Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Когато му казах, че Люсиен пише книга за Индия, която ще бъде отпечатана в Париж, и му обясних коя тема го затруднява, Сен ме помоли да поканя Люсиен веднага на чай, още същия следобед. С каква радост изкачих стълбите на пансиона, за да му съобщя новината. Дотогава Люсиен не бе гостувал на богати индийци и се готвеше да напише великолепен репортаж.

— Този твой Сен от коя каста е? — попита ме той.

— Истински брахман е, но съвсем не следва сляпо каноните. Член-основател е на Ротари Клъб, член е на Калкута Клъб, отлично играе тенис, кара автомобил, яде риба и месо, кани европейци в дома си и ги представя на жена си. Ще те очарова, сигурен съм.

Трябва да призная, че изненадата ми беше също толкова голяма, колкото и на Люсиен. Познавах дома на инженера в Бхаванипур, защото бях ходил веднъж там с кола да взема едни планове, но никога не бих предположил, че в една бенгалска къща могат да се открият толкова чудесии, толкова светлина, процеждаща се през прозрачните като шалове пердета, толкова приятни за пипане килими и покрити с тъкани от кашмирска вълна дивани, приличащи на подноси от кована мед еднокраки масички, върху които бяха чашките с чай и разни бенгалски сладкиши — донесени от Нарендра Сен специално, за да може Люсиен да се запознае с тях. Стоях и гледах стаята, сякаш току-що пристигах в Индия. Бях живял две години тук, но никога не бе ми се приисквало да проникна в бенгалско семейство, да опозная живота му отвътре, да се възхитя поне на вещите — ако не на душите им. Животът ми беше типичен за колониите, работех сам по строежите или в кантората, четях книги или гледах филми, с които много лесно бих могъл да се запозная и в белите континенти. През онзи следобед за първи път изпитах съмнения и си спомням, че се върнах вкъщи без настроение (Люсиен беше въодушевен и проверяваше впечатленията си, като ме подпитваше дали е разбрал добре всичко, което му бе разказал стопанинът), с рояк мисли в главата, които ме обземаха за първи път. Въпреки това не записах нищо в дневника си — и днес дори, когато търся в тези тетрадки и най-малката следа, която би ми напомнила за Майтреи, не откривам нищо. Странна е все пак моята неспособност да предвидя най-съществените събития, да открия хората, които по-късно ще променят хода на живота ми.

Тогава Майтреи ми се стори по-красива — в сари с цвят на блед чай, обута в обшити със сребро бели чехли, с шал, напомнящ цвета на бели череши, а прекалено черните й букли, много големите й очи, неестествено червените й устни сякаш придаваха нещо по-малко човешко на това облечено и все пак прозрачно тяло, което живееше, би могло да се каже, по някакво чудо, а не по законите на биологията. Гледах я донякъде с любопитство, защото не успявах да разбера каква тайна крие това създание с меките си копринени движения, с плахата усмивка, предизвикваща паника, и най-вече с променливия си глас — глас, който сякаш в момента откриваше някои звуци. Говореше на безличен и правилен английски, учен от учебник, но щом кажеше нещо, и аз, и Люсиен не можехме да се въздържим да не я погледнем; думите и бяха сякаш някакъв призив.

Гостуването беше пълно с изненади. Люсиен си записваше нещо всеки път, щом вкусваше някой сладкиш, и постоянно задаваше въпроси. Тъй като говореше зле английски и тъй като инженерът го бе уверил, че разбира френски (бе ходил два пъти на конгреси в Париж и бе наредил в библиотеката си безброй френски романи — които впрочем не четеше), Люсиен понякога задаваше въпросите на парижкия си жаргон, а инженерът отвръщаше усмихнат „Oui, oui, c’est ça“3, след което ни гледаше с огромно задоволство. Люсиен помоли за разрешение да разгледа по-отблизо бижутата и орнаментите по дрехата на Майтреи; инженерът се съгласи със смях и доведе дъщеря си за ръка, защото Майтреи се бе облегнала на прозореца, долната и устна трепереше, а шалът бе паднал върху челото й. Гледката беше безподобна — прегледът на облеклото, претеглянето в ръка на бижутата, последвано от възклицания и възхита, въпроси и отговори, които Люсиен стенографираше в бележника си, докато Майтреи не знаеше къде да скрие очи и трепереше цялата, бледа и ужасена. Това продължи, докато срещна погледа ми и аз и се усмихнах; тогава тя като че ли откри островче, на което да си почива, и вперила взор в очите ми, започна да се успокоява бавно, постепенно, естествено. Не зная колко трая този поглед, но той не приличаше на нито един, който бях срещал и приемал дотогава — и след като погледите ни се разделиха, а Майтреи отново избяга до прозореца, и двамата не смеехме да се погледнем: толкова тайно и дружеско бе нашето съучастие.

След като не можех да гледам нея, загледах се — с други очи — в инженера и се запитах как е възможно толкова грозен и безизразен човек да бъде баща на Майтреи. Сега видях по-отблизо и по-свободно лицето на инженера, който приличаше толкова много на жаба с облещените си очи и с голямата си уставна кръглата и мургава глава, която имаше ниско чело и черна къдрава коса; беше нисък на ръст, с увиснали рамене, разплут корем и къси крака. Още по-трудно беше да се проумеят симпатията и обичта, които предизвикваше моят началник. Поне за мен Нарендра Сен беше чаровен мъж, умен и деликатен, образован, с чувство за хумор, кротък и справедлив.

Докато продължавах да го гледам, влезе (и донесе със себе си странна атмосфера на топлота и паника) съпругата на инженера — Шримати Деви4 Индира, която беше облечена в синьо сари и син шал със златни нишки. Ходеше боса, като петите и ноктите на краката й бяха начервени. Госпожата почти не знаеше английски и постоянно се усмихваше. Вероятно беше дъвкала същия следобед много пан5, тъй като устните й бяха кървавочервени. Още щом я погледнах, останах изумен; не бих повярвал, че е майка на Майтреи — по-скоро изглеждаше като по-голямата й сестра, толкова беше млада, свежа и плаха. С нея беше дошла и другата дъщеря, Чабу, която бе на десет-единайсет години, с подстригана коса и облечена в басмена рокля — без чорапи и без обувки, а голите й нозе и ръце, както й хубавичкото й мургаво лице, ме накараха, развеселен, да я сравнявам мислено с циганка.

Невъзможно ми е да разкажа в тези редове какво се случи след това. Събраните заедно пред нас три жени се скупчиха една до друга със същата паника в очите, докато инженерът напразно се опитваше да им вдъхне смелост и да ги накара да говорят. Госпожата реши да поднесе чая, но после се отказа и остави Майтреи да свърши това. Не знам по чия вина чайникът се разля върху подноса и върху панталона На Люсиен — и тогава всички се втурнаха да му помагат, инженерът загуби спокойствие и започна да се кара строго на семейството си на бенгалски, докато Люсиен се извиняваше на френски, без някой да го разбира. Най-накрая Нарендра Сен произнесе: „Scusez-moi! Ici votre place.“6 Момичетата хукнаха веднага да сменят копринения калъф на креслото, инженерът продължаваше да им се кара, а ние не знаехме къде да денем ръцете си и кого да погледнем. Самият Люсиен изглеждаше малко смутен, макар че след като си тръгнахме, в колата започна да се шегува на воля със случилото се. Само госпожата запази своята усмивка на червените си устни и същата топла плахост в очите.

Разговорът след това не продължи дълго. Инженерът показа на Люсиен санскритските ръкописи от библиотеката на чичо си, бивш първи пандит на правителството, после — колекция от картини и старинни облекла. Аз се бях приближил до прозореца и гледах в двора — странен двор с висока зидана ограда, храсти и глицинии, а отвъд, зад къщата, се извисяваше трепетният букет на една кокосова палма. Гледах и се удивлявах откъде идва това очарование, тази невероятна за Калкута, тишина. Внезапно се разнесе волен и заразителен смях, едновременно смях на жена и на дете, който ме прониза право в сърцето и ме накара да потръпна. Наведох се малко повече през прозореца и съзрях в двора Майтреи, излегнала се на двете стъпала, полуразголила тялото си, с разрошена коса и хванала гръдта си с ръце — видях я как размахва крака и се превива от смях и после как с един ритник запрати чехлите си чак на другия край на зида. Не можех да откъсна очи от нея, а изминалите няколко минути ми се сториха безкрайни. Смехът й, буйните движения, на разгорещеното й тяло ми се струваха част от някакъв свещен обред. Струваше ми се, че върша светотатство, като я гледам, но нямах сили да се откъсна от прозореца.

Когато си тръгвахме, чувах смеха й през всички прекосени стаи.