— Ще падна! Ще се уплашиш ли, ако падна?

На пресечката с Дхърмтълла Стрийт таксито ни трябваше да изчака преминаването на трамвая. Другата кола ни бе изпреварила и всички се ядосвахме на лошия късмет. Тогава край нас премина колата на инженера и аз неочаквано потръпнах, като видях, че до него са съпругата му и Майтреи. Изчервих се глупаво, докато ги поздравявах, а той се усмихна презрително, докато госпожата ме изгледа с ужас и удивление, които не можех да изтълкувам. Само Майтреи вдигна събрани длани пред челото си и отговори на поздрава ми, заинтригувана донемайкъде от компанията и от момичето, което бях прегърнал. Опитах се и аз да направя този индийски поздрав и в същия момент си дадох сметка колко глупава е ситуацията. Тогава изпитах известна паника, докато колата потегли. Като обърнах глава, видях да се ветрее шалът на Майтреи с цвят на блед чай.

Другарите ми се развеселиха от смущението ми и от уважението, което бях проявил спрямо „един негър“

— В скоро време вероятно ще те видя да се къпеш в Ганг, Алън — каза ми злобничко Гърти.

— Как можеш да поддържаш връзки със семейство негри? — възмути се още веднъж Харолд.

Шофьорът обаче, който беше забелязал сцената, бе възхитен. Когато му платих пред ресторанта, изрече следните думи на френски, за да не разберат другите:

— Très bien, sahib, jeune fille à vous. Bahut achhal.9

На другия ден сутринта, когато се срещнах с Нарендра Сен, той ме попита най-непринудено:

— С кого беше снощи, Алън?

— С приятели, сър — отговорих аз със заядлива вежливост.

— Ами момичето в ръцете ти? Много красиво беше. Харесва ли ти?

— Твърде евтини са, за да ми харесват, мистър Сен. Наложи се обаче да дам една прощална вечеря за приятелите си и тъй като бяхме много и решихме да спестим парите за такси, всеки взе на коленете си по едно момиче. В това няма нищо нередно, сър, ако мога така да се изразя…

Както изглежда, бе разбрал предизвикателния ми тон, защото ме потупа по рамото и каза:

— Пред теб, Алън, се простират други пътища. Животът на тези англоиндийци не е достоен за теб. Според мене много ти е навредило това, че си живял в пансион на англоиндийци; сред тях никога няма да обикнеш Индия…

Чудех се на интереса, който инженерът проявяваше към личния ми живот. До този момент ме беше питал само дали ми понася храната, дали имам свестен слуга, дали не страдам от горещините и от шума, дали обичам тениса.

Трябваше да започнем бързо работа и да подпиша куп документи, а на тръгване Сен ме покани да обядвам с него в Ротари Клъб. Не можаха да го убедят разните ми извинения (че не съм добре облечен, че се чувствам уморен и така нататък). Наложи се да приема, а онази реч, която държа инженерът същия ден пред избрано и ентусиазирано общество, ми хареса и ме поласка донякъде, защото ми доказа още веднъж, че споделям трапезата на един забележителен човек.

Вечерта заминах за Шилонг. Харолд ме закара до гарата и ми даде последни напътствия — да се пазя от змии, от проказа, от малария и от разстройство.

— Пий бренди със сода и уиски със сода! — извика ми той и ми пожела още веднъж добър път.

III

Днес прелиствах дълго дневника си от Асам.

С колко труд разчитах всекидневните бележки и ги преписвах в тетрадката, започната заедно с новия ми живот. Обхванало ме беше необичайното чувство, че живея като пионер, че трудът ми по изграждането на железопътни линии в джунглата е много по-полезен за Индия в сравнение с десетина книги за тази страна, че този тъй древен свят и нашата тъй нова работа в него все още очаква своя писател. Защото сред различните племена, сред хората, познати дотогава само на етнолозите, сред отровната флора на Асам, под неспирните дъждове, във влажната и замайваща горещина пред мен се откриваше една друга Индия, различна от страната, описана в репортажите на пътешествениците и в романите. Исках да придам живот на тези места, потънали в папрати и лиани, сред които срещнах такива свирепи и невинни хора. Исках да разбера техните естетически и морални норми и затова всеки ден събирах притчи, фотографирах, скицирах генеалогията им. И колкото повече затъвах в дивото, толкова по-буйно изникваха в мен неподозирана гордост и непознато дотогава достойнство. В джунглата бях добър и справедлив, по-щедър и по-спокоен, отколкото в градовете.

Дъждовете обаче ме съсипваха… Какви нощи прекарах в борба с неврастенията, заслушан в незабравимото ритмично потропване на капките по покрива, какви невероятни порои се изливаха по цели дни, прекъсвани само за няколко часа от ситен като мъгла дъжд с горещи капчици, през които се движех като в оранжерия, защото онези безкрайно малки капчици разнасяха изтощително упойващи аромати; тогава издържах с усилие да стоя с наведена глава, принуждавах се да я отмятам силно назад и да тичам с широко разтворени ноздри и устни. Вечерите прекарвах в удобната си и хладна стая или се разхождах по терасата на бунгалото, като опитвах да си припомня вкуса на тютюна (който не можа да се запази от влагата въпреки най-старателните ми предпазни мерки), и понякога усещах, че повече няма да издържа. В подобни моменти ми се искаше да стисна юмруци и да заудрям дървените перила, да закрещя и да поема без посока в дъжда и в мрака, за да открия място, където отгоре да не се излива вечно вода и тревата да не бъде толкова висока, влажна и месеста. Искаше ми се да видя пак цветя, да се скитам из поля, подобни на равнината в Тамлук, да усетя солен бриз или сух пустинен вятър, защото изпаренията и мирисът на растенията ме бяха влудили.

Освен мене имаше трима слуги и пазачът на бунгалото; случеше ли се да дойде някой пътник — инспектор от ютена плантация, чиновник от някое министерство или търговец на чай, отправил се за Китай, — изпивахме по една бутилка уиски. Пиех всяка вечер, след като свършвах инспекцията и пристигах в бунгалото да се изкъпя. Това беше часът, когато едва усещах плътта си; случеше ли се да се одраскам, не ме болеше. Все пак усещах нервите си като мрежа от живак, треперех, дъхът ми ставаше горещ, главата ми се замайваше, щом се надигнех от стола, и оставах загледан в пространството, без воля, извън времето. Слугата ми донасяше на масичката бутилка уиски и бутилка сода, а аз пиех бавно, с подпряна на гърдите брадичка, изтегнал се морно по пижама в преносимия шезлонг, докато не усетех как ласкава топлина съживява тялото ми — тогава скачах, разтривах слепоочията си, обличах се и тръгвах да се разхождам под дъжда. Като вдишвах наситения с фини топли капчици въздух, мечтаех за скромен и щастлив живот във ферма край някой град, до който бих могъл да ходя всеки ден с автомобил. Тези скитания в дъжда бяха моите моменти на слабост — оставах вън, докато не ме обземеше желание да работя или да спя. Спях дълго и тежко, особено когато се наложи да работя за три седмици на четирийсет мили северно от Садия. Връщах се в бунгалото с кола, понякога дори след полунощ, защото се налагаше да избягваме разположените в низините пътища и да търсим само шосетата по склоновете. Заспивах облечен и неизмит, след като изсърбвах чаша чай с много ром и хинин, защото на другия ден преди девет вече трябваше да съм на път. Все повече занемарявах тоалета си. През онези месеци на развихрилите се мусони в целия район нямаше нито един бял; останали бяха само няколко семейства евроазийци, при които се отбивах понякога от скука — само за да чуя английска реч и за да пийнем нещо.

Дойдеше ли неделя — когато слугите ми заминаваха с влака за Шилонг да донесат провизии, — спях до обяд, събуждах се с размътен мозък и с блудкав вкус в устата и оставах в леглото по цял ден, преписвайки бележките си в дневника. Исках по-късно да публикувам книга за истинския живот на белия човек в Асам и анализирах себе си най-подробно: описвах както дните на безволие и неврастения, така и дните (по-многобройни, естествено) на смели начинания, на горди усилия, на растеж.

През целия юли ходих само веднъж до Шилонг — там стоях жадно на слънце, ходих отново на кино, поправих грамофона си и купих криминални романчета — единственото, което бях в състояние да чета, откакто пристигнах в Асам. Известно ми беше все пак, че работата ми се цени в центъра: узнах това не от нашия служител в Шилонг — надменен ирландец, който се бе опитал да ме застави да чакам пред вратата му, — а направо от Нарендра Сен, който ми изпращаше почти всяка седмица няколко машинописни реда с топли, дружески думи. През октомври ми предстоеше да ползвам едномесечен отпуск, но можех да замина за Калкута още по средата на август, ако успеех да предам доклада и ако завършех инспекцията и ремонта из трудните райони около Садия.

Случи се обаче онова, от което се опасявах в моменти на пълно униние. В началото на август заболях от тежка малария, придружена от нервно изтощение. Прибрал се бях няколко часа по-рано в бунгалото и чаят ми се стори без никакъв вкус. Имах треска, целият треперех. Легнах си, след като изпих три чаши бренди — спомнил си бях съветите на Харолд. На другия ден обаче започнах да бълнувам и повикаха един евроазиец, мистър Франк, който разбра, че имам малария; още същия следобед ме закараха до Садия. Грееше чудесно слънце, виждах цветя и птици, а на гарата видях една жена и това ме разтърси — не бях срещал бели жени от четири месеца.

След това вече не си спомням нищо. Знам само, че са ме закарали в Шилонг и са ме настанили в тамошната болница за европейци; телеграфирали в Калкута и преди да се яви заместникът ми, господин Сен идвал да ме види в болницата. След пет дни, придружен от две милосърдни сестри и от Харолд, съм заминал в първокласно купе за Калкута, където са ме приели веднага в болницата за тропически заболявания.

… Една сутрин се събудих и огледах учудено бялата стая, която миришеше на карамелизирана захар и на амоняк, както и дамата, която четеше, настанена удобно в кресло до прозореца. Няколко минути се вслушвах в шума на вентилатора и се опитвах да разбера кой ми беше говорил току-що за романа „Господарят Джим“ на Джоузеф Конрад. Бях чул и запомнил този глас; бих дал всичко, за да мога да стана от леглото и да му кажа, че романът е посредствен и че изобщо не може да се сравни с любимата ми книга „Лудостта на Олмайър“, написана от Конрад на млади години.

— Който не е чел „Лудостта на Олмайър“, още не познава таланта на Конрад — заявих аз на висок глас на дамата, която продължаваше да чете с лице към прозореца.

— Мили боже! Не си оглушал значи!… — възкликна тя с огромно удивление, като се приближи до мен и позвъни. — Искаш ли нещо?

— Искам да се избръсна — казах спокойно аз, като поглаждах хлътналите си и студени бузи, по които беше покарала гъста брада. — Моля да ме извините, че се представям пред вас в подобен вид. Струва ми се, че са ме докарали тук, докато съм бълнувал. Още веднъж моля за извинение.

Жената се посмя до насита и после изведнъж стана сериозна.

— Добре, че дойдохте на себе си. Вече се бях отчаяла. Ще трябва да се обадя на господин Кар. Горкото момче пита всеки ден за вас…

Вестта, че Харолд се е интересувал за мен, ме развълнува толкова силно, че усетих сълзи да напират в очите ми. Струваше ми се, че съм сам, изоставен кой знае къде, без приятели и без познати, и ме обзе страх от смъртта. Изведнъж се видях мъртъв тук, на пет седмици път от родината си, и тази мисъл ме вцепени, страх вледени страните ми.

— Какво ви става? — попита с почуда дамата.

— Нищо, нищо, искам да се избръсна — излъгах аз, защото помислих, че няма да ме разбере.

Сълзите обаче не спираха и тогава я попитах шепнешком:

— Смятате ли, че ще се оправя, че ще видя пак Ню Йорк и Париж? Ще бъда ли отново здрав?

Не си спомням какво ми отговори, въпреки че денят на пробуждането се запечата добре в съзнанието ми. Дойдоха няколко лекари европейци, а след това влезе Харолд, който дълго ми стискаше ръцете.

— Добре си, нали? Добре ли си, а? — питаше и ме гледаше той.

Разказа ми куп неща, които ме развеселиха: Гърти сега флиртувала с един управител от Мидъл Банк — слабичък индивид, който се осмелявал само да я целува и я водел на кино, като купувал билети от три рупии и осем ани. След сватбата Норин изглеждала по-малко красива. В моята стая на Уелсли Стрийт се настанило семейство бедни англоиндийци: той бил млад и водел ученички в стаята да ги опипва пред очите на жена си, която била бременна в деветия месец и все му повтаряла: „Джек, пак ще се развълнуваш…“