* * *

Някому може да се стори, че написаното в последните страници не се отнася към историята на Майтреи. И все пак това е само нейно продължение. За Майтреи мислех, докато прегръщах онова бяло и яко тяло на финландска еврейка. Майтреи търсех в целувките, от нея исках да се отърва, нея исках да забравя. Търсех я и я гонех. Молех за една-единствена подробност, която да ми напомня за нея, и в същото време знаех, че бих бил потресен и отвратен, ако я открия някъде в това бяло тяло, през което любовта беше минала, без да спре.

… Наистина ли исках да я забравя, или исках да си докажа, че само нея обичам и че всяка друга любов би била излишна? Не знаех дали е проста проверка или първо бягство, първа спирка в калта. Не можех да повярвам, че някога бих забравил такова нещо. Не ми се вярваше, че и аз съм като хилядите други нещастни простосмъртни, които обичат, забравят и умират, без да оценят нищо като вечно, като единствено. Само преди няколко седмици се чувствах толкова свързан с Майтреи и толкова уверен в любовта си към нея. Нима целият живот е фарс?…

Поставях си подробни глупави въпроси, защото ме беше страх да си призная огромната сила на любовта ми към Майтреи. Естествено, прегръдките на Женя ме отвратиха дълбоко. Сега съм сигурен, че ще мине много време, преди да имам отново куража да се приближа до жена, и то само ако обстоятелствата се променят. Обичам Майтреи, само нея! И скърцах със зъби, измислях всякакви милувки, които убиваха горката Женя, а мене озлобяваха още повече, защото не успяваха да ме оскотят колкото бих искал, не успяваха да заличат от живия спомен на чувствата ми другата, единствената — Майтреи.

Попитах я:

— Защо тогава се хвърли на врата ми?

— Бих искала да обичаш и мене като Майтреи — каза тя, като ме гледаше със сините си безизразни очи.

Занемях. Възможна ли е такава жажда за самоизмама, такъв копнеж за любов?

— Ти ми разказваше как си обичал Майтреи, а аз мислех за себе си, колко самотна и нещастна съм била, и едва сдържах сълзите си…

Вярвам, че разбра, че никога няма да мога да я обичам; нито дори плътски. Излязох призори от стаята й изтощен, с нечовешки ясно съзнание, а тя остана в леглото, разхвърляно от спазъма на опитите ми да забравя Майтреи.

… Изпратих я в понеделник до потока, който тече през боровата гора. Защо ли господ я изпречи на пътя ми? Женя Исак, ще се срещнем ли някога?

Останах отново сам, отвратен, замаян, опитвах се да разбера какво ще стане с мене, опитвах се да се върна в сладкия сън с Майтреи. Няма да успея никога да опиша всичко, което ми мина тогава през ума в дългите седмици след заминаването на Женя. Спомням си смътно за безсъниците си, за безплодността на дните. И сякаш всичко премина в един миг; събудих се една сутрин малко по-рано, гледах изненадан слънцето в лицето ми, светлината, зеленината. Избавил се бях от нещо тежко, от нещо убийствено. Идваше ми да пея, да тичам. Не зная как стана това. Товар сякаш се беше свлякъл от мене, в душата ми бе нахлуло нещо ново.

И тогава се върнах.

XV

… По цял ден търся работа по канторите на пристанището. Обещанието на В., че ще ми намери място за преводач от френски в консулството, все не се осъществява. Имам само още стотина рупии, макар че много хора тук ми дължат пари. Харолд се държи с мене много лошо. Помолих го да живеем в една стая, защото от 15-и съм принуден да се преместя, а той ми отказа, като изтъкна глупава причина — че не съм бил християнин! Не можел да спи в една стая с идолопоклонник! Истината е, че знае всичко, знае, че вече нямам пари, нито надежда за голяма заплата. Госпожа Рибейро, като ме вижда сега с мръсна риза, забравя всичкото добро, което съм й сторил въпреки цялата си бедност. Едва ми поднася чай, когато отивам да видя Харолд. Нямам вече нищо за продан. Останах с шест-седем ризи. Обезсърчителен ден; много, твърде много неприятности.

… Среща с Кхока. Пак ми носи писмо от Майтреи. Отказах да го приема. Казах му, че съм дал дума на инженера. (Но дали съм я дал? И сега не знам.) Кхока твърди, че Майтреи много ме моли да се срещнем веднъж или в парка Бхаванипур, или в някое кино, или пък да ми се обади по телефона. Отказвам всичко, недвусмислено, ожесточено, и дълбоко страдам. Какъв смисъл има да започвам отначало, когато всичко ще свърши пак там — в сълзи, в безумие?

— Кажи й да ме забрави! Алън е мъртъв! Кого чака тя сега?

Мисля си дали има някаква безумна постъпка, чрез която Майтреи би могла отново да стане моя, и то завинаги. Но не намирам нищо, не мога да измисля нищо. Да избягам с нея в чужбина… Но как да я открадна, как да проникна в Бхаванипур, пазен от Сен?… И има може би още нещо — може би не я заслужавам вече. Не зная нищо, нищо. Бих искал да ме забрави, да не страда повече. Нашата любов беше дотук.



… От вчера сутринта телефонира на всеки час. „Къде е Алън? Искам да говоря с Алън! Кажете му, че има нещо спешно от Майтреи, от любимата му!“ Госпожа Мактайър най-сетне се възмущава. Казва ми:

— Алън, ела, че да се свърши!

Иде ми да я перна през устата, но се усмихвам диво. Нека, нека повече, по-кърваво, докато падна на колене и завия: господи, стига…



… Вечерта, при Гърти. Добро момиче е, възхитителна, тази моя Гърти. Казвам й:

— Момиче, съвсем съм закъсал. Нямам работа…

И тя ми бутна под масата банкнота от десет рупии.

— Не се тревожи, Алън — смее се, — колко такива си похарчил с мене!… Какво ще пиеш?

— Уиски — поисках аз. — Уиски, защото само така започвам да забравям…

— Какво да забравяш? — мръщи се тя. — Бедността или любовта?

— Кара ме да забравя деня, Гърти. Ужасно е да живееш само през деня, да не можеш поне веднъж да срещнеш нощта, никога да не можеш да спиш. Какъв дълъг ден, Гърти, какъв безкраен ден…



… Не съм очаквал и това. Ето ме обичан и — боже, боже! — обичащ Гърти. Отдаде ми се неочаквано, когато бях отишъл при нея, за да вечерям като хората и да ми даде на заем една пижама. От толкова време спя с чужди пижами. И се опомних в нейното легло. Ей богу, този живот е истинско чудо!

— Ти си моето скъпо момче! — милва ме тя.

Безчувствен съм. Сякаш казва: миришеш на одеколон. Толкова незначително ми се струва. Но тъй като съм станал страхливец в последно време, откакто ходя гладен, не казвам нищо и я милвам и аз. „Нахалнице, нахалнице!“ — й казвам и това предизвиква страхотен възторг у нея. Отива на работа в десет, но след като ми поднася breakfast и ми купува цигари „State Express 555“. Откога не съм пушил толкова хубава цигара… Искам да си отида вкъщи, казвам й колко съм загазил с квартирата и тя ме кани да живея при нея…

— Какво ме интересуват мене хората? — кипри се тя.



Не очаквах толкова смелост от една евроазийка. А аз си мислех, че я интересуват само парите. (Впрочем зная, че има двама типа с пари, двама бара-сахиб!) Признава ми, че е влюбена в мене от първата вечер. А аз нищо да не знам!



… Свършил бях един разговор по телефона с Б., когато чух и познах, с колко страх, гласа на Майтреи:

— Алън, защо не ми позволяваш да говоря с тебе?! Алън, ти си забравил…

Затварям телефона и едва се довличам до стаята си, като почти се придържам за мебелите. Господи, защо не мога да забравя? Защо не угасна най-после този безсмислен и безплоден пламък? Бих искал да направя нещо, което да отврати Майтреи от мене, да я принуди да ме забрави. Защото ние не можем да си принадлежим. Ще отида да живея при Гърти и ще изпратя Кхока да каже всичко на Майтреи.



… Преговори с „Бърба Ойл Къмпани“. Имат нужда от речен агент. Мисля, че разбирам от това. Прекарах следобеда в библиотеката на Техническия институт, да видя какво е това речен агент. Вече два пъти полицията се интересува от мене. Постоянно откарват безработните оттатък, в Европа. Това би означавало за мене най-жестоко поражение, да бъда експатриран… Гърти ми даде още двайсет рупии; със сълзи в очите, бедната.



… Ровя днес из старите си книжа и попадам на писмото, изпратено на Майтреи за рождения й ден от един непознат, заедно с онези разкошни цветя. Желая лудо да узная какво пише там и тъй като моят бенгалски сега е съвсем несигурен, моля един аптекар от квартала да ми го преведе. Ето го: „Незабравима моя светлина, не мога да дойда днес да те видя, защото искам да те гледам само сама, цялата само за мене, както беше някога, в прегръдките ми и в онзи ден…“

Не мога да го препиша по-нататък. Чувствам бясна, нечовешка ревност. Идва ми да хапя масата. Бих искал тогава Майтреи да ме потърси по телефона. Господи, кога се лъжа? Къде греша? Или всички винаги имат право?…

… Отдавна не съм писал нищо в дневника си. Надявам се бързо да приключа с Индия. Имам сигурен ангажимент, макар и без предварителен договор, за Сингапур. Още не знам какво ще правя там, но виждам, че ми приготвят пари за път. Не съм казвал на никого. Прекалено много се хвалех, че ще си намеря работа.

Окончателно скъсах с Харолд. Ако не беше там Клара, щях да го блъсна на земята. Иска ми се да пребия някого. Заради този инцидент Гърти се скара с Клара. Откакто се преместихме с Гърти в една стая, хората смятаха, че сме най-щастливите „съпрузи“ (защото не знам кой им пуснал мухата, че сме „тайно“ венчани). Всъщност Гърти знае истината — че съм лудо влюбен в Майтреи и че съм се преместил при нея само за да си отмъстя. (Всичко това са приказки — преместих се, защото нямаше какво да ям.)

Кхока ме търси непрекъснато. Поръчах да не го приемат. Изпраща ми писма, които чета само до средата, защото са написани на отвратителен английски. Пише ми, че Майтреи се решила да направи нещо безумно, да я изгонят от къщи и да дойде при мене. Разтрепервам се, щом се сетя, и затова отбягвам упорито всяка мисъл, която би ме приближила до Майтреи. Кхока ми пише, че тя била в състояние да се отдаде на някой непознат само за да я изхвърлят на улицата и да може да дойде отново при мене. Литература.

* * *

… Срещам Ж., племенник на госпожа Сен, пристигнал тук на работа в една голяма печатница. Радост, прегръдки, спомени. Това е първият познат, когото виждам в Сингапур. Каня го на обяд и след третата цигара ми казва, сериозно, като ме гледа в очите:

— Алън, знаеш ли, че Майтреи страшно те обичаше? Всички научиха за тази любов…

Опитвам се да го спра, защото, ако и да ми харесва да се срещам понякога с хора от онези места, свръх силите ми е да ги слушам, като ме съжаляват или коментират нашата любов. Зная, сега много неща са станали известни. Но какво, като са станали?

— Не, не — настоя той, — ще ти разкажа тъжни неща.

— Да не би да е умряла? — изплаших се аз. (Макар че не можех да повярвам в смъртта й, защото зная, че аз ще го почувствам, ако се случи Майтреи да умре преди мене.)

— По-добре щеше да е да умре — добавя Ж. суеверно. — Направи нещо ужасно. Отдала се на зарзаватчията…

Идваше ми да крещя, да се смея. Чувствах, че ако не се хвана здраво за масата, ще загубя съзнание. Ж. забелязва бледността ми и ме утешава:

— Голям удар беше за всички нас. Майка й почти полудя от мъка. Майтреи замина за Миднапур да ражда, така да се каже, тайно, но всички научиха. Опитаха се да подкупят онзи подлец, а сега водят дело…

Вече не разбирах нищо. И сега не разбирам. Кой води дело…

Попитах го само дали са изпъдили Майтреи.

— Сен не иска за нищо на света да я изгони. Казва, че е по-добре да я убие със собствените си ръце, отколкото да я изгони. Ще я правят може би философка, знам ли аз… Изчакваха добра партия, но сега почти всичко е известно. Кой вече ще я вземе? И пак не искат да я изгонят. Майтреи крещи непрекъснато: „Защо не ме дадете на кучетата? Защо не ме изхвърлите на улицата?!“ Аз мисля, че е полудяла. Иначе кой прави такива неща?…

Размишлявам вече часове. И нищо не мога да правя. Дали да телеграфирам на Сен? Дали да пиша на Майтреи?

Чувствам, че е направила това за мене. Ако бях прочел писмата, донесени от Кхока… Може би тя е имала някакви планове. Сега съм много объркан, много съм объркан. И все пак искам да напиша тук всичко, всичко.