостта да ме попита, с едната ръка, вкопчена в облегалката на креслото, докато с другата ме милваше по косата:

— Не е ли грях?

Отговорих й както обикновено с глупаво утешение, с няколко фрази без смисъл и продължих да чезна в постепенното опознаване на тялото й. Когато я поглеждах от време на време, удивен и аз от пълното отдаване, я зървах да стои с глава на облегалката, със затворени очи, трепереща, а потеклите по лицето й сълзи лепяха кичурчета коса по ъглите на устата и по брадичката.

— Когато се оженим — утешавах я аз, — ще се обичаме без задръжки. Тогава ще те имам цялата.

— Но сега не е ли грях? — връщаше се тя отново към въпроса, като стискаше клепачи и хапеше устни.

— Сега само целувам и милвам част от тялото ти. Тогава ще бъде иначе, ще бъдеш моя, моя…

— Не съм ли и сега твоя? — казваше тя с угаснал глас. — Не е ли грях?

Нужни ми бяха няколко дни, докато разбера какво иска да ми каже. Беше грях, защото тя чувстваше наслада и се страхуваше да не би разпиляваната от нас роса на любовта да разруши подредбата на света. Щом като веднъж ми беше подала устните си и ме беше прегърнала с цялото си тяло, прилепено до моето, ние се бяхме слели. И любовта трябваше да стигне докрай, иначе наслаждението се превръща в порок, а радостта от нашето сливане — в скръб на плътта. Грехът не беше в опитите да опозная все повече тялото й, а в ограничеността на моите прегръдки, които я караха да усети най-истинските любовни спазми, без плодът на тази любов да бъде заченат, да се развие. Разпиляването на плода беше грях според нейните чувства и схващания. Според тяхната традиция трябваше да се слеем в постелята и от нашите милувки да се появят живи плодове, деца… Защото иначе любовта се губи, радостта става ялова, а съединението ни — поквара…

Потреперех, щом разбрах, че не чувствеността и любовта към мен я подтикваха да иска това, а едно суеверие, страхът от карма, от боговете, от предците. Онази нощ си мислех къде е истинската искреност на чувствата, истинската невинност на плътта — при тях или при нас, цивилизованите? Нима Майтреи не е действала като хипнотизирана, като автомат, откакто ме целуна за първи път? И дали спонтанността, безмерността на любовта й към мене не са просто последици от първото падение, действия, предизвикани от нейното диво, суеверно съзнание?

Стигнах дотам, че избягвах колкото можех продължителните прегръдки насаме, защото почти обожавах госпожа Сен, уважавах господин Сен и очаквах да намеря случай да им поискам Майтреи, преди да я имам. Бях морален човек, оттук идват всичките ми трагедии. Бях обичал винаги разнопосочно, не умеех да пожертвам всичко за едно-единствено зрънце истина или живот, затова се блъсках във всички прагове и вълните ме носеха както си искат.

Впрочем обичах толкова много Майтреи, че предпочитах един по-топъл, по-пълен контакт, какъвто имахме при разходките с кола из околностите на Калкута, десетки километри, изминавани почти до среднощ отвъд Беракпур, Хугли, Чандернагор. С нея (казвам с нея, макар винаги да бяхме придружавани от госпожа или господин Сен, от Лилу й Манту, от Чабу или Кхока, защото ние не виждахме и не чувствахме другите извън нас) посетихме толкова села около Калкута, избрахме си толкова къщи, скрити между кокосовите палми, където предполагахме, че би ни харесало да се скрием. Оставихме толкова спомени по онези шосета, засенчени от дърветата, изправени от двете им страни. Толкова изкуствени езера, по чиито брегове сме седели двамата, стиснали крадешком ръце, докато другите донесат от колата кошниците със сандвичи и плодове. Толкова престои в нощта, по шосето към Чандернагор, а всички — застинали в мълчание, сред дърветата и светулките, които летяха около нас като в приказна гора. Спомням си особено ясно за една нощ, когато колата ни спря точно на онова феерично шосе към Чандернагор и шофьорът тръгна с Манту да търси някакви инструменти от близкото село. Инженерът, уморен, остана да подремне в колата, а ние тримата — Майтреи, Чабу и аз отидохме да разгледаме гората. Лято без луна, с всички звезди, които Бенгалия има, и светулки, които кацаха по раменете ни, по лицата, по вратовете, като в приказка със скъпоценни камъни. Не си говорехме и неусетно се прегърнахме, насърчени от тишината и от онази омагьосваща тъмнина, макар да се бояхме от Чабу. Не знам каква непозната душа изригна тогава в мене, призована от цялата тази неподозирана Индия. Гората сякаш нямаше нито начало, нито край. Евкалиптови дървета без възраст, през които небето едва се виждаше — толкова бяха призрачни светулките и отдалечени звездите. Спряхме пред изкуствен рибарник, един от онези басейни, в които земеделците отглеждат риба. Там онемяхме и тримата. Какви ли чудеса се зачеваха тогава сред лотосите със свити листа, в непотрепващите води, в които се оглеждаха прелитанията на златните зрънца? Побиваха ме тръпки, защото всичко наоколо се беше превърнало в приказка, и младежът в мене, отдаден на илюзиите, се остави да бъде приспан от светостта и иреалността на присъствието ни пред този вкаменен рибарник. Дълго стояхме така, но не се осмелих да целуна Майтреи. Не исках нищо повече, не чувствах нужда от каквото и да било движение. В душата ми настъпи небивал покой, макар тайнството и чудото около мен да ме бяха екзалтирали, упоили, разбунтували. Не зная как стана това…

Друг път намерих някаква изоставена къща край едно оризово поле, из което се бях впуснал да ходя, и се върнах мокър до колене. Застанах на порутения зид на къщата, на камъните, заплашително обхванати от растителност, да се суша. Още не бяха изгрели звездите и вечерта бе топла, с дъх на евкалипт. До мен, като се опитваше да стои също така удобно, въпреки че беше дошла в сари, бродирано със сърма, Майтреи оглеждаше началото на гората, отвъд полето. Някакво тайнствено съчувствие на желанието ни да избягаме, да се уединим заедно, премина тогава над всичко. Гората ни приканваше с гъсталака си от дървета и сенки, с щастливите си птици. Погледнахме се и ни заля свръхестествено чувство както тогава в библиотеката. Помогнах й да скочи от зида и я целунах кратко по косата, но в целувката беше цялата ми душа, а и Майтреи се отпусна със затворени очи, без да мисли за Лилу и за госпожа Сен, които можеха да ни видят от колата. Връщахме се при тях винаги със свито сърце: дали не са ни видели?