— Родители? Къде са те?

— Баща ми почина, когато бях осемгодишен. Майка ми живее тук, в Ню Орлиънс.

— Така ли? Виждате ли я често или… сте много зает? — Усмивката смекчи язвителността на думите й.

Може би заради тази усмивка отговаряше на въпросите й, вместо да й каже, че темата не я засяга.

— Обикновено се отбивам в магазина й веднъж седмично. Понякога й гостувам на вечеря.

— Какъв магазин държи?

— Малък антиквариат.

— Наистина? На Роял?

Поусмихна се малко кисело.

— На Мегазин.

Джоузеф се върна с предястията. Щом се оттегли, Реми набоде парче стрида с вилицата си.

— Какви антики продава майка ви?

— Стилни играчки, дантели, старинни украшения.

— А как се казва магазинът?

— „Лимоненото дърво“. Защо?

— Любопитство. — Грациозно повдигна рамене, при което тънката материя на роклята прилепна върху гърдите й, очертавайки за миг тяхната закръгленост — нещо, което му се искаше да не бе видял. Обаче колкото повече се бореше със себе си, толкова по-силно го привличаше тя сексуално. Чувствуваше го и докато вървяха към ресторанта, и при посещението й в кабинета му, дори в мига, в който я видя за пръв път преди шест месеца.

Насочи вниманието си към скаридите, мъчейки се да отпъди тези мисли.

— Не трябваше ли на този обяд да говорим за бизнес?

— Никога не съм го казвала. Казах, че бих искала да ви опозная по-добре. — Замълча, взе парче стрида и го поднесе към устата си. — Между другото, къде успяхте да намерите онази литография?

Коул се поколеба за миг.

— Когато бях в Лондон миналия месец, имах малко свободно време между различните срещи. Тогава се отбих в Кристи. Тя беше там.

— Кристи? Наистина? Там премина обучението ми по френски порцелан от осемнайсети век. — Усмихна се разсеяно, сякаш току-що си бе спомнила нещо. — Чудя се дали Жак Чакала е още там.

— Кой? — сви вежди Коул.

— Абсолютно непоносим човек. Французин. Авторитет. Никой не можеше да му излезе насреща. И смехът му беше като на хиена. — Вдигна вежда. Очите й блестяха от удоволствие. — Няма да повярвате колко усилия хвърляхме, за да го накараме да се разсмее, особено ако наоколо имаше някой важен клиент.

— Мисля, че мога.

— И аз си помислих, че можете. — Усмихна му се и отново се зае с предястието си. — Колекционирате ли спортни литографии?

— Съмнявам се, че пет-шест литографии се считат за колекция по вашите стандарти.

— И какви са моите стандарти? — Изглеждаше развеселена.

— Сигурен съм, че вашите приятели колекционират оригинали, а не репродукции. Но това е всичко, което мога да си позволя.

Реми взе чашата с вино и я доближи до устните си. Продължаваше да го гледа. Накрая промълви до ръба:

— Нямате много високо мнение за мен, за семейството ми и за приятелите ми.

Той се поколеба, но реши да бъде откровен:

— Честно казано, нямам.

— Защо? — Разглеждаше го замислено и с любопитство.

Коул свърши със скаридите, остави вилицата и хладнокръвно посрещна мълчаливото предизвикателство на нейния поглед.

— Вижте каква покъртителна картина представлява Кресънт Лайн сега и ще разберете. Вие и вашето семейство сте изсмукали кръвта й, изплащайки си дивиденти. Тези пари е трябвало да бъдат реинвестирани. Но вие сте били заети единствено със себе си и с поддържането на стандарта си. Пет пари не сте давали кое е най-доброто за компанията, докато не е станало ясно, че тя може и да фалира.

— Страхувам се, че имате право. Все пак би трябвало да кажа в наша защита, че отначало никой от нас не разбираше, че положението е било толкова сериозно.

— Може би, ако бяхте разглеждали по-внимателно балансовите отчети и задавали по няколко въпроса на директорските съвети, вместо сляпо да подписвате онова, което баща ви или чичо ви са слагали пред вас, щяхте да го разберете.

— Така е. Но ми се струваше, че те са по-квалифицирани от мен.

— Като един от собствениците, г-це Жарден, вие трябваше да понаучите това-онова, вместо да отдавате цялото си време на музея и да си играете на експерт.

Трапчинките отново се появиха върху бузите й.

— Това много ми прилича на намек, че е трябвало да работя за компанията. Не мога да си ви представя като адвокат на семействеността.

Келнерът дойде, за да прибере чиниите с остатъците от предястията и да им сервира основното ястие, и присъствието му спести на Коул необходимостта да отговори на забележката й.

— Любопитна съм — продължи Реми, когато Джоузеф си отиде, — предвид финансовите проблеми на компанията и вашето мнение за нас, защо поехте тази работа?

— Много просто. Вие удовлетворихте моите условия.

— Да… — За момент замълча, замислена. — А вашите условия бяха: пълна власт върху цялата компания и право на окончателно решение. Ако за три години успеете да извършите финансов обрат, получавате десетпроцентов дял плюс някои много изгодни опциони за акции.

— Прочели сте договора ми?

— Да ви кажа ли честно? Прочетох го за пръв път два дни след като татко ми каза какво ще направите с кандидатурата си за неговия клуб.

— И си го признавате? — Беше изненадан от откровеността й.

— От истината боли, но въпреки това си признавам. Разбира се, успокоява ме убеждението ми, че независимо от миналите грешки, най-накрая сме имали здравия разум да ви привлечем в борда.

— Първо интерес, а сега ласкателство, г-це Жарден?

— Не вярвам, че бих могла да ви убедя да ме наричате Реми.

— Каква е целта?

— Установяване на по-приятелски отношения между собствениците и ръководството…

— Повтарям — каква е целта?

Тя остави ножа и вилицата, облегна се с лакти на масата, сплете пръстите на ръцете си и замислено подпря брадичката си върху тях.

— Вие негодувате срещу мен и срещу средата ми. Но аз няма да се извинявам или да се чувствувам виновна, дето се е случило така, че съм родена в семейство Жарден. Или… Това ли ми е проблемът? — Повдигна малко брадичка и посочи с пръст към ръката му.

— Кое да ви е проблемът? — Коул сви вежди.

— Че предпочитате брюнетки с по-къса коса. — Реми се пресегна, взе един тъмен косъм от ръкава на сакото му и го вдигна като доказателство.

— Не сте Шерлок Холмс, г-це Жарден. — Взе косъма и го пусна на пода. — Това е котешки косъм.

— Имате котка? — Взе вилицата и ножа и си отряза още едно парче агнешки котлет.

— Понякога делим едно и също жилище.

— И тази котка, с която понякога делите едно и също жилище, от каква порода е?

— Улична.

— Има ли си име?

Коул се поколеба.

— Том.

— Вие се шегувате. — Реми избухна в смях.

Той също не може да се сдържи и се разсмя.

— Не е много оригинално, съгласен съм, но много му подхожда.

— На ваше място не бих го правила често.

— Кое? — Внезапно бе пленен от нейния поглед и объркан от горещия интерес в очите й.

— Да се смеете… Това ви прави да изглеждате човечен.

Усети, че иска да й отговори като мъж, но веднага потисна този импулс.

— Ще го запомня. — Изтри усмивката от лицето си.

— Освен дето понякога разделяте жилището си с Том, събирате спортни литографии и вечеряте от време на време с майка си, какво друго правите? Интересувате ли се от футбол? Или тенис?

— Нямам време.

— А как поддържате тази форма? — Реми плъзна поглед по широките му плещи. — Някак си не мога да си ви представя с щанга в спортната зала.

— Всъщност два-три пъти седмично ходя за няколко рунда.

— Искате да кажете… че се боксирате?

— Да. — По дяволите, защо й го казваше? Умишлено ли го правеше?

— Колекционер на художествени произведения, който се боксира. Не бих могла да се сетя за по-добър начин да се освободиш от разочарованието и потиснатия гняв. От колко време се занимавате с това?

— От дете. Майка ми смяташе, че така или иначе ще се случва да се бия, и реши, че ще е по-добре да го правя под надзор на ринга, отколкото с някоя улична банда.

— Очевидно е дало очаквания резултат.

— До голяма степен.

— Колебая се дали да попитам каква музика обичате.

— Малко джаз, много блус. — Защо, по дяволите, отговаряше на въпросите й! Но тя не беше неговият тип, така че нямаше нищо страшно.

— Сигурно обичате Лу Ролз. Гледахте ли представлението в Блу Рум? Отзивите са възторжени.

— Билетите са продадени.

— Така е. — Усмихна му се и го погледна дръзко. — Случайно имам два билета за тази вечер. Мислех, че Гейб ще дойде с мен, но той има важна среща с едно дебело съдебно досие. Не бих могла да измисля нито една причина вие да не дойдете вместо него.

— Предполагам, че сега ще почнете да ме убеждавате, че тази покана е с единствената цел да подпомогне установяването на по-приятелски отношения между собствениците и ръководството. — Коул даде знак на келнера да отнесе чиниите и поръча кафе.

Скоро поръчката пристигна — неповторимата нюорлианска смес от препечено кафе и цикория, силна и черна, която винаги можеш да разредиш с горещо мляко.

Коул го пиеше чисто. Забеляза, че и Реми го пие така.

— По-добре да си намерите друг придружител — някой по-подходящ за момиче от Нюкоум.

Изгледа го с изненада.

— Как разбрахте, че съм завършила колежа Нюкоум?

— Като се има предвид, че това е традиция в богаташкия квартал… Без съмнение и майка ви го е посещавала, и майката на вашата майка, и…

— А вие кой колеж сте завършили?

— Мога да ви уверя, че не е Тюлейн. — Опитваше се да не мисли за стипендията за този университет, която почти бе спечелил и която в крайна сметка бе дадена на някой друг, който беше от „подходящата“ среда. — Брат ви е учил там, нали? И е получил задължителната юридическа степен, която да се приложи към останалите препоръчителни писма на безупречното му семейство.

Реми подпря лакът на масата и облегна брадичка върху ръката си.

— Изобщо не можах да схвана логиката ви. Какво общо има всичко това с отказа ви да гледате Лу Ролз заедно с мен?

— Връзките между някои хора са невъзможни, г-це Жарден. Не виждам смисъл да започвам нещо, от което няма да излезе нищо.

— Защо сте толкова сигурен?

— Съвсем просто е, г-це Жарден. Хората — подобно на водата — търсят своето собствено равнище. — Животът го бе научил на тази истина.

— И вие го приемате?

— Няма значение дали го приемаш. Такава е действителността.

— Ако жените смятаха така, и до ден-днешен щяха да си стоят в кухнята.

— Имам чувството, че никога не сте влизали в кухнята, освен може би да се скарате на готвачката.

— Сигурно бихте се учудили, ако знаехте колко добре се чувствувам в кухнята, но не за това става дума сега. Разочаровате ме, г-н Бюкенън. Смятах ви за по-смел.

— Наистина не обичам да залагам на малкия шанс, ако това имате предвид.

Гърленият й смях го развълнува.

— Имах предвид много неща, но не и залагане на малкия шанс. — Посегна към чантичката в скута си. Чу се щракване на закопчалка. После извади нещо отвътре и му го представи с претенциозен жест. — Това е само един билет за тазвечерното представление… и вижте — завъртя хартийката, — няма нищо, което да ви обвърже.

Коул го взе. После се поколеба.

— Каква е уловката, г-це Жарден? Какво стои зад това?

— Тъй като няма никакви скрити подбуди, сигурно е това, което Нати ми каза веднъж.

— И какво е то?

— Малко захар никога не вреди на лимона.

Не удържа усмивката си и пъхна билета във външното джобче на сакото си.