Отново се чуха викове, уплашен смях… Андроник обаче продължи, без да им обръща внимание:

— Ще дойде тук, когато излезем в градината, а може и по-късно, като си легнем…

— Пази боже! — възкликна госпожа Замфиреску и се прекръсти.

Андроник свъси вежди и наведе глава.

— Питам ви — добави той след малко, — не е ли по-добре да я хванем още сега?

Мълчаха всички, сякаш едновременно бяха онемели от неочакваните думи на Андроник. Дали се шегува? Дали този забавен младеж няма пак да им изиграе някой номер?…

— А как ще я хванем? — попита капитанът след дълго мълчание, като се опитваше да се усмихне.

— Аз се наемам с това — каза Андроник, — но трябва да действаме бързо…

Тръпка на паника и любопитство прониза всички.

— Най-напред ви моля да запазите тишина — заповяда Андроник — и да застанете долепени до стената… Така…

Приближи се до господин Соломон и леко го побутна към вратата, сякаш му търсеше подходящо място по-близо до стената. Господин Соломон се остави да го преместят, без да се противи. Когато Андроник постави ръце върху раменете му, почувства как вълна от гореща кръв нахлува към сърцето му. Остана на определеното място, без да има сили дори да се усмихне, и зачака.

— Моля ви, приближете се плътно до стената! — заповяда отново Андроник със силен и решителен глас. — Колкото е възможно по-плътно до стената… И не помръдвайте, каквото и да се случи — подчерта той, като местеше погледа си от един на друг. — На никого от вас няма да се случи нищо страшно… Но ако се движите и крещите, ще ме объркате и ще ми отворите твърде много работа…

Един по един, като се споглеждаха слисани и развълнувани, гостите застанаха долепени до стената. Само капитан Мануила продължаваше да се усмихва скептично.

— Сякаш се подготвяте за някакъв фокус — каза той доста високо.

— До известна степен това пак е фокус — отговори Андроник, без да се обиди. — И е по-добре да го направим, докато все още е възможно…

— Но къде е змията, господине? — избухна капитанът. — Ако знаеш къде е, хайде по-добре да я убием още сега и да се успокоим…

— Нима е тук? — попита разтреперана от страх Лиза.

— Не знам къде е сега — каза навъсен Андроник, — но ако не искате…

Пъхна ръце в джобовете на сакото си и изгледа всички подред.

— Насила не мога да ви направя добро — добави той с усмивка.

— Но защо трябва да стоим неподвижни до стената? — попита Стамате, за да покаже на другите, че той не се страхува.

— За да не я изплашим — обясни Андроник. — Аз ще я повикам и тя ще дойде спокойно…

— Ще я повикаш тук, вътре? — възкликна госпожа Соломон.

— Някаква магия ли знаеш? — попита на шега капитанът. — Или пак ще ни изиграеш някой номер както в гората…

Въпреки всичко жените искаха да видят Андроник в действие. Каквото и да е, дори шега; ако случаят му позволява да направи нещо интересно, нека да започне веднага…

— И дълго ли, драги, ще стоим така неподвижни? — попита Стере.

Сякаш започна да се разсейва магията от първите заповеди на Андроник. Всички шаваха и приказваха, въпреки че не се осмеляваха да се отдалечат от стената. Често поглеждаха към краката си, сякаш се страхуваха да не би да видят как змията неочаквано се появява пред очите им.

Андроник отново пъхна ръце в джобовете си. Беше ядосан. Опита се за последен път да постигне пълно подчинение.

— Сега нямам време да ви разкажа откъде съм разбрал за змията и как съм се научил да я викам… Ще ви обясня по-късно. — После добави отегчен: — Предупредих ви от самото начало, че ще ми се подигравате.

— Няма да се подиграваме! — обеща почти весело Лиза.

Погледна към ъгъла, където стоеше господин Соломон, и изведнъж я обхвана необяснима тревога. Струваше й се, че господин Соломон не чува нищо от това, което се говори сега в стаята. Като че изобщо не беше помръдвал. Стоеше така, както го постави Андроник, и чакаше. Лиза потърси бързо погледа на госпожа Соломон, но тя явно не беше забелязала нищо. „Може би само си въобразявам“ — опита се да овладее тревогата си Лиза.

Андроник спокойно си погледна часовника.

— Ако до една минута не се успокоите — каза той, — ще ви се извиня, че ви разтревожих, и ще си отида… Това е всичко, което исках да ви кажа…

Думите му смутиха всички. Може пък и да говори сериозно… Няколко минути никой не можеше да реши какво трябва да се направи — дали да го успокоят и да го уверят, че ще запазят тишина, или пък да си дадат знак един на друг, да не казват нищо.

— Добре — промълви Андроник. — Моля ви да останете така…

Отново се намръщи и сякаш пребледня. Направи една крачка навътре в стаята, поколеба се за миг, после бързо се насочи към дъното на стаята и угаси една от лампите, а на другите намали фитила.

— Имаше твърде много светлина — прошепна той. — Да не се изплаши…

После се върна към вратата и я отвори широко. Правеше всичко това, без да поглежда към някого, като че беше сам и се готвеше да посреща гости. Чуваше се тежкото, с усилие овладяно дишане на останалите.

— Още веднъж ви моля да не помръдвате, каквото и да се случи… За ваше добро е…

Говореше им като на хора от друга стая, защото изобщо не вдигаше очи към някого. Продължаваше да се разхожда с големи крачки, сякаш беше недоволен от положението на нещата в стаята. Един стол, който пречеше, занесе в трапезарията. След това внезапно спря точно в средата. Разтърка челото си, като гледаше надолу, после реши: постави едното си коляно на пода, а двете си ръце сложи върху другото.

„Сега започва фарсът“ — помисли си капитан Мануила, ядосан от всички тези комедиантски приготовления.

Все пак не се осмели да каже нищо на глас. Погледна другарите си. Стамате чакаше учуден, като човек, готов да повярва във всичко, което може да се случи пред него в този момент. Жените изглеждаха повече уплашени, но в същото време любопитни. Само госпожа Замфиреску беше ужасена, а господин Соломон стоеше неподвижен. „Колко ли ще трае тази комедия? — запита се отново капитанът. — Дано поне шегата излезе добра, да се посмеем от сърце…“

В този момент осъзна, че Андроник шепне нещо, застанал в смешното положение, което си беше избрал. Капитанът се опита да долови смисъла на някоя дума. Чуваха се странни срички. Сякаш че не говореше на румънски. Думи с много гласни — дълги, проточени. И все пак Андроник казваше нещо, защото няколко пъти се чу думата змия… Магия някаква… Или по-скоро шега… Обиколи с поглед останалите и видя, че всички са притихнали и сънени. Изглеждаха като восъчни фигури. В този момент и на капитан Мануила леко му се зави свят…

9.

Бяха изтекли само няколко минути, но на Мануила му се стори, че са минали безкрайно повече. Полагаше усилия да остане буден, тъй като от време на време и него го обхващаше една непозната умора и клепачите му натежаваха. Внезапно му се стори, че нещо в стаята се променя. Стисна юмруци. Полумракът сякаш се раздели на две големи ивици, а в средата се проточи сребрист килим. Луната, вероятно дълго време скрита зад някой облак, сега съвсем естествено влезе в стаята.

„Сребрее като кичур бял!“ — припомни си през сън Лиза. Тези думи й дойдоха изведнъж в ума, докато гледаше как ивицата светлина пълзи бавно по пода. Мислите й, копнежите й от едно време, от детството на булевард Паке, й се струваха толкова близки, като че току-що се беше разделила с тях. „Какво ли съм правила през всичкото това време? Кога пораснах толкова голяма, без да разбера, без да ми каже някой?…“

Андроник не промълви повече нито дума. И той чакаше. Лунната светлина стигна до краката му. Нима започва някаква магия?… Дорина беше вперила очи в него и сякаш не осъзнаваше, че е будна. Каквото и да се случеше сега, не би я учудило. Както насън — всяка среща, всяка нелепост, всичко й се струваше естествено. Нея никой няма да я докосне, никой няма да може да й причини зло — като насън…

И толкова естествено влезе змията в стаята, като пропълзя покрай краката им, че никой не се изплаши. Една празнота в гърдите, и толкова.

Беше голям пепеляв смок, който напредваше внимателно, сякаш едва сега се раздвижваше. Пълзеше тромаво, повдигаше леко глава и после пак бързо я навеждаше към пода, като че търсеше следа.

Когато се приближи до ивицата светлина, спря за миг зашеметен. После се отправи към Андроник, като се полюшваше. Лунната светлина сякаш омагьоса и него, защото сега се влачеше със сънлива грациозност и всяка нова извивка караше тъмните му люспи да потрепват. На Дорина й се стори, че змията идва право към нея, и неочакван ужас прогони досегашната омая. Като че внезапно се беше пробудила пред нещо, което е невъзможно да се гледа с очи, нещо ужасно и опасно, забранено за девойки. Близостта на змията изсмукваше дъха й, изтласкваше кръвта от вените й, разтапяше цялата й плът в някакъв ужас, примесен с непознатия трепет на мъчителна любов. Някаква смесица от смърт и еротика лъхаше от това уродливо поклащане на влечугото в студената светлина.

— Хайде, по-бързо! — чу Дорина думите на Андроник, идващи сякаш от много далече.

Кого ли вика така настойчиво? Кръвта нахлу отново в лицето на девойката, като че беше чула някаква много тайна, забранена дума. Ужасът и отвращението я замайваха със същата сила, с която се бореха в кръвта й свенливостта и непозволеното желание.

— Къде се забави толкова? — чуха се отново сподавените думи на Андроник.

Смокът съвсем се беше приближил до него и сега сякаш се бореше със собствения си свян и не се осмеляваше да сложи глава в отворената длан, която протягаше младежът. Застана напрегнат и зачака, само главата му непрекъснато помръдваше, като че ли се опитваше да се освободи от някаква магия.

— Хайде, ела тук! — заповяда му Андроник.

Лиза затвори очи и залепи лакти за стената. Всеки момент можеше да припадне и да се свлече на пода. Видя как змията се вдига до дланта на Андроник и като че самата тя почувства студа и ужаса от докосването, като че тази стрела от неестествена плът я прониза цялата.

— Така, по-близо! — извика Андроник.

Дорина гледаше отново, замаяна и бледа. Никаква човешка сила не можеше сега да я изтръгне от този невидим кръг, който я свързваше с Андроник. Смокът плавно изпълзя по китката, после по ръката, докато докосна с вцепенената си глава врата на Андроник. Тогава младежът го хвана с дясната си ръка и го задържа в юмрука си, като го гледаше в очите.

— Защо си така съкрушен? — попита той и се усмихна.

Мануила се пробуждаше. Видя змията в ръката на Андроник, но видяното приличаше толкова много на току-що свършилия сън, че почти не го учуди. Разглеждаше стаята с широко отворени очи. Не го обезпокои нито едно от бледите лица, които виждаше около себе си. Точно както досега, точно както в този зашеметяващ кошмарен сън, с разходката по езерото, с книгата „Le mystère de Jésus“, която Владимир четеше на глас, с вдигната нагоре дясна ръка. И изведнъж лодката потъна, точно както беше разказал Андроник на брега на езерото, потъна във водата, без тя да избълбука нито веднъж, плъзна се към дъното, сякаш беше покрита с олово.

— Някой ти е убил жената и си останал сам-самичък — говореше Андроник, като че ли чуваше в отговор шепота на змията.

Лиза отвори очи и потрепери цялата както в началото. Смокът се поклащаше близо до лицето на Андроник и всяко негово колебливо потрепване придобиваше в усещанията на Лиза един друг, неочакван смисъл. Влудяваща омая идваше от думите на Андроник, от танца на влечугото.

— Искаше да ухапеш някого тук ли? — попита Андроник приятеля си. — Искаше да си отмъстиш?… А нима не виждаш, че всички тук са порядъчни хора и има толкова красиви жени — добави той усмихнат, без да отмести поглед от очите на змията.

Дорина отново поруменя и сърцето й заби силно. Мислите и желанията й сега без свян завладяха ума й. За нея, разбира се, говореше Андроник: „красиви жени“. Нея беше избрал той…

— На сватба ли си дошъл? — запита учудено Андроник. — Почувствал си, че тук има сватба?!…