— Дорина! — възкликна учуден Андроник, като я видя, че идва. — Колко хубава си станала!…

— Чаках те — прошепна девойката. — Няма ли да тръгваме?…

В този миг видя голите му рамене и наведе очи.

— Защо се страхуваш? — попита я той. — Нали знаеш, че другояче не може, само гол. Така е писано…

— И аз ли?

— И ти… но по-късно, разбира се — добави той усмихнат и я хвана за ръка.

Девойката и този път почувства, че потръпва от огненото докосване на Андроник. Същото внезапно вълнение, същото странно, непознато удоволствие.

— Можеш ли да плуваш? — попита я тихо Андроник. — Ако лодката потъне, ще можеш ли да плуваш?

Дорина уплашено се притисна до ръката му.

— Ако ме пуснеш, ще се удавя! — извика тя.

— Тогава не се страхувай, каквото и да се случи, не се страхувай — окуражи я Андроник. — Тази лодка е безсмъртна. Да знаеш само колко пъти съм кръстосал това езеро на отиване и на връщане оттам… Погледни!…

Протегна ръка и показа далечината. Дорина не видя нищо, само безкрайна, прозрачна и неподвижна водна шир.

— Далече ли е? — попита тя смирено.

Андроник се засмя и я притегли към себе си.

— Нищо не е далече, когато обичаш — прошепна той. — Ще седнеш спокойно в дъното на лодката, ще минем девет морета и девет земи. И после ще започне сватбата…

— Толкова късно — натъжи се Дорина. — Колко ли неща могат да се случат дотогава — добави тя замислено.

— Защо бързаш? — попита я нежно Андроник. — Тук при нас дните минават бързо, както и минутите. Щом си дошла, вече не можеш да се върнеш. А и тук е по-хубаво, нали?…

— Хубаво е, където си ти — отговори девойката.

После млъкна и го погледна. Колко красив, колко висок и едър е той! Сякаш не е човек, а божество, синът на змея от приказките.

— Защо напусна двореца? — попита го тя. — Защо дойде пак тук, край езерото?…

— Ти не можеше да останеш там, страхуваше се… Защо се уплаши? Всички тези хора отдавна вече са мъртви, нищо не можеха да ти направят, не видя ли?…

— И аз бях там — прошепна с ужас момичето. — Бях на един трон, скрита от другите…

— Да — каза ведро Андроник. — Така става винаги…

Дорина почувства, че отново я обхваща същият ужас, и се притисна до него, сякаш искаше той да я успокои, да я погали…

— От нищо да не те е страх — каза той, — аз съм до тебе. Няма да се разделим…

Погледна към езерото. Лодката отдавна чакаше недалече от тях. На Дорина всичко това й изглеждаше познато. Сякаш някога, отдавна, пак беше изживяла това приготовление за път.

— Къде ще бъде сватбата? — попита тя отново.

— На другия край…

Прегърна я през кръста и бавно я заведе до водата.

— Другояче не може — успокои я той.

Андроник пристъпи напред и лодката се залюля. После вдигна на ръце Дорина и я качи в нея. Люлеенето беше така невъобразимо приятно, че девойката замаяна прихвана главата си с ръце. Андроник беше до нея. Преди да хване веслата, протегна ръка и й показа напред.

— Там, в средата, има един остров. Там живеех аз…

Изведнъж, без да знае как, Дорина си припомни змията и изтръпна цялата. Нима отново ще я види — гола, извиваща се неуморно на лунната светлина, както я беше видяла преди. И този път, в мрака, би могла неочаквано да я ухапе…

— Но на този остров е змията! — извика тя развълнувана. — Ти я изгони там, именно ти!…

В този миг видя, че Андроник се изправи в лодката — блед и разгневен. Погледът му сега искреше още по-ярко, проникваше в зениците на очите й и я ослепяваше.

— Защо каза това, любима моя?! — каза ТЪЖНО Андроник.

Думите му изпращяха в ушите, сякаш изскачаха огнени езици от устата на змей.

— Защо не се вслуша в повелята? — повтори той, треперейки.

Дорина си припомни: „Не произнасяй никога тази дума пред него!“ Беше забравила. Сега е твърде късно. Беше забравила… Гледаше го изумена, покорена от силата му, и очакваше проклятието. Закри очите си с длан.

— Ще ме търсиш девет години и едва тогава ще ме намериш! — чу тя думите на Андроник.

Когато обаче поиска да го зърне отново и да измоли милостта му, видя, че лодката е празна. Андроник беше изчезнал. Пред нея се виждаше само безкрайната водна шир. Застина безмълвна, изтощена, без да знае какво да прави. В този миг долови как потрепват листата на брега и се обърна. Нямаше никого. Само вятърът, който се беше усилил, разклащаше високите клони на дърветата…

* * *

Събуди се със същия неприятен шум в ушите. Стаята беше наполовина в мрак. Лунната светлина се беше изтеглила зад прозореца. Дорина усети, че вятърът сега нахлува в стаята и раздвижва въздуха. Стана от леглото и отиде до прозореца. Далече, вляво, се виждаше езерото. Девойката се усмихна. Върна се до леглото, без да съзнава къде се намира. Погледна учудено жените, които спяха до нея. Бавно, но със сигурни движения, като насън, тя си проправи път между леглата. Улучи вратата веднага, без да я търси. През стената до нея достигаше странен шум, който й вдъхна страх. Дълбоко, сподавено дишане на измъчени хора… Все пак не загуби напълно смелост и със затворени очи прекоси салона до външната врата. Беше полуотворена. Излезе на двора. Не усети студа с босите си крака, нито студения вятър над полуоткритите си рамене. Все така решително се отправи към езерото.

Когато превали хълма и стигна до брега, видя, че лодката я чака. Така както я беше оставила неотдавна, в съня си.

Навлезе дълбоко в студената и влажна тиня, но краката й не почувстваха нищо. Припряно, но внимателно отвърза въжето от колчето, хвърли го в лодката и се качи в нея. Потърси с очи острова и без да се колебае, започна да гребе бавно и леко, като човек, когото води само надеждата…

14.

Лиза се събуди разтреперена от студ. Прозорецът беше широко отворен и по влажния вятър, по променения мирис на въздуха вече се усещаше настъпването на зората. Луната беше избеляла. Мракът се разсейваше и далече през прозореца се виждаше лека мъгла.

Лиза се събуди замаяна, като след дълъг гуляй. Мъчеше се да проумее къде се намира и при какви обстоятелства беше заспала полуоблечена и с толкова други хора. Дълго стоя с отворени очи, трепереща от студ, без да успее да се завие добре. Струваше й се, че в момента, в който се събуди, някъде наблизо беше звъннало дървено клепало. Беше й неприятно, че се събужда в тази чужда и неудобна стая, чувстваше се отвратена, изморена и измамена от живота. Нищо нямаше смисъл, отникъде не чакаше радост. Кратко дрезгаво чуруликане долетя като че точно от перваза на прозореца. Може би трябваше да се затвори прозорецът… Но е толкова трудно, толкова безсмислено…

Опита да се завие по-добре и дръпна силно юргана. Забеляза, че мястото отляво до нея е празно. Рири беше наместила насън главата си в това празно място и сега свиваше коленете си. Лиза обърна глава и заразглежда с учудване останалите жени. Различаваше ги едва-едва и няколко пъти разтърка очи, за да може да ги разпознае. Отделни събития започнаха да се възстановяват в паметта й. Изведнъж си припомни Серджу Андроник, гоненицата в гората. После в паметта й имаше обезпокояваща празнина. Обхвана я унизителното чувство, че е губила съзнание. Имаше някаква игра… Фарс някакъв… После още нещо… Капитан Мануила… Дорина… Змията… Отново очите й се спряха на Рири, която спеше, свила юмруци до устните си, и изтръпна. Дорина?

Тогава много ясно почувства, че преди няколко минути е присъствала на излизането на Дорина от стаята. Без съмнение е отишла при Андроник, в другата стая. Тази мисъл внезапно я развълнува и събуди в нея чувство на унизителен свян, ужас, ревност и любопитство. Забрави, че Андроник не спи сам. Едва когато се изправи и седна в леглото, за да разгледа още веднъж спящите тела и да разбере дали не се лъже, си спомни за Стере и другите. Разбира се, всички спят на едно място. Тогава Дорина сигурно… Спомняше си обаче ясно, без да може да определи точно кога се е случило това, че Дорина се беше събудила, когато другите още дълбоко спяха, и беше излязла от стаята крадешком, за да се срещне навън, на двора, вероятно с Андроник…

Вслуша се за миг да чуе някакъв шум, шепот. Долавяше само приглушеното дишане на жените и звучно хъркане от другата стая. Много развълнувана, Лиза изведнъж взе решение. Стана от леглото, като внимаваше да не докосне свитото на кравай тяло на Рири, и бързо отиде до прозореца. Наведе се силно надолу. Удари я мирисът на прясно откъснати листа, на отчупено дърво. Небето беше все още синьо, но избледняваше по краищата на небосклона. Вляво се виждаше езерото, обвито в лека мъгла. Лиза постоя малко, като се вслушваше, после се върна в стаята и се отправи към вратата. Беше полуотворена… Би могъл да влезе всеки… Някакъв стон. Потрепери, но бързо разбра, че се е уплашила напразно. Госпожа Соломон беше изстенала насън. Спеше, покрита с палтото си. Лиза я погледна бегло, с неприязън. От съседната стая се чуваше по-често и по-смешно хъркането на мъжете. Дали Андроник е там?…

Върна се в леглото разколебана и развълнувана. „В косите ми някога руси…“ Припевът нелепо звучеше в ума й, но не можеше да го прогони: „Аз детство не съм изживял…“ Отново образът на капитана, на Стамате. Целувките в гората. Стана й срамно, почувства отвращение от себе си, от всички и от всичко, което се случи: „Аз детство не съм изживял…“ В ума й прииждаха без какъвто и да е смисъл сцени и приказки от трапезата във Фиербинц, в градината. Стере, който си сваля сакото и бавно отива да го закачи на клона на една вишна. Соломон, който пита с вдигната ръка: „Кой иска да пие още едно кафе?…“ И после изведнъж, без всякаква връзка, гласът на Андроник: „Ако до една минута не се успокоите…“ Думите му, казани по-рано: „Развълнуван съм по друга причина, но ако ви я кажа, ще ми се подигравате…“ Тогава й се прииска да хване ръката му и да му прошепне: „Кълна ти се…“ Подробностите се подреждаха много точно в паметта й. Колко хладно прие той пламенното й възклицание. Сега я беше срам и в същото време яд на Андроник, изпитваше ожесточен яд към всичко, което направи той, към цялата му дръзка хубост. Дорина не се върна. Отишла е с него, разбира се. Обясни си всичко, което се е случило: през нощта те двамата са се срещнали на двора, след като другите са заспали, после са отишли сами в гората. В гората, през нощта. Любил се е с Дорина. Обхвана я необяснима ярост, желание да вдигне скандал. Разтрепери се цялата. Приближи се до госпожа Соломон, като дишаше учестено, и я разтърси. Жената се противеше, стенеше. Лиза се върна при Рири и я събуди рязко, като й издърпа юргана. После отново отиде при госпожа Соломон.

— Ставай, мисля, че нещо се е случило с Дорина! — прошепна тя.

Госпожа Соломон се събуди трудно. Непрекъснато триеше очи.

— Не зная къде е отишла Дорина — повтори по-силно Лиза, като съвсем доближи лицето си до нейното.

Рири също не проумяваше нищо от това, което чуваше. Спеше й се, повдигаше й се, усещаше тъпа болка в темето. Притисна с ръце слепоочията си и се опита да разбере къде се намира. Видя до себе си госпожица Замфиреску. Изведнъж я обхвана страх, безсмислен страх, че девойката до нея чува всичко, което се говори, че отдавна е будна и разбира всичко, но се преструва на заспала.

— По-тихо, да не ни чуят — прошепна Рири на Лиза.

— Ти по-добре се обличай, да не се е случило нещо — каза Лиза и потърси обувките си.

— Но защо, скъпа? — учуди се госпожа Соломон.

Събуди се и госпожа Замфиреску. Вдигна глава и се опита да пооправи косите си, паднали върху очите.

— Какво се е случило? — попита тя учудено.

— Мисля, че на Дорина й е прилошало — каза отегчено Лиза — и е излязла от стаята. Искам да видя какво става с нея…

Рири се обличаше мълчаливо и дишаше дълбоко, за да се събуди. Струваше й се, че се приготвя, за да се намеси решително в странен и опасен случай. Струваше й се, че животът на Дорина зависи от нейната воля и смелост. Дожаля й за клетата Дорина и тя й стана отведнъж безкрайно скъпа…

— Хайде! — каза Лиза на госпожа Соломон. — Да видим дали не е на двора.