Когато пазачът запали големия фенер, я видях по-отблизо. Доста млада, безизразна, с кръгло лице, сини очи, с глас на момиче, който контрастираше с добре сложеното, високо, силно тяло, с яки ръце и широк гръден кош. Беше облечена странно, в пътнически колониален костюм, приспособен много куриозно за път из планината. Беше толкова замръзнала, че пазачът трябваше да прави чай след чай, а тя го пиеше ненаситно, като говореше непрекъснато, питаше и подпитваше. Тази ненавременна посетителка донякъде ми досаждаше, но се успокоих, като научих, че най-късно след два дни заминава за Майкхали с намерение да стигне до Бхадринатх. До Бхадринатх има път поне трийсет дни. Усмихнах се, като я слушах, защото върховете сега бяха съвсем замръзнали, пътеките покрити със сняг; и после пътят до Бхадринатх не минава през Майкхали, а през Хардвар. Дадох й всички пояснения и я посъветвах да отиде в Котвара, откъдето можеше да вземе влака за Хардвар. Попита ме, дали отивам някъде, дали ще остана дълго тук. Противен ми е всеки опит да се проникне в душата ми, да се опознае настоящето ми, да се отгатне миналото ми. Отговорих кратко и грубо, че не зная какво ще правя, но засега ще остана тук, защото това е малко посещавана от пътници хижа и въздухът на боровите гори ми действа чудесно…

На другия ден тръгнах в зори — както винаги. Обиколих планината, окъпах се под скалата, ядох медени пити и се върнах през нощта. Пазачът ми каза, че мем-сахиб е болна и че е питала за мене. Как ли е отгатнал той това? — засмивам се наум, като си мисля за рехавия хинди, който Женя Исак знаеше. Чукам на вратата и ми отговаря променен от треската глас. Това ме разстрои малко, защото мисълта, че трябва да стоя постоянно край някаква болна жена, и то бяла, ми беше непоносима. Намерих я с температура, тресеше я, но бе доста бодра. Помоли ме да й напиша на хинди някои основни думи и да й приготвя чаша какао, защото пазачът не умее. Съвсем не я вълнуваше фактът, че е болна тук, в недрата на планината, сама, че не знае езика и няма надежда да получи помощ. Каза ми, че има треска от около три седмици, че лежала тежко болна в къщата на някакъв бутанец близо до Алмора, но че не я е страх. Попитах я просто така, случайно, какво я е накарало да дойде в Индия и тя леко се изчерви, после неочаквано каза:

— Искам да постигна абсолютното!…

Изведнъж ме напуши смях: Чувството ми за хумор, което моментално се съживи при отговора на непознатата, ме натъжи и ме обезпокои. Мислех, че никакво чувство, че нищо смешно не може вече да ми направи впечатление. Мислех, че съм станал безчувствен и пропорциите или отсенките вече не могат да привлекат вниманието ми; минавах край тях, както се минава край камък. Но сериозността на Женя, когато каза „абсолютното“, отвори изведнъж очите ми за един свят на фарс и безсмислие, на измама и сън, на смешно и трагично. Светът, в който и аз живея толкова време…

С много усилия успях да променя разговора, като я попитах какво мисли за Ганди и за индийското национално движение. Така правя винаги когато искам да запазя дистанция от някой човек. Женя ми признава, че макар и да е английска поданица, тя е от семейство на финландски евреи, преселили се в края на миналия век в Южна Африка, че не може да понася лицемерието на белите, че е дошла тук с решението да забрави всичко, да влезе в някой ашрам, да търси истината, живота, безсмъртието. Слушам я безизразно, слушам всички суеверия за факирска и мистична Индия, всички нелепости от книгите на Рамачарака, цялата псевдокултура, която се разпространяваше из англосаксонските градове. Чувствам, че е била дълго сама, че би искала да ми каже всичко, доволна, че е намерила човек да я слуша и „да я разбере“. Не престава с изповедите си — казва ми изведнъж, че има още четири сестри, че тя е челистка в градския оркестър на Кейптаун, че е изнасяла концерти в Йоханесбург, че получавала 40 лири стерлинги на месец, но не се разбирала със семейството си („буржоа, които искали да я оженят!“) и тогава се оттеглила в една ферма в околностите, където се връщала всяка нощ след концерт с една миникола, която си купила сама със собствени спестявания.

Би продължила с изповедта, ако не бях се извинил, че е прекалено късно и не мога да остана повече в нейната стая, и след като я попитах дали иска още нещо, се оттеглих, като й стиснах много сдържано ръка и й пожелах бързо оздравяване.

Тази нощ мислех дълго за илюзията на „абсолютното“, което клетата музикантка търси, и почувствах огромно състрадание, като размислих, че е зарязала дома и свободата си в цивилизования свят само защото е прочела книгите на онзи английски комедиант с псевдоним Рамачарака. (Научих по-късно, че самият прочит на тези книги — „които са й разкрили друг свят, отвъд чувствата“, е бил пълен с перипетии и загадки. Веднъж сънувала името на книжарница, която не познавала. Точно на другия ден нейният автомобил катастрофирал на една от слабо оживените улици и когато вдигнала очи, видяла, че се намира пред книжарницата от съня си! Влязла и намерила на един рафт множество книги по теософия, окултизъм и йогизъм, но купила само книгите на Рамачарака, чрез които „Индия й се открила“.)

Два дни не можех да правя дългите си разходки, не можех да мечтая и да размишлявам, както правех вече толкова месеци, защото Женя беше още болна и имаше нужда от мене почти всекичасно. И тя почувства в края на краищата, че доста ме отегчава, но беше толкова самотна и толкова нещастна, че пренебрегваше гордостта си и пращаше постоянно да ме викат под измислени предлози. В онези съвместно прекарани часове тя продължи с признанията, сякаш бе свръх възможностите й да общува духовно с мене, преди да ми разкаже целия си живот и да ми разкрие всичките тайни на душата си — душа, за която тя претендираше, че е различна от тези на съвременниците ни, но като всеки човек живееше с неудовлетворението и илюзиите на мадам Бовари и се подхранваше с максималистични идеи и истини с главна буква. Женя ми разкри така цялото си отвращение от света, от обществото, от семейството и от любовта, безкрайните си страдания, докато отново намерила свободата и се отрекла от всичко. Само раздялата с музиката, с изкуството била по-тежка. За любовта имаше твърде първобитно мнение, за да размишлява за нея. Никога не се беше влюбвала, а онзи, когото мислела по едно време, че обича, се сгодил за друга. Тогава разбрала, че само й се е сторило, че обича. Много искала да опознае напълно любовта, преди да се откаже от този ефимерен живот, за да търси абсолютното. Та две седмици преди да напусне Африка се отдала на един приятел, симпатичен немец, превъзходен танцьор, който някога я ухажвал и който не могъл да повярва, когато му казала, че е девствена. Този неин приятел, груб и непохватен, я накарал да се отврати окончателно от телесното общуване с мъжете. Даже била възхитена, че животът, за който се готви, няма да й даде възможност да обича и да бъде обичана. Беше започнала да смята, че всеки мъж е звяр, свиня или кретен, че единствените мъже, които заслужават някакво внимание, са онези, които се отказват от „удоволствията“ на света, тоест отшелниците, философите, мистиците. В главата на Женя се блъскаха множество несъстоятелни идеи редом със сантиментални разочарования и женски суеверия („свръхчовекът“, „самотникът“, уединението, приключението, отказът). Почти се ужасих, като я слушах, защото, откакто се бях оттеглил тук, успявах да мисля за едно нещо докрай, да изследвам една идея с всичките й последици, и без да искам, страдах от хибридната и несвързана същност на съзнанието на това младо момиче в търсене на абсолютното.

Щом се върнех в стаята, записвах в дневника си преценки и впечатления, защото ми се струваше, че присъствието на Женя е повече от обикновена случка. Това беше именно моят контакт с един свят и с едно мислене, от които се бях изтръгнал вече. Една седмица след пристигането й, време, в което Женя успя да оздравее и да се възстанови, но още не тръгваше, промених изцяло отношението си към нея. Докато в началото ми досаждаше и ме дразнеше, сега ме интересуваше като спектакъл, като проверка. Първата проверка направих по отношение на нашия бял европейски свят, който бях напуснал и към който трябваше рано или късно да се върна. Втората проверка, много по-сериозна, се отнасяше към самия ми живот и към младостта ми.

Трябва да кажа, че почти се изплаших от себе си, когато заварих Женя полугола в стаята; не потрепнах, а я погледнах като предмет. Много мислех онази нощ, като се питах дали преголямата ми любов към Майтреи и силният шок от раздялата, както и уединението, не бяха ме направили равнодушен към секса, дали не са ме превърнали в безсилен и сантиментален страхливец, дали не живея далече от света, защото не мога да се справя с него и съм решил да се оттегля от любовта и от жените, защото нито едното, нито другото вече може да ме привлече. Прекарах часове в дълбок унес, като си мислех, че може би съм просто корабокрушенец, който реагира машинално, запазил за цял живот печата на първото поражение. Признавам, светът — с жените и илюзиите му, с неговата действителност и борби — вече не ме интересуваше. Но с неудържим порив исках да зная дали все още бих могъл да се заинтересувам от всичко това. Да не би аз да се оттеглям и да се чувствам отвратен само защото трябва да постъпя така? Ами ако аз вече не съм свободен да избирам?

Гледах отново Женя, но тя не предизвикваше в мене никакво вълнение, никаква страстна мисъл, никаква свобода на мисълта и тогава се опитвах да я предизвикам, да я принудя да бъде женствена, такава каквато без съмнение е била, преди да замине за Кейптаун. Мислех, че така може би ще успее да ме привлече. И ако тя би ми доказала, че човекът в мене не е мъртъв, че аз съм останал същият, със своите грехове, с дребнавости и страсти, тогава бих могъл да се оттегля от света, бих бил свободен да си избера пътя, както съм решил, бих бил свободен да направя каквото и да е точно защото мога да направя и противоположното. Истина е, че понякога Женя се проявяваше като много женствена. Макар обикновено да ми държеше речи върху теософията и „Тайните на Централен Тибет“ (защото имаше множество митове, в които сляпо вярваше, говореше тайнствено с полупритворени очи, с леко загадъчен глас), понякога, напротив, се смееше много, поднасяше ми съвсем миличко чаша какао, пудреше се (отказала се от пудрата и червилото, откакто дошла на Хималаите) и все се опитваше да ме накара да й кажа как съм се озовал в уединението си и каква е тайната на пръстена с черния камък, който нося.

Странно е колко много мислех за Майтреи, като гледах и говорех с Женя. Непрекъснато беше в паметта ми, тя, единствената, и често, като си представях, че прегръщам някоя жена, Женя например, се учудвах от невъзможността на това изображение, на нереалността на всяка възможност за любов. Ясно беше, че аз толкова безумно обичах Майтреи, а споменът за нея толкова решително анулираше всяко чуждо присъствие, че се питах даже дали съществуването в едно живо минало не действа разрушително. Забелязах, че се питам със страх какво ще правя с остатъка от живота си, дали няма да повторя историята на Абелар и Елоиза. Исках да се почувствам отново свободен, да проверя свободата си, за да мога да обичам Майтреи без страх, че отстъпвам пред живота. Много трудно ми е да разясня тук всички смътни чувства, които тогава ме подтикваха към разкрепостяване, към ново преживяване. Може би дори и аз не ги разбирам. Може би.

Женя беше решила да замине един понеделник сутринта и поиска даже да й изпратят хамалин от Раникхет. Три дни преди това започна да прави много намеци, използваше моите невинни забележки, за да се смее многозначително, като се оплакваше, че напуска живот, който не познава, че иска да направи само един опит, защото нищо не си струва да бъде повторено в любовта, и т.н. Чудесно ме забавляваше това възвръщане към женствеността. И понеже в събота вечер имаше чудна луна, говореше ми се и исках да разбера какво става с мене, защо мълча толкова и защо се крия, останахме двамата на верандата и й разказах от начало до край историята за Майтреи.

Около полунощ навън стана студено и влязохме в стаята й да свърша разказа си и да изпием чаша чай. Когато й разказах всичко, резюмирах писмото на Кхока и споделих решението си да я забравя, за да не я карам да страда (не знаех какво може да означава това, но фразата звучеше добре и й я казах; още повече, че — като се има предвид моята често пъти глупава искреност — тази вечер аз даже играех малко театър), Женя остана тъжна, смълчана, със сълзи в ъгълчетата на очите си. Попитах я защо плаче. Не ми отговори. Приближих се до нея и хванах ръцете й, отново я попитах и й стиснах ръцете. Продължаваше да мълчи. И тогава приближих лицето си още повече, моят дъх беше почти до устата й, попитах я още по-тихо, по-многозначително. Изведнъж тя въздъхна тежко, затвори очи, прегърна ме през раменете и ме целуна по устните хапливо, диво. Обзе ме странна радост, когато отидох да залостя вратата.