Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Месеците, които прекарах в Хималаите, в една хижа между Алмора и Раникхет, са прекалено тъжни и спокойни, за да мога да ги представя като неестествено продължение на любовта и раздялата ми с Майтреи.

Аз пристигнах тук, след като бях избягал последователно от Делхи, Шимла, Наини-Тал, където срещах прекалено много хора и най-вече — прекалено много бели. Страхувах се от хората, защото трябваше да отговарям на поздравите им, да говоря маловажни неща, да си губя времето; не можех да остана толкова сам, колкото исках. Сега самотата ми беше и утеха, и храна. Малко наши съвременници, предполагам, познават по-сурово и по-безнадеждно уединение от моето. От октомври до февруари виждах само един човек — пазача на хижата. Само той можеше да влиза в моята стая от дърво, само с него говорех веднъж или два пъти дневно, когато ми носеше храна или сменяше каната ми с вода. Прекарвах цялото време в гората, понеже в околностите на Алмора са най-хубавите борови гори в Хималаите. Кръстосвах ги надлъж и шир, като пред вътрешните ми хоризонти се явяваше все същата въображаема любов с Майтреи, представях си най-различни случки, една от друга по-фантастични, до които ние двамата достигахме щастливи — срещаме се в несмущавана от никого самота или в мъртвата крепост Фатехпур-Сикри, или в някоя изоставена колиба в джунглата.

По цял ден се отдавах на все същата фантастична мечта, която изолираше Майтреи и мене от останалите хора. Отдавна забравени факти си възвръщаха жизнеността и моето въображение ги допълваше, задълбочаваше и свързваше помежду им. Пренебрегнати навремето подробности сега променяха цялото ми вътрешно полезрение. Където и да отидех, все нея срещах — сред борове и брези, по скали и пътища. Толкова много живеех с тази чудна приказка, че всеки зов отвън ме плашеше, караше ме да страдам почти физически. Знаех, че Майтреи там, в килията си в Бхаванипур, не по-малко мисли за мене, за нашия съвместен живот. И това сливане във въображенията ни свързваше сякаш над събитията, свързваше ни напук на раздялата и смъртта.

Когато имаше луна, минавах през гората по потока в долината и оставах дълго на една скала, като гледах водата и виках: „Майтреи! Майтреи!“, докато се уморях и започнех да чувам гласа си все по-тих, почти като шепот. Тогава се връщах вкъщи по същия път с неописуем покой в душата, тъй като ми се струваше, че Майтреи е чула моя зов, че думите ми са били отнесени от водата и вятъра до нея. Не зная дали живеех реално, или не месеци наред в пълно уединение, но това беше единствената ми възможност да оцелея. Отдавна вече не бях якият и оптимистично настроен младеж, който знае какво иска и какво може, европеец, влюбен в техниката и пионерството, който някога пристигна в Индия, за да я цивилизова. Всичко ми изглеждаше напразно, без смисъл. Всичко с изключение на онези няколко месеца на любов и нещастие. Защото не страдах само от раздялата си с Майтреи, страдах и поради престъплението, извършено към моя благодетел, към една неповторима майка, към живота на мъничката Чабу, която без съмнение аз тласнах към смъртта. Всички тези истини не ми позволяваха свободно да дишам. Трябваше да ги приспивам, да ги упоявам чрез все по-завладяваща мечта, в която не съществува нито смърт, нито вина, нито раздяла.

Препрочитах постоянно дневника, но никога нямах смелост да се приближа до 18 септември. Впрочем този ден беше някак си погребан в мене. В един дебел плик запечатах няколко бележки от Майтреи, писмата на инженера, бележката от Чабу, клончето олеандър, един фуркет, няколко листчета, изписани от ръката на Майтреи (много от тях от времето на уроците по френски) — с една дума, всички следи от онзи последен епизод на младостта ми. (Отворих плика тези дни, когато пишех последните глави. Колко обезсърчаващи неща бих могъл да кажа за реликвите и спомените!…) Харесваше ми особено да препрочитам записките за ранния етап на моята любов — да се подигравам с наивността си, с надменността си в чувствата, която ме беше оставила да живея толкова време с илюзии.

Не получавах и не пишех писма. Веднъж или два пъти в месеца пазачът на хижата отиваше до Наини-Тал за някои продукти, които не можеше да намери в селата в долината, и тогава аз изпращах няколко реда до банката за пари или телеграма на Харолд — да знае, че все още съм жив. Малко преди Коледа ми се случи изненадващо събитие, което ми разкри колко много все още съм свързан с миналото си и колко опасно би било връщането в Калкута. Кхока попитал в банката, научил адреса ми в Наини-Тал (до поискване) и ми писал. Когато видях името си на плика, донесен от пазача, не ми се вярваше, че това е писмо за мене. Струваше ми се, че онзи Алън отдавна вече не съществува, че съм го загубил някъде по пътя. Пуснах резето на вратата и прочетох писмото на Кхока — тръпнещ, сякаш изведнъж се бях изправил пред Сен, Майтреи или госпожа Сен. Пишеше ми, че семейството е прекарало един месец в Миднапур, откъдето самата Майтреи ми изпращаше няколко реда, написани на късчета вестници и гарови афиши, заедно със скромни полски цветя, набрани навярно по време на нейните разходки под наблюдение в покрайнините на селото. Разбрах, че Майтреи е страдала прекалено много, за да може да пази още моя човешки, реален, физически образ. Тя си беше създала сега друг Алън, цяла митология, прекрасна и недосегаема, която непрекъснато подхранваше, за да я извиси още по-нагоре, изцяло в иреалното. Пишеше ми: „Как бих могла да загубя тебе, когато ти си моето слънце, когато твоите лъчи ме топлят по този селски път? Как да забравя слънцето?“ На друго листче ме наричаше „слънце, въздух, цветя“. „Не те ли целувам аз сега, заедно с букета, който притискам към гърдите си?“ Или: „Нощем ти идваш при мене, както аз идвах някога в нашата любовна стая в Бхаванипур. Но аз идвах като жена, защото ти ме беше направил жена, докато ти идваш сега като бог от злато и скъпоценни камъни и те обожавам, защото ти си повече от любовта ми, ти си моето слънце, моя живот!“

Помислих си тогава колко странно е нейното оттегляне в митологията, колко мъчителна е за мене непрекъснатата абстрактизация, превръщането ми от човек в бог, от любовник в слънце. Аз бях открил мечтата, но мечта, в която срещах същата Майтреи от Бхаванипур и я прегръщах все така по мъжки. Моята мечта, колкото и фантастична да беше, продължаваше живота ни заедно, продължаваше същата любов, като я правеше съвършена и я осъществяваше, а нейната митология отдавна ме беше превърнала във въображение, в идея и аз не откривах себе си, както бих искал — с недостатъците и страстите си, — в нейното „слънце“, в нейните „цветя“.

Четях писмото със свито сърце. Защо Майтреи се отдалечаваше от мене? Защо настояваше да я забравя, за да я срещна в един бъдещ живот? Какво ме интересува мене бъдещият живот и всичките й богове?…

Копнеех за конкретното, за истинския живот, за присъствие. Аз страдах определено от физическия спомен за нея, от живото, от непосредственото и незаменимото в нейното същество. И тази Майтреи от душа и плът желаех, нея срещах на филмовата лента на моите всекидневни мечтания. В никакъв случай не исках да изчезна от нейната любов, да бъда подменен от някаква идея, от един мит. Не исках да се утешавам с вечна и небесна любов, моята любов изискваше осъществяване, живот на земята, не двойка ангели…

Кхока ми съобщаваше и други новини: операцията на инженера не била особено успешна и отпуската му била продължена с още шест месеца. Госпожа Сен побеляла, лицето й сега станало като на светица. Майтреи странно отслабнала и отхвърляла упорито всяко предложение за женитба. Откакто се е върнала от Миднапур, питала постоянно за мене по телефона в Ройд Лейн и мислела, че я лъжат, че аз съм отново в Калкута, но не искам да я видя. Веднъж той, Кхока, ходил при хазайката ми и госпожа Рибейро се оплакала, че не знае нищо за мене, че ставало дума да замина за две-три седмици и ето вече три месеца не давам никакъв признак за живот освен телеграмите до Харолд. Инженерът изгонил от къщи Манту, защото се държал нахално с госпожа Сен, а сега клетото момче я кара много лошо, тъй като трябва да плати дълговете си, направени за сватбата, и живее разделен с Лилу — тя при родителите си, а той в студентско общежитие, където яде само хляб и чай, за да изплати по-бързо дълговете и да може да бъде отново заедно с Лилу.

Кхока завършваше писмото с въпрос кога мисля да се върна и ме умоляваше да не провалям кариерата си, нито да погубвам младостта си заради един обикновен любовен епизод. Всички хора трябва да минат през такива изпитания. И трябва да излязат по-укрепнали, по-силни, не да се оттеглят вдън гори. „Това не е решение“ — завършваше Кхока. И така, кога се връщам?

Това се питах и аз. Не можех да приема мисълта за нов живот в Калкута. Впрочем дори не знаех какво мога да правя там, защото работа вече нямах, препоръчителни писма не бях получил; да отида в кантората, за да ги поискам, беше свръх силите ми. Имах достатъчно спестени пари, за да мога да живея в уединение още около година. Но след това? Ще трябва да започна отначало, ще замина далече, Ява например, и там ще имам смелост да започна нов живот… Тези мисли обаче бяха просто мисли. Защото не можех да се представя отделен от Индия и не можех да си представя, че започвам отново работа. Всяка дейност, всяка амбиция, всяка цел ми изглеждаше толкова безсмислена, че само споменът за тях ме натъжаваше до смърт. Стоях на верандата на хижата, когато нямаше други посетители, гледах боровите гори и се питах: Нима може да има нещо по-добро? Нима може нещо друго да има по-голямо значение от тази гора, която никой не пита защо расте и за кого разкрива небивалата си хубост? Бих искал да бъда отсечен дънер, да плувам бавно, ведро, опиянен от водите на Ганг. Да не чувствам нищо, да не си спомням вече за нищо. Нима не може да бъде смисъл на съществуването превръщането в минерал, в кристал например? Да бъдеш кристал, да живееш като кристал и да разсейваш светлината…

Тогава през главата ми минаваха множество глупави въпроси, без връзка с философията. Не бях си взел никаква книга и мислех наслуки — всичко, което ми харесваше, всичко, което ме успокояваше. В постоянно мълчание разговарях много с хора, които си измислях сам, всички подобни на мене, но много по-дълбоки, по-свободни. Копнеех за свобода, мисля, както никога не е копнеел затворник. Чувствах се отвсякъде обвързан. Имах забранени зони в ума си — например зоната преди и след 18 септември…

В началото на февруари пристигна посред нощ една непозната, която събуди пазача и поиска стая, но на толкова неразбираем език, че човекът дойде при мене, за да му помогна. Излязох с онази подплатена с кожа хималайска пелерина, която ми придава вид на монголски планинец. На шезлонг на верандата се беше тръшнала изнемощяла жена, от която в началото се виждаше само русата коса и доста едричките ръце, с които загръщаше плътно около себе си един жалък тренчкот. Знаеше само няколко думи на хинди и лицето й светна от радост, когато ме видя. Дишаше развълнувано. В двора — един момчурляк с багаж. Бяха дошли пеша от Раникхет, губили много пъти пътеката и трябвало да минат през потока, за да се изкачат на хижата. Разказваше ми всичко това възбудено, защото, както разбрах, беше имала някакво неприятно приключение в Раникхет и беше тръгнала след настъпването на вечерта. Казваше се Женя Исак, беше от Кейптаун, Южна Африка, и се намираше от няколко месеца в Индия, обикаляше Хималаите и търсеше манастир, който да я приеме. Отначало ми направи впечатление на студена, здравомислеща жена, екзалтирана повече от разочарование, отколкото от жажда за друга истина.