Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Седнахме двамата на масата — аз доста далеч от нея — и урокът започна. Веднага разбрах, че бенгалски ще мога да науча единствено сам. Обясняваше ми толкова изразително и ме гледаше толкова отблизо, че я слушах, без да запомням нищо. Само от време на време казвах „да“.

Наблюдавах я и се отдавах изцяло на това занимание, на този неясен порив, който няма нищо общо с очите, въпреки че започва от тях. Никога досега не бях виждал по-променливо лице, което се съпротивляваше упорито на всеки опит за постоянство. Още пазя три снимки на Майтреи, но когато и да ги извадя от чекмеджето и да ги погледна, не мога да я разпозная върху нито една от тях.

Последва, както се бяхме уговорили, урок по френски. Започнах да й обяснявам местоименията и произношението на азбуката, но Майтреи ме прекъсна:

— Как се казва „аз съм младо момиче“?

Казах й го, а тя взе да повтаря доволна:

— Je suis jeune fille, je suis jeune fille!

Произнасяше думите с невероятна точност. Урокът ми обаче се оказа ненужен, защото тя все ме прекъсваше, за да й казвам на френски разни изречения и думи без връзка помежду им.

— Кажете нещо, преведете ми го и аз ще повтарям — налучка тя най-добрия метод.

Тогава започна серия от много странни беседи, защото Майтреи постоянно ме питаше дали превеждам точно онова, което бях казал на френски.

— Аз бих казвала едно, а щях да превеждам друго — призна си тя.

След няколко урока вече не ме гледаше, а драскаше с молива в тетрадката, докато говорех. Пишеше по десет пъти: Роби Такур, Роби Такур, после се подписваше, рисуваше цветя, изписваше калиграфски „Калкута“, „Съжалявам“, „Защо?“ или импровизираше стихове на бенгалски. Когато не можех да се вглеждам в очите й, говорех безспир като пред чужд човек. Все пак не се осмелявах да я помоля да престане.

— Защо не искаш да ми кажеш, че не ти харесва да пиша, докато говориш? — попита ме тя изведнъж, като ме гледаше право в очите, с учудваща женственост в гласа.

Отвърнах неопределено и продължих урока — по-смутен, вярно е, но и малко ядосан. Тя отново наведе очи над тетрадката и написа: „Късно е, твърде късно, но не е късно.“

— Какво означава това? — попитах я аз, тъй като не можах да се сдържа и да не погледна в тетрадката.

— Нищо, просто игра — отвърна тя, като изтри написаното буква по буква и нарисува по едно цвете над всяка дума. — Дойде ми нещо наум: ще предавам уроци по френски на Чабу.

Спомням си, че ме обзе лудешки смях, който зарази и нея.

— Да не мислиш, че няма да мога? Ще бъда по-добър учител от теб, дори и по френски…

Говореше полусериозно-полузакачливо, като ме поглеждаше крадешком (нещо, което не бе правила никога досега); това ме накара да трепна и ме зарадва, защото ми се стори много по-женствена, много по̀ моя. Разбирах я по-добре, когато си играеше на жена, отколкото когато си оставаше варварка до мозъка на костите или „пантеистка“, както казвах аз. Казах й нещо на френски и не пожелах да го преведа; Това я предизвика; тя почервеня и помоли да повторя изречението. Запамети го отлично, взе от масата английско-френския речник и започна да търси в него думите, които й се струваше, че се съдържат в тайнственото изречение. (Всъщност то не беше нищо особено; казал й бях нещо най-банално.) Тя не откри нито една дума от изречението ми и това я разсърди много.

— Не умееш да играеш — рече тя.

— Въобще не ми се играе по време на урок — отвърнах аз, като се стараех да се държа по-сухо от обичайното.

Тя се замисли и затвори за миг очи, както й беше навикът. Клепачите й бяха по-бледи с много лека и очарователна виолетова сянка.

— Отивам да проверя дали не са пристигнали писма — каза тя и стана бързо от масата.

Зачаках я с лека досада, защото виждах, че не научава нищо, и се боях инженерът да не помисли, че не учи заради мен. Върна се много бързо, много потисната, като носеше два цвята от глицинията на верандата. Седна и ме запита:

— Няма ли да продължим урока?

— Разбрах, че знаеш това, а по-нататък?

— J’apprends le français…’10

— Това е от миналата седмица.

— Преподавал ли си френски на онова момиче от колата? — попита ме ненадейно тя, като ме погледна пак с известна уплаха.

Разбрах, че мисли за Гърти, след като я беше видяла в прегръдките ми, и почервенях.

— Би ми било много трудно — протестирах аз. — Онова момиче бе много глупаво. Дори да я учех пет години…

— На каква възраст ще бъдеш след пет години? — прекъсна ме Майтреи.

— Ще карам трийсет и първата — отговорих поласкан.

— Няма да си дори наполовина на годините му — прошепна тя сякаш на себе си.

Наведе очи над тетрадката и започна да пише: Роби Такур — както с бенгалски букви, така и на латиница. Всичко това ме ядоса по няколко причини: най-напред, защото ме интригуваше влечението й към един седемдесетгодишен мъж; след това, защото разговорът се отклони от темата за Гърти (бях помислил, че с това ще я накарам да ревнува), и най-накрая защото подозирах, че ми се подиграва и се преструва на по-наивна, отколкото бе в действителност. Не бих допуснал за нищо на света с мен да се подиграва едно шестнайсетгодишно момиче, към което не изпитвах никакви любовни чувства — общуването с нея ми носеше само интелектуална наслада. Ето защо дълго време пренебрегвах редица много ловки и дискретни постъпки, с които тя вероятно се опитваше да ме хване в клопка и да ме направи смешен. Мислех си, че в крайна сметка аз съм първият младеж, с когото Майтреи общува по-отблизо, живея в дома й, бял човек съм — следователно има ред мотиви, за да ме хареса. Тази мисъл ми даваше кураж, нравеше ми се да я подхранвам в себе си, защото се чувствах неуязвим, усещах, че ще успея да остана извън играта — замесен в евентуалното й увлечение, но аз самият свободен. Дневникът ми от онези седмици доказва достатъчно убедително това. Следях съвсем трезво играта на Майтреи. И действително, откакто първоначалната й свенливост се загуби и започна да говори открито с мен, Майтреи създаваше впечатление, че разиграва някаква игра.

Тя стана, събра книгите си и взе едното цвете в ръка.

— Избрах най-червените — заяви тя, загледана в цветовете на глицинията.

Готвеше се да си тръгне.

— Вземи си и двете — напомних й аз, като пълнех с тютюн лулата си, за да покажа колко малко държа на нейните цветя.

Върна се, взе и другото цвете, благодари ми за урока и си тръгна. Като стигна до вратата обаче, бързо се обърна, хвърли едното цвете на масата (другото беше закичила в косите си) и побягна. Чувах я как се качва по стълбите през две стъпала. Не знаех какво да мисля: дали не беше обяснение? Отворих дневника и записах случката с един глупав коментар.

На другия ден сутринта, когато пиех чая си, преди да замина на работа, Майтреи ме попита мимоходом какво съм направил с цветето.

— Притиснал съм го в книга да се суши — излъгах аз, за да я накарам да си помисли, че в душата ми се заражда някакъв блян.

— Аз пък изгубих моето на стълбите — каза тъжно тя.

През целия ден мислих за тази сцена и си представях най-различни случки — всичките съвършено абсурдни. Когато се върнах от работа, застанах пред огледалото и за първи път в живота си поисках да съм по-красив. Притежавам обаче някакъв остатък от чувство за хумор, който не ме напуска никога, и като се видях пред огледалото да гримаснича като киноактьор, избухнах във волен смях и се тръшнах на леглото щастлив, че все пак съм млад, умен и с трезв разсъдък. Тогава влезе Майтреи с книгите си в ръце.

— Ще имаме ли урок днес? — попита много плахо тя.

Започнахме с бенгалски, където бях доста напреднал, защото вечер учех сам и постоянно говорех с Чабу само на бенгалски. Майтреи ми даде нещо за превод и докато пишех, ме попита:

— Къде си сложил цветето?

— Да се суши.

— Покажи ми го.

Доста се обърках, защото в действителност бях хвърлил цветето през прозореца.

— Не мога — излъгах аз.

— Държиш го на много тайно място, така ли? — попита крайно заинтригувана тя.

Замълчах, като я оставих да повярва в това, и продължихме урока. След като си отиде, излязох на верандата и откъснах едно цвете, което, както ми се струваше, приличаше много на подареното. След това го притиснах, като първо се постарах да го поизсуша с помощта на малко пепел от лулата, за да изглежда откъснато от предишния ден. Срещнах Майтреи на трапезата. В очите й имаше странен блясък, смях напираше в гърдите й.

— Мама казва, че се занимаваме с глупости…

Погледнах я изстинал, след това спрях очи на госпожа Сен, която се усмихваше снизходително. Мисълта, че се насърчават дори и сантименталните ни шеги, ме отврати. Стори ми се, че е организиран общ заговор с цел да се влюбя в Майтреи. Така си обяснявах тогава защо винаги ни оставят сами, защо инженерът постоянно се скрива в стаята си да чете криминални романи, защо никоя от многото жени на горния етаж не бе слизала никога да ни шпионира. Още тогава ми се прииска да избягам от къщата, защото нищо не ме отблъсква повече от заговор с цел женитба. Наведох очи и започнах да се храня мълчаливо. Бяхме само тримата: Майтреи, госпожа Сен и аз. Инженерът беше на вечеря у приятели. Майтреи не спря да говори по време на цялата вечеря. Бях забелязал впрочем, че тя мълчи само пред баща си или пред някой чужд мъж; с нас, хората от къщата, беше много приказлива.

— Трябва да се разхождаш понякога вечер — каза Майтреи. — Мама твърди, че пак си отслабнал…

Отговорих с общи фрази и твърде хладно — нещо, което веднага бе забелязано от госпожа Сен. Тя започна да задава въпроси на Майтреи на бенгалски, а тя отговаряше намусено, като тропаше с крак под масата. Престорих се, че не забелязвам нищо, но ме болеше да гледам натъжена госпожа Сен, която обичах като майка, въпреки че изглеждаше толкова млада и плаха. Когато си тръгнах, Майтреи ме настигна в коридора. Никога досега не се беше приближавала до стаята ми нощем.

— Върни ми цветето, моля те.

Веднага забелязах, че е развълнувана. Направи дори и сериозна граматична грешка. Не се осмелих да я поканя в стаята, но тя влезе направо, без да чака. Показах й притиснатото цвете и я помолих да ми го върне, защото все пак искам да го запазя (или нещо друго в същия дух; казах във всеки случай някаква баналност, която трябваше да бъде тайнствена и едновременно с това сантиментална). Тя взе разтреперана цветето, погледна го и после се разсмя толкова силно, че трябваше да се подпре на вратата.

— Това не е моето цвете — каза много щастлива тя.

Сигурно съм пребледнял, защото ме изгледа победоносно.

— Как можеш да говориш така? — казах аз с престорено негодувание.

— В онова цвете бях вплела косъм от косата си…

Изгледа ме още веднъж, както ми се стори много весело, и побягна. Чувах я как си припява до късно след полунощ в стаята.