Джанет Дейли - Маскарад

Прелитаха вече океана, когато Реми успя да задреме. По-късно Коул я докосна по рамото.

— Ще кацнем след десет минути. Провери си колана. В района има дъжд и мъгла, така че може да ни пораздруса.

В просъница изпълни съвета му и се опита да се разсъни. Коул предаде същото съобщение на Гейб, после седна на мястото си и се закопча.

Реми погледна през прозорчето. Луната тъкмо изгряваше. Слой тъмни облаци скриваха града. Чувствуваше се неспокойна, въпреки перспективата, че скоро ще се събере със семейството си и ще си бъде у дома.

Самолетът се спускаше плавно. Отдолу всичко изглеждаше черно. Реми успя да си спомни, че летището е край езерото Поншартрен. Вече се мержелееха светлините на пистата.

Когато Реми излезе от самолета, на нюорлианското летище Мойсънт валеше студен дъждец. Един мъж с чадър я придружи до сградата.

Минаха през паспортния контрол и митницата. Реми вървеше между Гейб и Коул. Тогава Гейб сведе глава към нея и, гледайки в някаква точка пред тях, прошепна:

— Май цялото семейство е дошло да те посрещне.

Следвайки посоката на погледа му, Реми забеляза групичката. Всички тези хора й бяха абсолютно непознати. До този момент се бе надявала, че срещата й с тях ще събуди някакъв спомен — както бе станало, когато видя Гейб. Но сега не се получи.

Без да се предава, Реми ги заразглежда поотделно, започвайки от жената с разтревожен поглед. Мека шапка в същия синьо-зеленикав цвят като шлифера й, покриваше късата й руса коса, умело обезцветена до получаване на приятен платинов оттенък. Носеше ръкавици и здраво стискаше портмонето си.

Щом забеляза приближаващата се Реми, тревогата изчезна от погледа й и се смени с радостна усмивка, която придаде Реноаров блясък на фините й черти.

— Реми, милинка! — Гласът й премина в радостно хълцане. Тя се спусна и я прегърна, а после отстъпи назад, за да я разгледа. — Колко хубаво, че отново си у дома. Така ни изплаши! Как можа да изчезнеш! — Прокара нежно ръка по, бузата й и приглади косата й отстрани с успокояващ майчински жест. — Как си? Добре ли си? Казаха ни, че имаш амнезия. Боже мой! — Примигна от учудване. — Помниш ли ме? Аз съм майка ти.

— Ти отглеждаш рози… — Пред нея премина някакъв мимолетен образ — жена с широкопола сламена шапка, бели ръкавици, кошница с току-що отрязани рози и градинарски ножици. Това беше всичко. Мъничка частица, която все пак позволяваше на Реми да каже с чисто сърце: — Спомням си…

— Боже мой! Наистина отглеждам рози. Първокачествени!

— А спомняш ли си милия си стар баща? — попита един нисък закачлив глас.

Не толкова уверена, Реми се обърна към мъжа, който явно бе нейният баща. Забеляза блясъка на кафявите му очи, съвсем леко побелялата тъмна коса и загорялото от слънцето здраво и енергично лице. — Как ми се иска да кажа, че си те спомням, но… не мога… — Забеляза болка в очите му и съжали за откровеността си. Усмихна се и му подаде ръка. — Сега обаче за мен е достатъчно да зная, че имам баща, който ме обича.

Той стисна ръката й. Стори й се, че му стана приятно от думите й.

— Може ли някой баща да не обича дъщеря като теб? — Погледът му се спря върху синкавото петно до устните й. Лицето му изрази състрадание и болка. — Реми, спомняш ли си изобщо какво се е случило онази нощ?

— Не. Нищо. А специалистът в болницата ми каза, че има голяма вероятност никога да не си спомня събитията непосредствено преди контузията. Тази част от паметта ми може би никога няма да се възстанови.

— Да… разбирам… — Загледа се в ръката й.

— Хайде, Фрейзър. — Намеси се майка й. — Да не се връщаме пак към този ужасен инцидент.

— Да…

— Добре, няма значение дали ме помниш, Реми — обади се друг глас, чиято сърдечност контрастираше със спокойния сериозен тон на баща й. — Искам прегръдка от любимата си племенница.

Реми се обърна към чичо си — една по-стройна версия на баща й с безупречен италиански костюм. Красивите му черти сияеха в усмивка.

— Ти трябва да си чичо Марк — успя да каже, преди той да я привлече в обятията си и да я целуне по бузата.

После отстъпи назад, държейки ръцете й.

— Нека те погледна! — Намигна й. — Не изглеждаш никак зле! — Замълча и въздъхна облекчено. — Ах, Реми, нямаш представа колко се тревожехме за теб!

— И вие нямате представа колко исках да чуя това преди няколко дни, когато се чувствувах съвсем изгубена и забравена — усмихна се тя.

— Нито за минута не сме те забравяли!

Тя отново се засмя.

— Винаги ли знаеш какво трябва да се каже?

— Почти — отвърна Марк, вдигайки рамене в знак на, скромност.

— Реми, не мога да си представя, че си забравила скъпия си братовчед Ланс! — Изрече го един леко подигравателен глас. — Особено като се вземе предвид, че съм на първо място сред любимците ти отзад напред.

Реми се обърна и се постара да посрещне спокойно ленивия насмешлив поглед на тъмните му, почти черни очи.

— В такъв случай, сигурно не трябва да казвам, че се радвам да те видя, Ланс?

Той стоеше пред нея с небрежно пъхната ръка в джоба на надиплените си панталони, в поза на безгрижно спокойствие, граничещо с високомерие. Гъстата му, грижливо и гладко сресана настрани коса имаше почти същия черен цвят като очите му. Устните му бяха по женски пухкави и все пак привлекателни. Когато се усмихваше, горната му устна се свиваше малко саркастично. Гейб имаше право — Ланс беше „дяволски красив“.

— Не зная защо всички се безпокоят за теб. Паметта ти може и да не е в ред, но езикът ти е остър както винаги.

Преди да има възможност наистина да му покаже колко остър е езикът й, три жени се скупчиха около нея и я засипаха с приветствия.

— Изглеждаш отлично, Реми! — заяви едната дъщеря на Марк — южняшка хубавица с гарвановочерна коса, блестящи очи и празна усмивка на царица на красотата. — Когато ми казаха за амнезията ти, си те представих като призрак, с мътни очи и бледо лице. Но ти си си същата!

— Чухме, че са ти направили десетина шева по главата — намеси се другата, протягайки врат да ги види.

— Не са десетина…

— Добре, колкото и да са, не се виждат. Косата ти ги скрива. Не си, ли щастлива, че не е къса? Само като си помисля колко смешна щеше да бъдеш с остригано място по средата на главата.

— Просто щеше да носи шапка, Даяна — подхвърли първата, което означаваше, че тя трябва да е Кети — по-голямата.

— Жалко… — въздъхна Даяна, която представляваше по-малко красивата версия на сестра си. — Според „W“ шапките са на мода този сезон.

— Реми, вярно ли е, че не си спомняш нищо? — успя най-накрая да попита леля й Кристина — закръглена матрона, която очевидно се бе отказала да се състезава по хубост с дъщерите си.

— Да, вярно ли е? — пое щафетата Кети. — Нищо? Дори за…

— Сега не е моментът да затрупвате Реми с въпроси — прекъсна я Марк. — Току-що е слязла от самолета след дълъг и много изтощителен полет. Ще ни разкаже историята си по-късно, след като си отпочине.

— Всички ние умираме от нетърпение да я чуем — отново подхвана Кети, после добави с нотка на раздразнение и завист: — Амнезия… Все на теб, Реми, ще ти случи нещо страшно необикновено!

— Не е нарочно, уверявам те — усмихна се Реми. Това бърборене й се струваше смътно познато. Без съмнение я е дразнело в миналото, но не и тази вечер, не и докато стоеше, заобиколена от семейството си и чувството за близост.

Плъзгайки небрежен поглед по всички, забеляза, че Коул го няма. Завъртя леко глава и го откри — стоеше самотен доста далеч от тях. Изведнъж я връхлетя усещането, че той е външен и чужд човек. През съзнанието й премина вълна от неканени гласове: „не е като нас“… „методите му се различават от общоприетите“… „вроден ум“… „не е подходящ“… „безпощаден и хитър“…!

Втренчила се в суровия и скептичен израз на лицето, му Реми осъзна, че повечето от тези неща са верни. Коул Бюкенън не бе част от нейния изтънчен свят, където произходът е всичко, а от теб мълчаливо се очаква да спазваш определени норми на поведение, да завършиш престижна гимназия и колеж и да ходиш по карнавални партита. Почувства се отново хваната в капана на загубата на паметта, която не й позволяваше да разбере дали може да вярва на Коул. Една част от нея искаше да отиде при него и да го приобщи към този момент, но се страхуваше да повярва на инстинкта си — може би за пръв път в живота си…

— Колко си спомня тя за…

Реми позна гласа на Ланс, но в следващия миг Гейб го прекъсна с едно бързо и спокойно:

— Нищо.

— За какво?

— Гейб — намеси се чичо й и сложи ръка на рамото на брат й, — струва ми се, че никой не се сети да ти благодари, дето летя чак до там и я доведе обратно.

Реми понечи да изтъкне, че Гейб не е бил сам и че всъщност Коул първи е влязъл в контакт с нея, но когато погледна към него, той бе с гръб, в едната си ръка държеше куфарче за документи, а в другата — голяма пътническа чанта, нещо преряза гърлото й, защото го видя да се отправя към изхода, без дори да хвърли поглед назад.

— Хей, Сладки Бузи — щракна Ланс с пръсти пред лицето й, — да не би и да си оглушала?

— Извинявай… Не слушах… — Все още смутена и объркана от внезапното тръгване на Коул, Реми с мъка насочи отново вниманието си към своето семейство, местейки разсеяно поглед ту към един, ту към друг. — Та какво каза?

— Няма значение — отвърна баща й, поглеждайки я нежно и загрижено. — Марк беше прав. Полетът е изтощителен. Трябва да те заведем вкъщи, за да си починеш. — Бръкна в джоба си и извади връзка ключове. — Докарай колата, Гейб, за да натоварим багажа.

Реми изведнъж откри, че е много уморена. Това бе един толкова дълъг и объркващ ден, с толкова много събития, толкова много лица и нови имена… А заедно с умората се бе върнало и тъпото туптене в главата й. Утре щеше да има достатъчно време да подреди всичко…