Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Сега, разбира се, е по-добре! — възкликна Андроник, след като запали още една лампа и вдигна фитила на първата.

Лунната светлина избледня и се процеди навън, унизена от новия пламък на лампите. Стените и предметите в стаята отново придобиха очертания. В минутите на мълчание отвън се чуваха щурците, но песента им идваше сякаш от много далече.

— Госпожи и господа! — още веднъж се опита Андроник да ободри другарите си. — Сега всичко е както преди!… Бихме могли да измислим, нова игра, докато се свари кафето!…

Господин Соломон с ужас си припомни, че само преди малко беше попитал кой ще пие още едно кафе. Какво ли се беше случило оттогава? Сложих ли кафето да се вари, сервирах ли го, изпиха ли го?!… Може би!… И все пак Андроник отново чака да се свари кафето. Друго ли?… Господин Соломон уплашено разтърка челото си. Помисли си, че му се мяркат мисли и образи, които само обърканият му мозък свързва в едно. И все пак стаята беше същата, както и по-рано. И хората бяха същите. „Само Агло е в другата стая, прилоша й. Ще трябва да видя как е…“

Господин Соломон решително си проправи път към съседната стая. Намери жена си просната на леглото, с изнурено, безизразно лице.

— Смяташ ли, че ще се уреди? — попита тя с пресипнал глас, като го видя до леглото.

Господин Соломон сви рамене. Въпросът не го учуди, но не намери какво да отговори и се задоволи само да вдигне рамене.

— Мислех си за Дорина, за нея ти казвах — добави госпожа Соломон със същия нисък и изтощен глас.

— Така е, имаш право, почти бях забравил — рече господин Соломон. — Току-виж, нещата се променили сега…

— Защо?

— Знам ли, казах го ей тъй. Кой знае?…

Госпожа Соломон бавно извърна глава. Дишаше тежко и всяко движение като че още повече я замайваше…

— А на теб какво ти е? — попита тя.

— Нищо, добре съм. Мислех си, че трябва да пием по едно кафе…

Няколко минути наблюдава внимателно жена си, после погледът му взе да блуждае. Невъзможно му беше да разбере какво се беше случило след неговия въпрос. Сякаш преди малко беше вдигнал ръка и беше попитал: „Кой иска още едно кафе?“… Или това беше днес на обяд, на двора, когато застана на прага и пак така вдигна ръка?…

— Значи така — чу се отново гласът на Андроник от съседната стая. — Вие сте се готвели за сватба, а на мен не ми казахте нищо! Сега разбирам защо всички бяхте толкова весели.

— Видя ли? — каза госпожа Соломон и изведнъж се оживи. — Така е! И той е разбрал!…

— Но капитанът не казва нищо — отвърна господин Соломон навъсен.

Капитан Мануила наистина беше така изненадан от дързостта на Андроник, че се изчерви и сведе очи към пода, без да продума. Не бяха на място думите на Андроник. Капитанът все още беше удивен, че другите така ужасно, неразбираемо мълчат. „Какво ли се е случило, че се споглеждат така объркани? И никой не споменава за това, което беше най-интересно, за змията, излязла сякаш изпод земята в средата на стаята…“

— Откъде знаеш, че става дума за сватба? — попита госпожа Замфиреску.

„Изглежда, нещата вече започват да се изясняват“ — помисли си тя. Ала Андроник я погледна усмихнат и вдигна рамене. Не с нея искаше той да започне разговор…

— А коя е щастливата годеница? — попита той отново и се засмя, като се опитваше да придаде шеговит тон на думите си.

Капитан Мануила стрелна с очи Дорина и видя как тя поруменя и сведе глава. Това го окуражи да изпълни намерението си.

— Не сте дискретен, господин Андроник! — извика той, но сам се учуди на безсилието в гласа си, на деликатността на думите.

— В такъв случай ви моля за извинение, господин капитан — каза бързо Андроник, — но не мислех, че издавам тайна. Исках само да ви кажа, че това, което се случи, е добро предзнаменование… Такава нощ в манастира, а и поличбата, която внезапно се яви между нас…

Засмя се още по-силно, но смехът му никак не въодушеви останалите. Те се движеха все така трудно, все така объркани, следяха се един друг с погледи, търсеха близостта си и не се осмеляваха да се отдалечат много от стената. Като че се страхуваха да не загубят съзнание, да не потънат в някаква бездна. Само Стере, застанал на прага, където нахлуваше свеж въздух, изглеждаше по-бодър. Смехът на Андроник на него действително му подейства добре. Това момче сигурно ги беше омаяло всичките, но сега ще им разкрие шегата си.

— Която и да е щастливата годеница — каза Андроник, — аз се чувствам задължен да пия за щастието й!…

И той наистина отиде в съседната стая и бързо се върна с чаша рубинено вино в ръка.

Всички останали любопитно го следяха с поглед, сякаш очакваха да се случи нещо необикновено.

Младежът пресуши чашата на един дъх.

— Чакам сега да ме последвате и вие — добави той. Никой обаче не посмя да пие. Госпожица Замфиреску смаяно гледаше Андроник. Изобщо не разбираше какво става. Сънят я оборваше, чувстваше само умора и една болезнена слабост.

— Иска ли някой да се разходим, да подишаме малко чист въздух? — отново попита Андроник.

Някои от тях извърнаха глави към вратата, но нощта навън ги плашеше. Само Владимир и Стамате се отправиха към вратата. „Няма да ни навреди. Навън въздухът е чист. И при това не отиваме в гората, няма да слезем дори долу на двора. Само ще постоим навън, близо до вратата, и ще подишаме чист въздух…“

— Чист въздух — обади се капитан Мануила. — Това е чудесна идея! Но какво ще правят дамите?

Погледна към Дорина. Девойката срещна погледа му и се изчерви. Сега знаят всички. Знае и той, капитанът, че тя е видяла онова ужасно нещо…

— На мен ми се спи — едва чуто продума Дорина.

Капитан Мануила трепна. Гласът на девойката беше променен. Може би не бива да я оставя сама тъкмо сега.

— Мисля, че не трябва да си лягате веднага, госпожице — каза той меко. — Ще сънувате лоши сънища през нощта!…

Андроник го хвана за ръката и го прекъсна.

— Не й казвай нищо, ще я изплашиш! — прошепна той. — По-добре да ги оставим за няколко минути сами… Ще им мине от само себе си.

Владимир, Стамате и Рири излязоха на двора. Луната се беше вдигнала почти до средата на небосклона. Нощта беше светла и тиха, без никаква тайнственост.

— Все още не разбирам добре какво стана — каза Владимир. — Имаше или нямаше змия?

— Видях я с очите си — отговори Мануила. — Беше една голяма змия… Питам се: откъде ли я измъкна господин Андроник?…

Андроник изглеждаше доста отегчен. Сви рамене.

— Не съм я измъквал отникъде. Повиках я, за да я изгоня далече от нас, да не се случи някое нещастие… И ме послуша. Сега вероятно плува навътре в езерото, за да стигне по-бързо там, на острова.

Вдигна ръка и посочи през стените на манастира, към езерото.

— Къде? — попита Дорина.

Едва тогава разбраха, че девойката е дошла до прага и е чула всичко. Рири се приближи до нея, без да каже нито една дума. Андроник я погледна спокойно, после уточни, като посочи отново с ръка:

— На острова в средата на езерото, госпожице. Там вече няма да ухапе никого…

Дорина го слушаше с безразличие. Уверението на Андроник, че змията няма да ухапе никого, нито я натъжи, нито я зарадва.

— Не ти ли е студено? — попита я Стере.

— Така ми е по-добре — каза девойката. — Толкова силно се изплаших…

— Не е вярно, само ви се струва — успокои я Андроник. — Не сте се изплашили… Всичко това все трябваше да се случи…

— Така е — каза Дорина умислено.

— Какво трябваше непременно да се случи? — попита обезпокоен Мануила.

— Тази история със змията — отговори Андроник. — Все щеше да дойде. Почувствах от самото начало, че иска да влезе в стаята, но не исках да ви разваля удоволствието, докато бяхме на трапезата… Когато ви казах, вече трябваше да побързам…

Засмя се и ги изгледа подред.

— … Наближаваше полунощ — добави той малко несигурно, сякаш си даваше сметка, че мистериозността на признанието му е малко фалшива. — А след полунощ нямам никаква власт над нея…

Изведнъж замълча и се навъси. Другите също мълчаха объркани и се споглеждаха.

— Вероятно ви е било трудно да изучите този занаят — каза по-късно Мануила.

— Какъв занаят? — попита учуден Стере.

— Тази магия със змията — обясни Мануила. — Не е лесна работа, разбира се…

Андроник се поколеба, нямаше желание да говори за тази своя тайна.

— Дори не си спомням как научих това — каза той колебливо. — Беше отдавна. Има толкова неща, които зная, без да си спомням кога и как съм ги научил… Историята на Аргира например, която вече ви разказах, история, която никой тук, в манастира, вече не знае…

Стере и Дорина не бяха чули историята на Аргира, но не полюбопитстваха да я научат. Задоволиха се с думите на Андроник. Вече нищо не им изглеждаше странно, тайнствено, неразбираемо, нуждаещо се от тълкуване и обяснение.

— Аз все още не мога да разбера как узнахте, че е наблизо — обади се Рири.

Изрече това на един дъх, но все пак не посмя да произнесе думата „змия“.

— Ще ви разкажа утре сутринта — усмихна се Андроник. — Не бива да говорим за всичко това на тъмно…

Дорина се разтрепери. Рири я хвана за ръка, без да я погледне.

— Не бива да говорим за това — продължи Андроник, — защото се страхувам за вас. Видяхте колко сте чувствителни…

Бавно се обърна и погледна Дорина в очите с разбиране. Девойката побледня.

— Не е така трудно да се разбере — прошепна Андроник, — особено когато се подготвя такова важно нещо…

В този момент на прага се показа господин Соломон. Изглежда, вече беше дошъл на себе си.

— Който иска да си ляга — каза той, — да заповяда да си оправи леглото. А който иска кафе, да вдигне ръка!

Усмихна се някак насила. Само Андроник, Стере и капитан Мануила поискаха кафе. Останалите бяха изморени, спеше им се.

— Имам чувството, че ви развалих празненството — каза Андроник, като гледаше капитана в очите.