Често се питах кога спи, тъй като си тръгваше винаги в зори, а след два-три часа (време, през което размишляваше и пишеше, за да ме развлича на следния ден в кантората със стихове и писма за нашата любов) слизаше да направи чая. Пак тя ми чукаше сутрин на вратата, много дискретно и много внимателно. А щом закъснеех с миенето, ме мъмреше детински. Тогава имаше глас на леля, доста свойски и покровителствен, почти майчински, който в началото ме притесняваше, защото аз бих искал да бъде само влюбена, но който в края на краищата успя да ме очарова — откривах в себе си дълбочини и видове любов, каквито не познавах, бях ги осъдил априори, без да подозирам тяхната сладост.

Всеки следобед бях уморен и в кантората работех лошо, отвратен, унижаван от новия си работодател, един наскоро пристигнал от Америка инженер, голям враг на индийската традиция. (Въпреки че беше бенгалец, ходеше облечен само в европейски дрехи и това беше много смешно.) Кхока несъмнено беше забелязал промяната у мене, защото ми каза:

— Изглеждаш много блед. Защо спиш при затворени прозорци?

Това ми позволи да разбера много неща. Кхока ни следеше, хитър и ревнив. Още тогава бях сигурен, че той знае за нощните посещения на Майтреи, и ме беше страх да не ни издаде. Затова се стараех да се държа колкото може по-добре с него, купувах му цигари, подарявах му книги. Беше умно и амбициозно момче и пишеше сценарии за филми за индийските компании, но те винаги ги отхвърляха. Мразеше всички ни, макар да се смееше много и да изглеждаше любезен.

Чабу ставаше все по-зле. Извиканите лекари (в началото индийци, после най-прочутите англичани) не знаеха какво да кажат. Навярно ранен стадий на лудост, мислеха някои, други — сексуална невроза, предизвикана от изместване на матката. (Горкото момиче беше скачало от опасно високи дървета на няколко пъти и винаги прескачаше стъпалата на стълбите.) Сега Чабу трябваше да лежи на легло в стая, съседна на спалнята на госпожа Сен. Не говореше вече почти нищо, а когато говореше, споменаваше за Роби Такур, за „пътя“, т.е. алеята, която виждаше от стаята на Майтреи, и щом останеше сама, тичаше на балкона, за да я гледа, и пееше оттам, махаше с ръце, плачеше. Затова непрекъснато я пазеха Лилу и сестрите на Кхока. Интересно, разпознаваше само Майтреи и мене, много рядко — госпожа Сен. (Питах се тогава как бедната госпожа Сен успяваше да съхрани спокойствието и усмивката си при мъж с болни очи и почти лудо дете, как успяваше да се грижи за всичко в тази голяма къща, да проявява внимание към всеки от нас, да не закъснява никога с яденето, с чая… Укорявах се искрено, че спя в това време с Майтреи. Очаквах деня, когато тя ще узнае всичко и ще ни прости. Заминаването ми за Пури, за да сменя евентуално религията си, беше отново отложено поради заболяването на инженера. Впрочем Майтреи беше против, а госпожа Сен се страхуваше, тъй като политическите движения в Южна Бенгалия ставаха все по-кръвопролитни.)

Чабу видя пръстена и ме помоли да й го дам да си играе с него. Аз се поколебах, защото бях обещал на Майтреи никога да не се разделям с този пръстен, дори и за час. Попитах я с поглед и тя се принуди да разреши тази раздяла, тъй като Чабу плачеше и непрекъснато ме молеше за пръстена. Когато й го дадох, завърза го на възел за една кърпа и си сложи кърпата на врата. Не знам какво я привличаше в този черен камък; гледаше го непрекъснато, въртеше го в ръцете си, опитваше се да гледа през него.

Въпреки намесата на лекарите лудостта на Чабу си оставаше все същата. Тогава отново бяха извикани знахари и баячки. Дойде един вуйчо на момичетата, благ и излъчващ спокойствие старец, който пя цял ден химните на вишнуитите, сърцераздирателни и страшни мелодии, които размекват волята и трогват душата. Присъстваха всички — инженерът се бе изтегнал на шезлонг, с възглавница под главата и с черни очила, а жените, Манту, Кхока и аз бяхме седнали на земята да слушаме песента, подпрели глави с ръка. Тогава видях това чудо, вълнението, което дотолкова обзе всички, че дори инженерът плачеше с едри сълзи, а Майтреи си беше покрила главата с шала и хълцаше. Разбунтувах се срещу това мъчение, насилие върху душите, и излязох от стаята. Не можех обаче да направя нищо, когато стигнах до стаята си, защото този киртан21 проникваше в цялата къща и ми се струваше още по-вълнуващ в моето уединение. Същият вуйчо, който се опитваше да успокои ума на бедната Чабу с песен, беше донесъл един народен лек, някакво мазило от билки, объркани с мед, с което трябваше да се налага по главата, направо върху кожата. Присъствах на горчива сцена — никой нямаше смелост да остриже до кожа косата на момичето и нарочиха мен да свърша тази работа. Чабу не разбираше какво става. Аз я милвах по челото, гледах я в очите и оставих ножицата да реже на воля, като й говорех, за да не чува скърцането, а Майтреи отзад поемаше къдриците и ги пъхаше в една забрадка, да не би да ги види Чабу. Трябваше ми около четвърт час, докато успея да й оголя темето, и тогава госпожа Сен я намаза с топлото мазило. Чабу ни изгледа всички, опита се да опипа главата си, после издърпа кърпата с пръстена от врата си и започна тихо да плаче; само сълзите се плъзгаха на поточета по черното й красиво лице, без да хълца, без да трепери. Не знаех дали плаче, задето е разбрала, че е наполовина остригана, защото, откакто се беше разболяла, плачеше постоянно и без причина, а особено упорито — когато искаше да стане и да погледне през прозореца, а ние не й позволявахме.

Бяха дни, от които сега не си спомням нищо — толкова вълнения имах след това. Зная, че идвах от кантората и се изкачвах направо горе да видя как са инженерът и Чабу, после слизах да се изкъпя и да се нахраня, отивах отново горе, за да дежуря до главата на момичето (търсеше ме често в бълнуванията си, викаше „Алън-дада̀“ и щом дойдех, се поуспокояваше), а нощта прекарвах с Майтреи, която ми се отдаваше лудешки, изплашена от всичко, което ставаше наоколо, с все по-искрено и по-жадно желание. Събуждах се сутрин с жестока умора и необясним страх. Господин Сен постоянно отлагаше операцията на очите си, а лекарите му предписваха пълно спокойствие, по всичко, което ставаше вкъщи и което можеше да избухне всеки миг, излагаше на опасност зрението му. Затова се страхувах да не се издадем прекалено рано, понеже Майтреи идваше нощем при мене, когато другите все още не бяха заспали дълбоко, а в стаята на Чабу ми стискаше ръката, целуваше я, облягаше се на рамото ми и можеха да ни видят всеки момент. Впрочем Кхока ни изненада прегърнати няколко пъти, а Лилу и Манту бяха почти сигурни в нашата любов, макар да бяха далеч от мисълта, че сме любовници.

Майтреи имаше все пак понякога държание, което не разбирах и което ме караше да се съмнявам диво и да се измъчвам. Понеже беше боледувала от бери-бери, вечер прасците на краката й се подуваха незабележимо и във влажни дни лекарите й препоръчваха масаж. Имаше сутрини, когато Лилу или сестрите на Кхока масажираха цялото й тяло с някаква отвратителна мазнина, която после едва успяваше да измие. Понякога обаче Майтреи чувстваше болки и масажът трябваше да се направи веднага, и то само на прасците, и затова викаше Кхока в своята стая. Това ме дразнеше и веднъж го казах на Майтреи, но тя ме погледна изумена и отговори, че едва ли мога да очаквам да вика мене за нещо почти неприятно, което масажистите правят срещу заплащане. Кхока не беше обаче професионалист, беше млад и я разсмиваше, а докосването до тялото й на неговите черни и лакоми ръце ме караше да треперя. Веднъж, надвечер, Майтреи повика от вътрешния балкон Кхока, защото беше обхваната от остри болки (от два дни валеше), и тъй като него го нямаше, извика шофьора. Това ме накара да си изгубя ума и бях изкушен да се кача при нея в стаята и да й кажа нещо ужасно, но ме досрамя от тази мисъл, макар че не се засрамих няколко минути по-късно да сляза в градината, за да проверя оттам какво прави. Наистина в стаята й още не се виждаше светлина, макар че би могла да я запали от благоприличие, от обич към мене. Представях си всякакви отвратителни сцени — разни епизоди от прочетени романи, в които шофьорите стават любовници на светските жени. Припомнях си и размишления за неверността на жените, за абсолютната лъжа, която зрее в душите им. Множество незабелязани дотогава глупости нахлуха в главата ми. Веднъж Манту беше затворил вратата на стаята на Майтреи с резе, а аз ги чувах отдолу как се борят и викат, защото това уж било ръкопашен бой, но като излязоха, Манту беше червен и объркан, а Майтреи — бледа, с разпусната по раменете коса. (Наистина тя отдавна ми беше казала, че Манту е отвратителен, защото искал да я опипа, и тя го плеснала, че се е оплаквала даже на баща си, но откакто той беше болен, Манту ставаше необходим за къщата и не можеше да бъде изгонен. Спомням си също така, че Майтреи ми беше разказвала, че и друг неин чичо, също братовчед на инженера, се бил опитвал веднъж да й целува гърдите и я прегърнал, но тогава господин Сен веднага се намесил и горкият човек се разкайвал и досега, тъй като бил изгонен от работа и се оттеглил на село, където водел кучешки живот. Майтреи ми се оплакваше често от плътските помисли, които буди у мъжете, даже у близките си роднини, и това я караше да страда много, защото би искала да предизвиква друго у хората, а не само обикновено желание.) Минаха ми тогава през ума и други сцени: Кхока например, с когото Майтреи стоя дълго на верандата в тъмното и дойде на трапезата смутена, а момчето дори нема̀ смелост да се покаже; толкова е било, както си мислех аз, възбудено. И всички тези подробности ме дразнеха и ми се струваше, че всички желаят Майтреи, че тя се отдава на всички. Защо ни следи шофьорът, ако не я иска, ако не се надява един ден да рискува всичко и да влезе в стаята й, дори ако трябва да избяга още същата нощ, без да си получи заплатата? Представях си абсурдни неща и страдах жестоко, тъй като въображението не ме щадеше дори за миг, редеше пред очите ми най-мъчителни подробности. Не бях в състояние да се изкопча от тази тормозеща ме болка да виждам Майтреи в ръцете на други.

Върнах се в стаята си напълно съкрушен и по време на вечерята си пазех краката, като ги криех под стола. Спуснах дървеното резе на вратата, когато си легнах, решен да не отварям на Майтреи, каквото и да се случи. Бях буден, когато дойде и натисна вратата, но се престорих, че спя и че не чувам. Започна да чука по-силно, после да ме вика все по-силно, накрая да разтърсва вратата. Страх ме беше да не чуе някой и й отворих.

— Защо не ме пускаш да вляза? — избухна Майтреи с лице, обляно в сълзи, бледа, трепереща. — Не ме ли искаш вече?

Затворих пак вратата и двамата седнахме на леглото; аз се пазех да не я прегърна и й разказах доколкото можех за мъката си. Тя обви ръце около раменете ми и започна да ме целува жадно, като в същото време забиваше нокти в тялото ми. Продължавах да говоря, без да се поддавам на топлината на тялото й. Казах й какво съм изстрадал, докато тя беше сама с чужд мъж, който масажира прасците й. Показах й колко отвратително е да се остави така в ръцете на друг.

— Бих предпочела да ме изнасили — каза внезапно Майтреи и избухна в плач.

— С тебе, каквато си чувствена и безотговорна, би могъл много лесно да го направи — отговорих аз, като я гледах диво. — На тебе ти харесват все по-невероятни ласки, варварски и гротескни, всъщност безкрайно евтини, с които ти е напълнило главата онова дърто животно, който ти е бил уж духовен баща…

Станах и започнах да се разхождам възбудено из стаята, като й говорех жестоки неща и я обиждах с всяка своя дума. В тези минути страшно я мразех не защото ми беше изневерила, а защото ме беше накарала да вярвам сляпо в любовта и чувствата й, защото ме превръщаше в посмешище и ме принуждаваше да давам всичко, което имах, да се разкрия пред нея, да се подчиня на копнежите и волята й. Подлудявах при мисълта, че съм се отрекъл от себе си заради едно момиче, което ме мами с първия срещнат. Защото, макар че не вярвах и за миг в реалността на „изневярата“, аз се самоубеждавах, докато говорех, и в края на краищата започнах да виждам в цялото поведение на Майтреи един фарс. Ако беше бяла жена, не бих повярвал във всичко това, защото, макар че познавам изменчивата им същност и безумните им капризи, знаех, че са ръководени от известна гордост, от известно чувство за мярка, които биха им попречили да се отдадат на първия срещнат. Но Майтреи не я разбирах, не можех да я включа в установените рамки на дадени реакции и ми се струваше, че каквато беше примитивна и несъзнателна, би могла да се отдаде на всекиго, без да се замисли и за миг за ужаса на това деяние, без да се усеща отговорна. В тези моменти на ревност, преминала в ненавист, забравях всички преживявания от последните седем-осем месеца, забравях почти суеверната невинност на Майтреи и смятах всичко за измама. Тогава разбрах, че в душата нищо не е трайно, че и най-изпитаното доверие може да бъде унищожено от един-единствен жест, че най-искреното обладаване не доказва никога нищо, защото и искреността може да бъде повторена с друг, с други. В края на краищата всичко се забравя или може да се забрави, защото щастието и доверието, натрупано през толкова месеци на любов и в толкова нощи, прекарани заедно, изчезнаха сега като по чудо, а в мене оставаше само озлобена мъжка гордост и жестока ярост срещу мен самия.