Продължи да върви. Погледът й поглъщаше старите сгради. Разсеяно се възхищаваше на меката красота на гипсовите фасади и на дантелените перила на балконите. Нищо не подсказваше за скритите отзад дворове. Беше ли изобщо едно нещо такова, каквото изглежда? Това бе Френският квартал, но архитектурата беше испанска.

Меките мелодични звуци на кларнет се разнесоха из тишината. Реми спря, за да определи откъде идва музиката. На един балкон седеше някакъв негър, все още с бяла риза и черен костюм от предишната нощ. Подпрял крака на перилата, той свиреше своята песен на утринното слънце. Беше мека, тъжна и изпълнена с копнеж.

Ню Орлиънс, помисли си Реми. Зад фасадата на диво веселие и еротика се таеше неуловимата меланхолия. Родината на джаза и на блуса. Как казваха французите? Тъжните тропици…

Отново тръгна, почувствувала нужда да се махне от този сладко замислен кларнет. Вече не търсеше тишината и самотата на квартала. Имаше едно място, което никога не беше спокойно. Реми се насочи към него. Вървеше по алеята между Кабилдо и катедралата Сейнт Луис с нейните три островърхи кули. Когато отмина площада и доближи историческите стаи под наем Понталба, профуча летящ сребърен облак от гълъби и раздвижи аромата на плодови банички и прясно сварено луизианско кафе.

Реми си взе една чашка от Кафе дю Монд, изкачи се на дигата и се загледа в мътната, миришеща на пръст река Мисисипи. Часовникът на катедралата удари кръгъл час. Камион проръмжа на Дикейтър.

По реката винаги кипеше някаква дейност, винаги нещо се движеше. Влекачи и шлепове, търговски кораби и танкери, лодки и водни колела. Трафикът беше натоварен — океанските съдове се плъзгаха бавно покрай източния бряг, а шлеповете за разтоварване се придържаха до западния.

Реми сръбна глътка кафе и обви чашата с ръце, поемайки топлината й. Миризмите, гледките, звуците й харесваха. Един танкер се движеше надолу по реката. Чуваше шума на двигателите му. Някъде от горната част на течението дойде дълбокият гърлен звук на корабна сирена.

Докато наблюдаваше всичко това, внезапно нещо друго премина през съзнанието й — толкова бързо, че й трябваше цяла секунда, за да осъзнае, че това е образът на друг танкер, обвит от мрак и мъгла. Не си спомни нищо друго. Вгледа се съсредоточено в съда, който плуваше надолу по реката. Искаше да върне картината, но не успя.

Обърна се и тръгна нетърпеливо по дигата срещу течението. Стигна района на пристанището и продължи. Тогава видя отстрани на една постройка знака на компанията — същия като на визитната картичка на Коул. Спря поучудена. Подсъзнанието ли я беше довело тук? И защо?

Заразглежда внимателно сградата — поолющена и мръсничка, както повечето на пристанището. Напрегна се, но не успя да си я спомни. Случайно ли се бе натъкнала на нея? Отхвърли тази възможност и я заобиколи.

До брега бе закотвен лъскав търговски кораб. Високият кран върху палубата прилежно разтоварваше трюма. Известно време Реми стоеше и поглъщаше гледката пред себе си — тежкото ръмжене на крана, виковете на пристанищните работници, миризмата на дизел, аромата на река…

Дълго и ниско, подобно на вълчи вой изсвирване прониза въздуха, последвано от едно грубо закачливо:

— Хей, сладурче, кво шъ правиш довечера?

С крайчеца на окото си Реми мярна мургавия докер, който я оглеждаше с широка усмивка. Той се обърна да каже нещо на другаря си и в този момент до него се приближи един по-нисък и по-слаб мъж, облечен с бяла риза с къси ръкави, който държеше в едната си ръка подложка за писане, а джобът му бе пълен с химикалки и моливи. Той каза нещо на този, който й беше подсвирнал. Говореше обаче прекалено тихо, за да може Реми да чуе, но тонът му явно бе ядосан.

Внезапно проблесна някакъв спомен и отклони вниманието й. После изчезна. Отново се съсредоточи върху кораба на дока — нещо й казваше, че споменът е свързан с него.

Усети присъствието на мъжа, който бързо се бе приближил до нея чак когато й заговори:

— Много съжалявам, г-це Жарден. Пустият му Боско, не искаше да ви обиди. Той не знае коя сте.

— Няма нищо.

— Рано сте станали тази сутрин. Искате ли нещо, г-це Жарден?

Долови квебекски акцент, но това не й помогна с нищо.

— Не. Просто се разхождам. — Забеляза знака на компанията върху комина на кораба. — Как е името на този кораб?

— „Кресънт Лейди“, току-що пристигна.

Нещо светна в паметта й, но отново си отиде толкова бързо, че не можа да го улови. Напрегна се да си спомни, съвсем забравила за мъжа, който се суетеше загрижено около нея. Беше нещо важно! Със сигурност.

— Извинете ме, г-це Жарден, трябва да се връщам на работа. Ако имате нужда от нещо, кажете на някое от момчетата да повика Хенри.

— Благодаря. — Отговори автоматично, без в действителност да е чула какво й казва. Имаше още проблясъци. Стоеше неподвижно. Опитваше се да не мисли, чакаше те сами да се прояснят. Изобщо не забеляза отдалечаването на мъжа. Не усещаше и насочените към нея погледи, нито приглушените гласове около себе си — присъствието й явно пречеше на грубото приятелско общуване и ограничаваше разговорите само до текущата работа.

Една, две, пет минути — Реми нямаше представа колко време стои тук, втренчена в кораба. Изведнъж някой я хвана за ръката и грубо я обърна.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Коул бе разярен. Когато Хенри му каза, че тя е навън на дока, той не му повярва. — Не можа ли да измислиш нещо по-добро от това да се разхождаш покрай реката в този час?

Ню Орлиънс бе важен пристанищен град. И подобно на всеки друг такъв, той привличаше доста съмнителни елементи. Коул го знаеше добре, беше отраснал с това. Но не и тя.

— Била съм тук и преди… — Втренчи се в него. Очите й шареха по лицето му със странен, отнесен поглед. — Ти ме доведе… — Замълча. Отново се съсредоточи върху кораба. — За да видя най-новата придобивка на компанията… „Кресънт Лейди“…

Коул стоеше абсолютно неподвижен и безмълвен. Ясно си спомняше този следобед — от топлината на слънцето върху гърба си до начина, по който бризът си играеше с жарсената му риза.



— Как без шампанско? — погледна го тя с упрек. — Мислех, че си ме поканил за кръстница! Разочарована съм.

— Тази церемония се извършва само когато корабът се спуска за пръв път. „Лейди“ е вече на една година. — Поведе я към стълбата. Ръката му беше на кръста й. Усещаше и най-лекото полюляване на бедрата й и топлината на тялото й.

— Предполагам, че има някакво глупаво суеверие, че корабите не трябва да се кръщават втори път. — Въздъхна с престорено съжаление. — Винаги съм искала да разбия бутилка шампанско в носа на някой кораб.

— Ще трябва да почакаш, докато компанията може да си позволи чисто нов.

— А как сме могли да си позволим и този, като се има предвид финансовото ни положение?

Коул не обърна внимание на подигравката й.

— Загубихме „Дракон“, но всяко зло за добро. Когато застрахователната компания ни плати, заделих част от парите, прибавих и нещо от обичайните източници. Така купихме този кораб.

Реми го погледна.

— Значи за това си употребил парите от застраховката?

— Не всичките.

— Спомням си, че баща ми бе разстроен, защото мислеше, че ще се раздават дивиденти.

— Тези пари са на компанията, а не на твоето семейство.

Реми се засмя.

— Харесва ти да упражняваш власт върху кесията ни, нали?

Капитанът на кораба ги чакаше на борда, което спести на Коул необходимостта да й отговори — не че щеше да отрече твърдението. Дълбоко в себе си той наистина изпитваше удоволствие от властта си над компанията. И същевременно с радост би разменил тази власт срещу силата да контролира нещото, което бе изригнало между него и Реми преди около три месеца. Оттогава се срещаха редовно два-три пъти в седмицата, обикновено в неговия апартамент. Понякога вечеряха заедно в някой ресторант, посещаваха някое местно празненство, концерт или пък изложба. Никога обаче не отиде с нея на светско събиране, категорично отхвърляйки всеки неин намек да се запознае с приятелите й.

Постепенно започнаха да се задържат все по-дълго в неговия апартамент. Той си мислеше, че така би могъл да контролира този… любовен роман. Но колко пъти през деня успяваше да спре да мисли за нея? Колко пъти, щом седнеше зад бюрото си и започнеше да преглежда отчетите, си представяше как нейното стройно бяло тяло лежи до него, а златистите отблясъци в кафявите й очи лелеят от желание само за него?

Не, това не можеше да продължава вечно. Разбираше го и именно това беше неговият щит.

Коул запозна Реми с капитана на кораба, Педер ван дер Хорн — червендалест скандинавец с жълто-сива коса. След кратка обиколка на кухнята, офицерската каюта и мостика, той ги остави за няколко минути на палубата и Реми се загледа в бързите товарни кранове, които прехвърляха контейнерите на кораба, за да бъдат прибрани след това в съответните отделения.

Насаме с нея, Коул усети тишината — ако шумът на крановете и виковете на докерите можеха да бъдат наречени тишина. Застанал до парапета, той също се загледа в работата по палубата.

— Експлоатационните разноски на „Лейди“ са значително по-ниски от тези на „Дракон“. Не само екипажът е по-малоброен, което намалява разходите ни за заплати, но и тези контейнери намаляват риска от кражби, което води до снижение на застрахователните вноски. Освен това, с тях се товари и разтоварва за часове, което намалява престоя в пристанището и съответно разходите, а също така дава възможност да се направят повече рейсове, което пък увеличава печалбите. Както обясни капитанът, когато бяхме на мостика, по-високата скорост, която корабът развива…

— Достатъчно! — Реми вдигна шеговито ръце в знак, че се предава, после се разсмя и поклати глава: — Няма смисъл, Коул. Никога няма да мога да различа контейнер от танкер.

— Това не е похвално — скара й се весело той.

— Но е факт. — Реми се обърна с гръб към парапета, оставяйки бриза да си играе с косата й. — Виж ако искаш да говорим за порцелан, това е нещо друго.

Забележката му напомни, че тя е порцелан, а той — речна глина. И макар тя да твърдеше, че може да го забрави, той не можеше. Погледът му блуждаеше към ферибота в далечината, който плаваше през въртящите се води на канала към мястото за акостиране на отсрещния бряг. Обърна се с лице към Реми.

— Фериботът прави своя курс до Алджиърс. — Посочи с глава натам, отмятайки кичурите светлокестенява коса, които вятърът бе издухал върху лицето му. — Там съм отрасъл. В една съборетина край Сократ…

Наричаше се Алджиърс Пойнт и отдавна бяха забравили откъде е дошло това име. По време на френското и испанско владичество там са били построени лагери за новопристигнали негри роби от Западна Индия и Африка. Макар и отделен от Ню Орлиънс от река Мисисипи, Алджиърс беше част от града, наричана от мнозина Черния Алджиърс.

— Някои твърдят, че блусът е създаден в Алджиърс — вметна Реми. После обърна глава и погледна Коул с типичната си откритост. — Бил ли си там скоро? В ход са някои чудесни обновителни и реставрационни работи. Всъщност Алджиърс се превръща в светско място за живеене.

Коул веднага почувствува, че това не е обикновена забележка. В нея се съдържаше и нещо друго.

— Да не искаш да кажеш, че бих могъл да стана светски човек?

— Не зная… — В ъгълчетата на устата й се появи тънка усмивка. — Смяташ ли, че би могъл да кандидатстваш за обновяване и реставрация?

— Не!

Реми се разсмя.

— И аз мисля така. И честно казано, не мога да си те представя друг. И да искам, и да не искам, ти си си такъв. — Отблъсна се от парапета и с гъвкаво и грациозно движение се обърна към него. Плъзна ръце нагоре по ризата му, без да се затруднява от сакото, което той бе оставил на задната седалка на колата си заедно с вратовръзката. — Толкова се радвам, че реших да те взема…

Спря ръцете й, преди да са стигнали до врата му.

— Въпросът е къде планираш да ме вземеш, Реми? Семейството ти не одобрява тази наша връзка.

Леката усмивка не изчезна от лицето й, но пръстите й спряха галещата си игра по ризата му и тя се отдръпна.