Говори ми много тази вечер и аз я слушах омагьосан, макар частицата здрав разум, която ми беше останала, да се бунтуваше срещу този съмнителен и тайнствен церемониал. Струваше ми се, че всеки стремеж да се узакони любовта ни и да й се даде символичен изказ е насилие срещу нея. Онова, което аз обичах най-ненаситно в нашата любов, беше тъкмо непосредствеността и автономността й.

Все пак, когато бижутерът ми донесе пръстена, го взех в ръка и го огледах отвсякъде с детинска радост. Беше изработен така майсторски, че можеше наистина да мине за обикновен пръстен, по-оригинален от другите, но замаскирал отлично символа си. Всички от къщата го възприемаха така и ако Лилу и Манту размишляваха върху евентуална или бъдеща женитба с индийка, всичко това се обсъждаше в шеговита атмосфера. Впрочем инженерът беше още болен, отпуската му продължи и всички вкъщи бяха заети само с грижи за него.

На втория ден Майтреи се престори на по-уморена, отколкото беше, и помоли да се разходи с колата до Езерата привечер, когато знаеше, че почти всички са заети. Само Чабу искаше да ни придружи, но тъй като тя не се чувстваше особено добре от няколко дни (все мълчеше, без да каже какво й е, гледаше втренчено с празен поглед, тананикаше песнички без никакъв смисъл), госпожа Сен не я пусна и ни даде за придружителка сестрата на Кхока, млада и срамежлива вдовица, която обикновено се трудеше като робиня й нямаше друга възможност да се разходи с кола. На тръгване аз седнах до шофьора, а те двете отзад, но веднага щом пристигнахме, вдовицата остана в колата (която бяхме спрели край алеята, до огромен евкалипт), шофьорът отиде да си купи лимонада и ние двамата тръгнахме по брега на езерото.

В Калкута аз обичах най-много езерата точно защото бяха единственото изкуствено нещо в този град, издигнат сред джунглата. Имаха спокойствието на аквариум и през нощта изглеждаха замръзнали под полюшването на обръча от електрически глобуси. Паркът ми се струваше безкраен, макар и да знаех добре, че е ограден от едната страна от железопътната линия, а от другата, — от шосето и от кварталите. Обичах да се лутам из алеите и да слизам до брега на езерото, където по-младите дървета, насадени след оформянето на парка, растяха буйно и подчертано своеобразно, сякаш усещаха, че тук някога е било джунгла, и се стараеха да си възвърнат загубената свобода. Спряхме се до една такава група дървета. Те ни закриваха добре от всички страни. Майтреи свали пръстена от пръста ми и го стисна в малките си юмруци.

— Сега ще се сгодим, Алън — каза ми тя, като гледаше напред към водата.

Това тържествено начало малко ме подразни. Не можех да се избавя от здравомислието си. (А я обичах, господи, как я обичах!) Струваше ми се, че ще бъде като сцена от романите, от баладите на индийското средновековие, с приказна и безумна любов. В себе си носех страха и предразсъдъците на цяла една литература, която, ако не бях чел, бях виждал край мене в юношеството ми и в първите ми младежки години. Притесняваха ме, както всеки цивилизован човек (аз, който вярвах, че мога да я изтръгна с корен от себе си), тържествените жестове, сериозните думи, съдбовните обети.

Майтреи продължаваше все пак с простота, която започна да ме завладява. Говореше на водата, говореше на небето и на звездите, на гората и на земята. Опря в тревата юмруците си, които държаха пръстена, и се врече:

— Кълна се в тебе, земьо, че ще бъда на Алън и на никой друг. Ще се срасна с него, както тревата с тебе. И както ти очакваш дъжда, така ще чакам той да дойде, и каквото са за тебе лъчите, това ще бъде тялото му за мене. Кълна се пред тебе, че нашият съюз ще даде плод, защото ми е скъп, избран от мене, и всичкото зло, ако ще го има, да не пада върху него, а върху мене, понеже аз го избрах. Ти ме чуваш, майко земя, ти не ме лъжеш, майко моя. Ако ме чувстваш близка, както те чувствам аз сега, и с ръката, и с пръстена, благослови ме да го обичам винаги, непозната радост да му донеса, живот с рожби и с песни да му дам. Да бъде нашият живот като радостта на тревите, които израстват от теб. Да бъде нашата прегръдка като първия ден на мусона. Дъжд да бъде нашата целувка. И както ти никога не се уморяваш, майко моя, така да не се уморява сърцето ми от любов към Алън, когото небето е родило далече, а ти, майко, ми го доведе наблизо.

Слушах я все по-очарован, докато престанах да разбирам думите й. Говореше бенгалски като дете, опростено, почти шифровано. Чувах звуците, отгатвах тук-там по някоя дума, но ми се изплъзваше смисълът на тези напеви. Когато замълча, сякаш ме беше страх да я докосна, струваше ми се толкова вглъбена, непристъпна. Тя проговори първа. (Продължавах да стоя с едната си ръка на коляното, другата — опряна в земята, сякаш се кълнях и аз чрез магическата сила на жеста.)

— Сега вече никой не може да ни раздели, Алън. Сега съм твоя, съвсем твоя.

Галех я, търсех думи, които да не съм й казвал дотогава, но не намирах нищо ново, нищо, което да съответства поне малко на моето вътрешно вълнение и на нейното превъплъщение. (Отдавна вече беше престанала да бъде Майтреи от колата; нещо странно беше застинало на лицето й, което ме преследваше дълго след това.)

— Един ден ще ме направиш своя съпруга и ще ми покажеш света, нали?

Каза ми това на английски и й се стори, че се е изразила грубо.

— Сега говоря много лошо английски, Алън, нали? Кой знае какво си си помислил за мене, като си ме чул… Но бих искала да обиколя света с тебе, да го видя такъв, какъвто го виждаш ти. Той е хубав и голям, нали? Защо се бият хората около нас? Бих искала всички да са щастливи. Ох, не, говоря глупости. Колко се радвам, колко се радвам…

Разсмя се. Внезапно пред мен беше Майтреи от зимата, онова невинно и плашливо момиче, което говори непрекъснато и все парадоксални неща. Заличи се сякаш всичкият й опит, който я правеше по-зряла, мобилизираше я, превръщаше я в жена.

В следващите дни разбрах, че този годеж й възвърна спокойствието и пристрастеността към играта, към свободната радост. От часа, когато изповяда нашето единение, страхът й изчезна, натрапчивата мисъл за греха вече не я измъчваше. Отново намирах в нея онази неразбираема Майтреи, която гледах в началото с изумление и преклонение и която неусетно влезе в сърцето ми чрез играта, чрез онези безкрайно плоски интелектуални клопки, които си мислех, че аз й поставям.

Трябваше бързо да се върнем при колата, защото съвсем се беше стъмнило. Единствено в онзи миг не прегърнах Майтреи. Намерихме нашата придружителка задрямала отзад в колата, с добре опънат на главата шал. Тя ни погледна с радост на съучастница, когато ни видя да вървим един до друг, аз — по-висок от Майтреи, тя — по-млада и невъобразимо красива, с интереса си към всичко наоколо, с радостта от възвърнатата свобода. (Научих по-късно, пак от Майтреи, че сестрата на Кхока е разбрала първа за нашата любов и я е покровителствала доколкото може; че тя, която беше страдала толкова от неподходящия си брак — била омъжена на дванайсет години за мъж, когото преди това никога не била виждала и от когото се страхувала, защото грубо я изнасилил и я биел всяка нощ преди и след любенето, — постоянно съветвала Майтреи да не допуска да й влияят законите на кастата и нравите на семейството, а да премине към дела и в случай на противодействие да избяга с мен по света. Тази приятелка и другарка на Майтреи, единствената, която я утешавала в дните на ужасното нещастие, виждах много рядко, разговарях с нея само случайно и никога не научих името й. Прочетох няколко пъти дневника си, за да го намеря; не го намерих, защото не бях го отбелязал. И все пак тази жена беше единствената в къщата на Сен, която ни беше обичала нас двамата, с разбиране и без корист.)

Тъкмо в онази нощ на Чабу й стана по-зле и трябваше да спи в стаята на госпожа Сен. Никой не знаеше какво й е, но симптомите бяха тревожни, тъй като Чабу постоянно се стремеше да се наведе от прозореца или от балкона, и все й се струваше, че вижда нещо долу на улицата — нещо, което я зове.

Аз си легнах малко уморен от преживяванията през деня и бях започнал навярно да сънувам нещо странно, с разходки по вода, с лебеди, със светулки, понеже се събудих донякъде учуден, като чух почукване на вратата. Попитах кой е, но никой не ми отговори. Малко ме достраша, признавам, и запалих лампата. Вентилаторът се въртеше с онзи шум, за който си даваш сметка само когато спре. Отворих и се вкамених. Беше дошла Майтреи, цялата разтреперана, боса, за да не вдига шум, и със зеленикаво леко сари. Не знаех какво да правя.

— Угаси лампата — прошепна ми тя, като влезе в стаята и бързо се сгуши в плетеното кресло, за да не я видят случайно от улицата.

Изгасих лампата, приближих се до нея и попитах глупаво:

— Какво ти е? Защо дойде, Майтреи? Какво ти е, Майтреи?

Нищо не ми отговори, а само развърза края на сарито си и с няколко движения, направени със затворени очи, остана гола до кръста, стиснала устни, сподавила с усилие въздишката си. Силуетът на нейното голо тяло при онази бледа светлина в стаята ме порази като чудо на плътта, което никога не бих могъл да предвидя с всичките й извивки. Понеже, ако мислех често за първата нощ, която ще прекараме заедно, и ако си представях жадно нашето легло, където ще я позная, никога не можех да си представя юношеското тяло на Майтреи доброволно и по собствен порив да се разкрие пред мене. Това не можех да си въобразявам, макар понякога да сънувах шеметното ни сливане при странни обстоятелства. В това действие ме порази тъкмо неговата простота и непринуденост — момичето, което идва само в стаята на годеника си, защото нищо вече не ги разделя.

Бавно, бавно я прегърнах, като в началото не се решавах да я приближа твърде много до себе си, но щом срещнах бедрата й, покрити още със сарито, плъзнах ръка в една-единствена милувка по извития й гръбнак и я разголих до прасците, като треперех цял от това светотатство, и коленичих пред голото й тяло, което за мене бе по-красиво от всичко и сега участваше в чудото. Тя сама обхвана с ръка раменете ми, умолявайки ме без думи да стана (понеже цялата трепереше и безкрайната радост, която я беше довела в стаята ми, все пак не можеше да изтласка страха от онзи миг). Приближи се до леглото със ситни меки стъпки и цялото й тяло придоби друг ритъм в онова придвижване. Аз исках да я занеса на ръце, но тя се възпротиви и легна сама, като целуна възглавницата ми. Само за миг я видях обтегната като жива бронзова статуя на белия чаршаф, тръпнеща, задъхана, зовяща. В следващия момент затворих прозореца с дървените капаци и нашата стая потъна в мрак. Почувствах я цялата, притисната до мене, сякаш се опитваше да се скрие, да се забрави. Това вече не беше жажда на плътта, а жажда за мене целия, искаше цялата да премине в мен, както душата й беше преминала. Повече нищо не си спомням, защото я познах, без да разбера, без спомен. Няколко часа след това, на разсъмване, тя се надигна и си сложи сарито, без да ме погледне. Каза ми само, когато й отворих вратата (толкова предпазливо, с разтуптяно сърце):

— Нашето сливане беше по волята на небето. Не виждаш ли, че днес, в деня на пръстена, Чабу не спа с мене!

Вслушах се как изкачва стълбите към стаята си, но не чух нищо, толкова леко се плъзгаше край стената.



Сутринта тя ме покани за чая. Донесла ми беше и цветя от градината и ги подреди във вазите с усмивка, която имаше стойността на прегръдка. Беше поразително бледа, с изпохапани устни, косата й падаше по раменете (бях й я объркал аз, каза ми по-късно, и й било невъзможно да я среши). Гледах с неизмеримо блаженство следите от нашата първа любовна нощ. Сега хубостта на Майтреи пламтеше, сякаш цялото й тяло се беше пробудило, и долната й устна, удебелена и нежна, носеше ухапванията си като победа, провокираше погледа и го вълнуваше. Питах се как са минали незабелязано тези промени, как са били приети толкова леко нейните обяснения. (Че болестта на Чабу не я оставила да мигне, че цяла нощ едва сдържала сълзите си и си хапела устните до кръв, че болестта на баща й я преуморила и т.н.)

Денят премина бързо, почти без да го усетя. Трябваше да стоя през цялото време в кантората, да работя със заместника на господин Сен. Когато се върнах вкъщи, намерих Майтреи да ме чака на верандата, до пощенската кутия. Показа ми пръстен, направен от фиба, обвит около пръста — вместо камък имаше зрънце от глициния.

— През нощта не затваряй вратата с резето — каза ми тя и избяга.

Дойде към полунощ, този път без да трепери. Почти се смееше, когато ме прегръщаше. Щастлив бях, че грехът не я потиска, че не идва в часовете за любов със страха, че върши зло. Не можех да я позная: толкова искрени бяха прегръдките й, толкова жадни призивите й, толкова изкусни милувките й. Когато усетих, че ме милва, не можех да повярвам, че беше девствена предната нощ. Имах впечатление, че е преодоляла всяко смущение, макар че нямаше нито един безсрамен или неволно ексхибиционистичен жест. Намерила беше себе си в нашата прегръдка, преоткрила беше играта и спазваше правилата й, като ми се даряваше цяла, без ограничение, без страх. Това момиче, което не познаваше никак любовта, не се страхуваше от нея. Не я изморяваше никоя милувка, не я изненадваше нито един мъжки жест. Всички смели прегръдки приемаше почти без свян, намираше висша наслада във всичко, не я отвращаваше нищо, не я уморяваше нищо. Ако не се боеше да не я чуят, би пяла след всяка прегръдка, би викала от болка и радост в мига на сливането, би танцувала из стаята с меките си стъпки на неземно същество. Откриваше любовни жестове, които ме караха да се чувствам нищожен. Аз, дето си мислех, че предишният ми опит ще ми даде някакво предимство, поне в техническо отношение, в нашите любовни нощи, набързо бях надминат в измислянето на милувки. Увереността, с която целуваше, съвършенството на нейните прегръдки, смайващият ритъм на тялото й, всеки миг различен, с всяка минута по-смел, по-нов, по-спонтанен — всичко това почти ме унижаваше. Предусещаше всяко мое намерение и довършваше всяко движение с инстинкт, на който завиждах. Разгадаваше желанията на тялото ми с точност, която в началото ме притесняваше. Знаеше точно мига, когато исках да остана сам, редом с нея, в леглото, недокосван, хванал само ръката й, и се оттегляше просто, като за минутен отдих. Когато се замислях, тя се свиваше до възглавницата, прегръщаше я, затваряше очи и сякаш ме молеше да не я смущавам. Открихме малка нощна лампа, която слагахме зад креслото, заметната с нейния шал, и тя изпълваше стаята със скромна светлина, при която нейните форми се закръгляха и ставаха златисти. Майтреи не можеше да понася дълго мрака… Искаше да утоли жаждата си за мене с отворени очи — прегръдката в мрака на първата нощ я беше уплашила.