— Доминик Жарден.

Черната вежда на Пепе рязко се повдигна.

— Труден противник. Участник в много дуели. Спечелил ги е всичките. Имаш късмет, че той те е предизвикал. Получаваш правото на избор на оръжието. Предполагам, че ще избереш пистолети.

— Няма да се бия с него.

Испанецът замръзна. Погледът му стана суров и студен.

— Трябва!

— По дяволите, не мога, Пепе! Затова съм при теб. Затова исках да те видя. Ти познаваш процедурите. Трябва да има някакъв начин, нещо вътре в този проклет кодекс за дуелите.

— Ако мосю Жарден се съгласи да приеме извиненията ти за това, което си казал или направил и което го е обидило, тогава няма нужда от дуел и никоя от двете страни не губи честта си. Обаче извинението трябва да бъде направено в предписания срок. Срещнете ли се на полето на честта, вече е късно.

— Можеш да забравиш за извинението — въздъхна Броуди. — Той няма да го счете за приемливо.

— Тогава трябва да се биеш с него!

— Не мога…

— В такъв случай те съветвам да се качиш на някой от корабите си и да напуснеш това място, мосю Донован, защото, ако откажеш да се срещнеш с него, значи си страхливец. И си свършен човек тук, във Вийо Каре. А ми се струва, че и американците ще загубят уважението си към теб.

— Няма да напусна!

— Ти потърси съвета ми. Аз ти го дадох. Щом се страхуваш…

— Не се страхувам от него, Пепе. Ако не беше замесено друго лице, щях да съм готов да се срещнем с него с пушки на поле колкото носна кърпичка. Но случаят не е такъв.

Испанецът го изгледа с любопитство.

— Има и друг замесен? Кой?

— Сестра му. Адриен. Възнамерявам да се оженя за нея, Пепе. Сега виждаш ли колко абсурдно е положението? Каквото и да избера, губя. Ако откажа да се срещна с него, ще ме обявят за страхливец. Не съм сигурен, че ще мога да го понеса даже след като зная, че не е вярно. И се съмнявам, че Адриен ще понесе този срам дори и да осъзнае, че съм го направил заради нея. Ти сам изтъкна, Пепе, че ще съм свършен човек в този град, ако обаче се омъжи за мен, тя също ще е свършен човек. От друга страна, ако приема предизвикателството, Адриен никога няма да се съгласи да се омъжи за човека, който е убил брат й.

— Убил? — засмя се Пепе Лула. — Ах, тези американци с тяхната представа, че всеки дуел трябва да завърши със смъртта на единия. Честта е защитена с първия нанесен удар, с първото пускане на кръв — едно одраскване по бузата или ръката е достатъчно. Не вярвай на историите, които сигурно си слушал. Бил съм се на много дуели и много рядко съм нанасял смъртоносна рана. Повечето ми противници продължават да се разхождат наоколо, кичейки се с белезите от срещите си с мен.

Броуди се поколеба, сетне постепенно се усмихна.

— Знаех си, че има начин.

— Но има и риск, приятелю.

— Риск, който си заслужава да бъде поет.

— Избра ли си секундант?

— Брат ми Шон, вероятно. Бих искал да бъдеш ти, Пепе, но предпочитам да не те намесвам с това.

— Може би така е по-разумно — съгласи се равнодушно той. — Обмислил ли си времето, мястото, оръжието, разстоянието?

Броуди го изгледа, леко развеселен.

— Пепе, през целия последен час съм мислил как да се измъкна от този дуел, а не как ще се бия.

— Бих ти предложил да се срещнеш с него късно този следобед — в четири или пет часа. Никога не е добре да си оставяш прекалено много време за размисъл за това, което предстои.

— Щом казваш така. — Бързината го удовлетворяваше. Искаше му се да приключи с този дуел, преди Адриен да е разбрала за него. Най-голямото му желание беше да пощади нервите й, чак след това мислеше за себе си.

— Дъбовата горичка в плантацията Алар е обичайното място. Всички го знаят. Ти също можеш да се срещнеш с него под дъбовете. — Испанецът закрачи из стаята, обмисляйки, планирайки, вземайки решения за подробностите. — Що се отнася до оръжието, имам един хубав чифт морски револвери. Боравил ли си с такива?

— Да — кимна Броуди, спомняйки си за времената по реката. Само някой глупак можеше да пътува невъоръжен на плоскодънен съд по Мисисипи.

— Тогава можеш да използуваш моите. Предлагам ти да определиш разстояние от трийсет крачки. — Поусмихна се. — В края на краищата, желанието ти не е да убиеш противника си, нали?

18.

Следобедната топлина все още тегнеше над двора, въпреки че бе почнало да се смрачава. Адриен се разхождаше по тухлената алея. Едва прикриваше тревогата си. Спря, уж да се полюбува на една червена роза, а всъщност се вслушваше внимателно в приглушените звуци идващи от улицата, мъчейки се да ги отдели от мелодичния ромон на фонтана.

Къде беше Доминик? В къщата вече светеха лампи. Ако не се върнеше достатъчно рано, нямаше да има възможност да поговори с него насаме преди вечеря. Какво да направи? Да го отложи за утре? Не беше сигурна, че нервите й ще издържат.

Продължи привидно безгрижната си разходка покрай цветната градина. Изведнъж чу скърцането на високите дървени порти. Обърна се в напрегнато очакване. Чу тропота на коня и колата по калдъръма и осъзна, че това не може да е Доминик; той не бе излязъл със семейната каляска. Но кой тогава идваше по това късно време?

Един чернокож коняр притича от конюшнята и задържа коня. Вниманието на Адриен бе привлечено от един нисък, малко дундест мъж, който слезе от колата. Виктор Дюмант, връстник и близък приятел на Доминик. Беше разрошен, връзката му се бе изкривила, предницата на ризата му бе изцапана. Той се обърна и замръзна, като я видя.

— Виктор? — Тръгна да го поздрави и покани в къщата, както изискваше благоприличието. Излезе през железните порти и се приближи до колата. — Радвам се да те видя. Ако идваш при Доминик, той не е вкъщи. Излезе сутринта и още не се е върнал.

— Знам. — Направи крачка към нея и отново спря. Адриен бе поразена от бледността му. Когато хвана ръцете й, тя усети леденостудената му влажна кожа. Без съмнение беше болен, показваха го и очите му. — Аз… — Виктор се опита да каже още нещо, сетне млъкна и погледна назад към един друг мъж, който слизаше от колата.

— Доктор Шарон? — Адриен изгледа изненадана мъжа със сива козя брадичка. Беше с висок калпак от бобър и очила на гърбавия си нос. Носеше бастун, но не и черното си докторско куфарче — то бе на седалката в колата. — Това е съвсем неочаквано. Аз…

— Къде е дядо ви? — попита докторът, без да я поздрави. Видът му беше строг и мрачен.

— Вътре… — Смръщи объркано чело, когато той мина безмълвно покрай нея и забърза нагоре по стълбите. Обърна се към приятеля на брат си, обхваната от мрачно предчувствие. — Какво има? Какво е станало, Виктор?

Той гледаше надолу към ръцете й. Стисна ги по-силно.

— Имаше дуел, Адриен — каза задавено.

Тя се втренчи в болнаво бледото му лице и изведнъж си спомни, че много пъти Доминик бе вземал Виктор за свой секундант, а доктор Шарон бе присъствувал на дуелите, за да се погрижи за ранените.

— Доминик?

Виктор вдигна глава. В очите му имаше сълзи.

— Застреляха го, Адриен.

Тя издаде тих звук на протест, очите й се стрелнаха към колата — кочияшът и чернокожият коняр внимателно сваляха неподвижното тяло на брат й. За миг се втренчи в лицето на Доминик и забеляза колко бледо е то на фона на черната му коса. Всичко изглеждаше така нереално. Отпъди мислите си.

— Веднага да го занесем вътре! На доктора ще му трябва куфарчето…

— Не! — Виктор не й позволи да се отскубне. — Той е мъртъв, Адриен.

— Не, това не е вярно! — Тя го изгледа гневно. Как се осмеляваше той да говори такива неща!

— Мъртъв е, заклевам се.

Без да обръща повече внимание на обясненията му, тя се изтръгна от ръцете му.

— Не ти вярвам! Не е възможно! — Не видя никаква рана — отпред по ризата му нямаше кръв. Но когато прокара ръка по гладката му буза, бе шокирана от студенината на кожата му. — Това не е вярно! Не може да бъде! — Наведе се, плъзна ръка по кръста му и внезапно замръзна, усетила нещо мокро и лепкаво.

Две ръце я хванаха за раменете и тя се остави да я отдръпнат. Погледна и видя тъмночервената течност по пръстите и китката. Беше кръв, но не топла, не ярка, не… жива.

Някъде отзад се чу мъчителен стон, който приличаше повече на животински, отколкото на човешки. Адриен се обърна и видя на стъпалата дядо си, който тежко се подпираше на парапета. Сякаш пред очите й се превръщаше в старец от гледката на трупа на своя внук — гордите му рамене се смъкнаха, гърбът му се преви, лицето му стана пепеляво като сивата му коса.

Бавно, бавно, сякаш за всяко стъпало му бе нужна всичката сила, която притежаваше, той слезе долу и се спря пред тялото. Погледна към доктора. Очите му бяха изгаснали.

— Кой го направи?

— Един янки.

Адриен се смрази.

— Кой? — настоя дядо й.

— Броуди Донован.

— Не! — промълви тя.

Като чу името, дядо й вдигна глава.

— Той жив ли е?

Докторът кимна.

— Ранен е в рамото. Нищо друго.

Адриен се опита да се зарадва, но беше съвсем вцепенена. Непрекъснато си спомняше какво бе заявил Доминик снощи в стаята й: „И ти не ми остави избор.“ Трябваше да се досети! Трябваше да си спомни непреклонния кодекс на честта! Никога преди това не бе обмисляла каква би била реакцията на брат й. Цялото й внимание беше насочено към това, да принуди дядо си да приеме Броуди.

— Доминик… — Когато произнесе името, от гърдите на дядо й се изтръгна стържещо ридание. Той се наведе, целуна бледата буза и промълви тихо и на пресекулки: — Кръв от моята кръв… Моят живот…

Видя как раменете му се тресат от беззвучни ридания. Боже мой, какво бе направила?



— Не разбирам! — Реми объркана стана от леглото и започна да се разхожда из стаята. — Нали Броуди е искал само да го рани? Какво е станало?

— Било е от онези редки неща, които никой не може да предвиди. Изстрелът на Броуди улучил Доминик в ръката, но куршумът рикоширал в костта, влязъл в тялото и преминал право през сърцето, убивайки го на място.

— Било е случайност… Ужасна случайност.

— Да, така е било.

— Сигурно Адриен е научила.

— Броуди й обяснил.

— Значи тя го е видяла още веднъж. — Реми имаше чувството, че смъртта на Доминик е сложила край на техния роман.

— За съвсем кратко — на гробището Сейнт Луис, при полагането на тялото на брат й в семейната гробница…



Небето бе синьо и безоблачно, слънцето грееше ярко, лъчите му се разливаха между бухналите корони на дъбове и магнолии и осветяваха измазаните с гипс „домове“ на мъртвите, построени близо един до друг в стройни редици. Те напомняха на Броуди къщите от двете страни на тесните улички във Вийо Каре. И тук, след смъртта си, както преди това в живота си, много поколения спяха под един и същ покрив.

Разсеяно намести черната превръзка, която стягаше рамото му. Очите му не изпускаха покритото с воал лице на Адриен. Тънката черна мрежа засенчваше чертите й, но не ги скриваше. От това разстояние те изглеждаха като изваяни от бял мрамор — студени и безжизнени. По страните й не блестеше нито една сълза.

Съвсем различна бе леля й. Нейният плач не спираше, откакто бяха пристигнали на гробището. Броуди наблюдаваше как Адриен и дядо й подкрепят скърбящата стара мома. У Емил Жарден не бе останало нищо от онзи аристократичен патриарх, с когото се бе срещнал преди малко повече от месец — очите му бяха безжизнени, а твърдата му стъпка се бе превърнала в тътрене.

Загледа се в тях за момент. Бяха се притиснали един до друг в черните си траурни дрехи, без да могат да намерят утеха. После Емил Жарден направи знак на Адриен, че вече няма нужда от помощта й. Тя отстъпи назад и го остави да отведе леля й от мавзолея.

Тръгна след тях, после се поколеба и погледна назад към фамилното име ЖАРДЕН, издялано над бронзовата врата на гробницата, украсена с лаврови листа и серафими. Остана неподвижна за една безкрайна секунда, сетне отмести с усилие поглед и отново пое след дядо си и леля си.