Госпожа Замфиреску остана в леглото учудена и объркана. Погледна с ужас към дъщеря си. Видя я, че спи дълбоко в другия край, и се успокои.

В стаята беше станало студено. Всеки миг щеше да пукне зората. Госпожа Замфиреску изведнъж си спомни за змията от тази нощ. Вече не я беше страх, но крадешком се прекръсти и се намести удобно в леглото, любопитна да чуе какво става.

* * *

В стаята на мъжете влезе само Лиза. Много внимателно отвори вратата и пъхна главата си вътре. Дъхна я тежка потискаща миризма на винени пари. Отвратена, стисна клепачи до болка. Повика няколко пъти мъжа си. Не различаваше добре телата на мъжете. В тази стая като че ли беше по-тъмно, тъй като прозорците гледаха към двора. Известно време в отговор се чуваше само силно хъркане, идващо откъм дюшеците. После дебелият глас на Стамате:

— Кой е?

— Моля те, събуди Стере — прошепна Лиза от прага. — Трябва ми за малко…

Стамате също проумяваше трудно. Известно време не можа да се досети кой ли е този Стере. Името не му говореше нищо. Мислеше си, че е на друго място, с други хора, че е на друга възраст. Без да иска, събуди приятеля си. Капитанът се прозя шумно, без да знае, че Лиза го гледа от прага.

— Събуди, моля те, Стере — каза тя отново, по-силно.

Мануила чу гласа й и рязко се изправи, засрамен. Събуди се и господин Соломон.

— Случило ли се е нещо, госпожо? — попита капитанът.

— Мисля, че на Дорина й е прилошало — прошепна Лиза и се дръпна назад. — Моля те, опитай се да събудиш Стере…

После й дойде наум, че не е попитала за Андроник. Не знаеше дори дали е там, в стаята, дали е спал там през цялото време… Все пак я досрамя да отвори още веднъж вратата и да попита. Можеше да възникнат подозрения.

— Какво се е случило? — попита господин Соломон, като излезе полуоблечен в салона.

— Не знам къде е Дорина…

Господин Соломон застина за миг изумен, без да разбира смисъла на думите.

— Хайде да я потърсим, може да й е прилошало и да е излязла на двора — прошепна Рири.

В този момент вратата се отвори отново и се показа капитанът. Беше се опитал да пооправи набързо косите си, но главата му пак беше разчорлена.

— Странното е — каза той, — че и господин Андроник не е тук…

И погледна многозначително господин Соломон. Рири се отправи към външната врата. Намери я отворена. Излезе първа на двора. Въздухът тук беше съвсем друг. Все още много ясно се виждаха звездите, но цялата тази тишина сега имаше друг смисъл, изглеждаше като последно застиване, като последни минути на очакване: скоро всичко щеше да се заличи и да се появи нещо ново, което вече нямаше да принадлежи на нощта.

— Не знам дори колко е часът — прошепна объркан господин Соломон, като излезе на двора.

— Три и двайсет и пет — каза Стамате, който си беше взел часовника със светещия циферблат.

Госпожа Соломон и Лиза бързо огледаха двора на манастира.

— Не е тук — каза уверено Лиза.

— Може да е отишла в парка да се поразходи — отвърна колебливо Рири.

Капитан Мануила оглеждаше спокойно всяко кътче, без да помръдва от мястото си. Изглежда, преценяваше внимателно всички кътчета, където би могла да се скрие Дорина. За миг му се стори, че всъщност той сега продължава онази игра от гората, и споменът го развълнува. Рязко се обърна към езерото.

— Трябва да потърсим най-напред там — каза той високо и посочи с ръка.

Рири потрепери. Не, това не е възможно, това би било непоносимо…

— Пази боже! — обади се господин Соломон.

Лиза не ги изчака да се решат и тръгна първа към езерото, последвана от Стамате и Рири.

Като излезе от двора на манастира, започна да тича. Струваше й се, че всяка загубена минута може да бъде фатална. Дорина би могла да намери време да се скрие…

— Аз не знам дали този Андроник изобщо е лягал при нас, или не е — чу тя отзад гласа на Мануила.

Слезе по хълма и стигна до брега на езерото. Бързо разбра, че лодката я няма. Отправи се към кривото колче, което я държеше привързана на брега.

— Тя е луда! — възкликна Лиза. — Взела е лодката…

Разбира се, отишли са да се разходят само те двамата. Разхождали са се цяла нощ, лодката ги е полюлявала и той й е нашепвал любовни думи: „Аз детство не съм изживял…“ Побледняла, Лиза затича по брега, като се опитваше да открие силуета на лодката.

— Ето я! — извика Рири откъм хълма.

Всички се обърнаха към мястото, което сочеше ръката на девойката. Сега лодката се виждаше добре. Виждаше се и Дорина, полуоблечена, сама, как гребе бавно и изморено.

— Сама е! — извика Лиза смаяна.

Тя също я виждаше много добре, но някак не й се вярваше. Известно време дори се страхуваше да проумее станалото. Тази Дорина е луда!… Господи!… Ами ако?… Нямаше смелост да довърши мисълта си. Изтича отново горе на хълма. Останалите гледаха изумени, вперили поглед в леката диря, която оставяха веслата на лодката.

— Но тя е луда! — възкликна отново Лиза.

— Отива към острова — каза спокойно Стамате.

Господин Соломон се помъчи да вземе някакво решение. Огледа се смутено наоколо.

— Трябва да потърсим друга лодка! — прошепна той, хапейки устни. — Тук някъде трябва да има още една лодка…

Припомни си за Хараламбие и другата лодка на игуменството, с която бяха тръгнали да го търсят. Студена пот изби по челото му, по тила. И изведнъж започна диво да крещи:

— Дорина! Дорина!…

Стамате сви длани до устните си и извика:

— Доринаа!…

В този миг през ума му преминаха виковете на Владимир по време на играта: „Лизааааа!…“ Струваше му се, че всичко това се е случило отдавна, с други хора. Сега му беше студено и трепереше. Викът му навярно не беше се чул навътре в езерото, защото девойката изобщо не се обърна.

— Я вижте там! — посочи изведнъж Лиза.

В другия край на езерото се виждаше да плува един мъж. Мяркаха се здравите мускулести ръце, които бавно и ритмично пореха водата.

— Той е, Андроник! — възкликна Мануила.

Известно време всички мълчаха вцепенени. Андроник също плуваше към острова вероятно без да вижда Дорина.

15.

Когато доплува до брега, Андроник отърси водата от тялото си и тръгна бавно към вътрешността на острова. Стъпките му оставиха няколко мокри следи върху набитата с пясък тиня, а после напълно потънаха в тревата. Андроник се движеше спокойно, без да бърза. Погледът му пробягваше по върховете на дърветата, сякаш се опитваше да отгатне приближаването на зората по трепета на листата. Тук, посред езерото, духаше слаб вятър, но младежът, изглежда, не усещаше студения полъх по голите си рамене. Птиците вече се пробуждаха в храстите и само тяхното чуруликане оживяваше острова. Андроник крачеше, омагьосан от самотата и от напрежението, което сякаш трептеше във въздуха в очакване на едно голямо чудо. Навлезе навътре между дърветата, където храстите бяха избуяли влажни, с големи разперени листа. Във вътрешността на острова миришеше на мъх и гнила кора. Клоните тук бяха натежали от капките роса, които ги свеждаха към земята. Андроник минаваше край тях, равнодушен към падащата роса, безчувствен към грубите ласки на листата. Навлизаше все по-навътре в гората. Изглежда, се мъчеше да открие нещо, което беше скрито добре, затова претърсваше с поглед храстите и дърветата. Стигна до една могила, върху която растеше само един хилав салкъм и няколко диви рожкова, и я изкачи с бързи крачки. Като се намери на върха, погледна недоумяващо към езерото. Постоя за миг неподвижен, пое дълбоко дъх и после бавно, като насън, слезе от другата страна и се отправи към езерото.

Без да бърза, внимателно си потърси място на тревата, където се отпусна на воля. Намери си удобно кътче в края на една долчинка. Тревата тук растеше висока и мека, водата проникваше между стръкчетата, сякаш извираше от неугледно изворче, готово всеки миг да пресъхне. Андроник опита леко с ходилото си докъде стига влагата, после щастливо се просна на тревата и подложи ръце под главата си. Известно време остана така — без да чувства студ, без да му се спи, а очите му си почиваха, отправени към небето.

* * *

Дорина се опомни едва когато лодката затъна в тинята и спря, като леко се заклати. Изведнъж се видя в средата на езерото, далече от брега в този прозрачен мрак, и се разтрепери. Трепереше обаче по-скоро от вятъра и от самотата, отколкото от страх. Странно спокойствие изпълни душата й, когато напълно се събуди. Сякаш се подготвяше за голяма промяна и непознати сили извираха вътре в нея, като й известяваха преминаването в друг свят. Скочи от лодката и започна да оглежда бреговата ивица. Трябваше да го намери някъде. Андроник не лъже, думите му винаги се оказват верни. Той трябва да е някъде наблизо и да я чака…

Девойката тръгна, като реши да обиколи острова. Голите й ходила не усещаха нито острите бурени, нито влажната, земя. Умората от неумелото и дълго гребане изчезна като по чудо веднага щом стъпи на острова. Очите й привикнаха бързо с избледнелия мрак на угасващата нощ. Когато закрачи твърдо по земята, не долавяше вече дори полъха на вятъра. Чувстваше само странна, опияняваща и необяснима радост, КОЯТО така и не се опитваше да проумее. Струваше й се, че неусетното преминаване от царството на съня в този действителен остров, обрасъл с треви и непознати дървета, изведнъж й открива нов, прекрасен път, по който би могла да тръгне. Всичко това можеше да бъде действителност… Тялото й, някак далечно и чуждо, можеше блажено да се отпусне на мократа трева в последните часове на нощта. Никаква болка, никакъв страх, никакъв срам, само една завладяваща, горчива радост в дълбините на нейното същество, като че се беше събудила с друга, неподозирана досега душа, в друго тяло — по-щастливо и по-прекрасно…

С всяка нова стъпка, която правеше около острова, дълбоко в нея сякаш растеше тази непозната сила, която раздвижваше кръвта и оцветяваше плътта й, променяше дишането й, ритъма й на движение, мислите й. Сега можеше да се случи всичко. Златни жар-птици можеха да излетят от заспалите клони и да я извикат по име. Стволовете на дърветата всеки миг можеха да оживеят и да се превърнат във великани и змейове. А под земята сигурно се разхождаха джуджета с бели бради и диви зверове разговаряха помежду си. Нищо нямаше да я изплаши, никаква среща, никакво чудо. Дори този мрак, който всеки миг щеше да изчезне, погълнат от земята и водата, й се струваше вълшебен. Преобразяването на света сега й изглеждаше изумително, сякаш от някакво тайнствено, непознато до този миг място струеше светлина.

Съвсем близо до нея изхвърча една птица и полетя над езерото. Дорина я проследи с очи и изведнъж сърцето й заби по-силно. Птицата леко прелетя над Андроник и очите на девойката го зърнаха изведнъж целия, така както се беше изтегнал на тревата, с поглед в небето. Запъти се с бързи крачки към него. Възторгът в душата й растеше — тих, богат, безграничен.

— Аз дойдох — прошепна Дорина, като се приближи.

Андроник обърна глава и я погледна усмихнат, но остана да лежи неподвижен.

— Чакам те от полунощ — каза той. — Търсих те в гората, виках те…

Дорина се засмя. Погледна го още веднъж в очите, после погледът й се плъзна бавно, без страх и без свян, по тялото му. „Колко е хубав моят любим…“

— Какво прави досега? — попита я Андроник, като леко вдигна глава.

— Мисля, че сънувах — прошепна Дорина и си потърси място до него.

— Такива сте вие — каза бавно Андроник. — Трудно разбирате…

Дорина се настани съвсем близо до него и се подпря на лакът, като се опитваше да подреди косите си.

— Значи това е островът — каза тя щастлива, като се огледа наоколо.

— Нали няма по-красив от него? — попита Андроник.

Девойката кимна с глава и затвори очи. Усмивка на необикновен възторг озари лицето й.

— И ти си хубава — добави Андроник. Погледна я дълбоко в очите, сякаш се опитваше да опознае всичко, което живееше непознато за него в душата й. — Защо не хвърлиш тези дрипи?