Това бе мигът, който Броуди бе чакал. Беше дошъл с надеждата, че ще успее да поговори с нея, макар да му бе напълно ясно, че каквото и да й каже, тя няма да може да забрави станалото. Но трябваше да говори с нея, трябваше да й каже колко много съжалява.

Хвърли поглед към сивото и обляно в сълзи лице на дядо й и излезе от прикритието си, за да пресрещне Адриен. Тя се поколеба за миг и спря.

— Трябваше да дойда. Кълна се, че не го направих нарочно. — В съзнанието му отново изплува горичката от стари дъбове, обвити със сив мъх. Видя как насочва дулото на револвера си към дългата стройна фигура на Доминик, стояща на трийсет крачки, как гледа ръката му и как натиска спусъка. Видя облекчението, което почувствува, когато ръката му потрепна, независимо от болката от куршума, забил се в собственото му рамо. После изплува гледката на затичалите се към лежащото върху зелената пролетна трева тяло, шокът, когато някой извика: „Мъртъв е!“ и собствените му протести и неверие — че изстрелът му е бил точен, че Доминик е ранен в ръката. Тогава не знаеше, че куршумът е рикоширал в костта и е поразил сърцето. — Съжалявам — завърши сковано той.

— Всеки от нас си има своята причина да съжалява дълбоко. Брат ми е мъртъв. Семейството ми е мъртво. Всичко е мъртво.

Когато тя тръгна, Броуди осъзна какво е искала да каже. И разбра, че никога повече няма да я види.



— Разбира се, Адриен не е знаела колко се лъже — заяви Нати. — Не и тогава.

— Че се лъже ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е била бременна, но го е разбрала чак няколко седмици след погребението.

Реми седна на канапенцето. Парченцата от мозайката започваха да се подреждат.

— Но дори след като се е оказало, че е бременна от Броуди Донован, дядо й не й е позволил да се омъжи за човека, който е убил брат й. И това дете е причината Коул да каже, че името ни трябва да бъде Донован, а не Жарден.

— Да, но има още нещо. Всъщност въпросът Адриен да се омъжи за Броуди никога не е бил повдиган — нито от стария Емил Жарден, нито от самата нея.

— Защо? Мислех си, че…

— Забравяш за вината, която е изпитвала. От нейна гледна точка, тя е била тази, която е убила брат си Доминик. Броуди е бил само инструментът. Като се вземе предвид колко много е обичала брат си, сам по себе си този товар е бил твърде тежък за нея. Освен това се е чувствувала виновна и че с Доминик е умряло фамилното име. Ето защо, щом научила, че чака дете, се изпълнила с надежда, дори да е била наясно със скандала, срама и позора, който ще преживее, ако роди незаконно дете.

Реми бавно поклати глава.

— Не мога да си представя, че Емил Жарден се е съгласил — не и при неговата гордост и разбирания за семейна чест. Колкото и да му се е искало родът да бъде продължен, той не би могъл да понесе унижението това продължение да дойде от незаконно дете — особено пък ако то е от Броуди Донован. Разбрал е, че Броуди е бащата, нали?

— Досетил се е. Не е било особено трудно…



— Копелето, което носиш, е от семето на онзи янки, нали? — проскърца с болка гласът му. В очите му гореше отвращение. — Същият янки, който уби Доминик. Ето защо го е предизвикал на дуел.

— Не. — Спокойствието й беше като броня, която дори треперещата му ярост не можеше да пробие. Беше застанала пред него в мрачната спалня на брат си, завесите бяха спуснати. Стаята си беше същата както в онзи следобед в деня на смъртта му — дрехите за вечеря бяха поставени върху леглото, приборите за бръснене — подредени върху бюрото, легенът с вода — приготвен от слугата. Единствената промяна бяха восъчните свещи, които горяха в негова памет върху молитвения стол. Защото тук идваше дядо й да се моли. През дните и седмиците след смъртта на Доминик той прекарваше времето си в тази спалня или в семейната гробница. Беше се изолирал заедно със скръбта си и не я споделяше с никого. През цялото това време почти не говореше с другите. На масата седеше безмълвен, втренчен в чинията пред себе си, и рядко посягаше към храната. — Доминик знаеше само, че се срещам тайно с… него. — Нарочно не назова Броуди по име и заговори бързо.

— Няма значение кой е бащата, дядо. Детето ми ще се роди Жарден и ще бъде възпитано като Жарден. Няма да знае друго име, нито друго минало. Чрез него ще се продължи нашият род.

— Чрез едно копеле. — Думите бяха изговорени тихо и натъртено.

— Не, дядо. — Тя леко и спокойно се усмихна. — Този живот, който расте у мен, е воля божия. Господ ни взе Доминик и ни даде него в замяна. — Тръгна към дядо си, вдигайки ръце, но той отстъпи назад. — Никой не може да заеме мястото на Доминик. Зная. Но Бог с Неговата мъдрост ми позволи да зачена това дете.

— За да те накаже за греховете ти…

— Не, дядо. Така ще мога да ги изкупя. Никой няма да разбере произхода на моя син. Твоите приятели знаят, че имаме далечни роднини във Франция. През май ще заминем при тях. След като синът ми се появи през ноември, ще можем да се върнем у дома… за да отгледаме детето на наша братовчедка, което е осиротяло при раждане.

И това щеше да бъде нейното наказание и нейната мъка — да не каже никому, дори на собственото си дете, че тя е неговата майка. Както и това, че до края на живота си щеше да съзнава, че тя е убила брат си.

Почукване на вратата прекъсна угнетяващата тишина.

— Влезте — изстреля нетърпеливо дядо й.

Вратата се отвори и на прага й застана чернокож слуга.

— Мичи Варние е тук — обяви Дебелия Пиер. — Обясних му, че не искате да го приемете, но той казва, че трябва да говори с вас. Нещо се е случило в старата плантация Клинтън.

— Приеми го, дядо! — След смъртта на Доминик дядо й бе спрял да се грижи за каквото и да било и беше оставил цялата отговорност да падне върху Симон Варние. — Трябва да се погрижиш за бъдещето. Когато размислиш върху това, което ти казах, че видиш, че съм права. — Задържа още малко погледа си върху него, сетне се обърна и напусна стаята.

— Ще дойдете ли да го видите, мичи Жарден? Много е разтревожен.

Емил Жарден с нищо не показа, че го е чул. Погледът му се рееше някъде надалеч. Накрая се изправи и кимна разсеяно:

— Да, трябва да го видя.



— Разкритието за бебето действително станало причина Емил Жарден да действа — продължи Нати. — Но не заради това, което Адриен му изтъкнала.

— Какво искаш да кажеш? — попита Реми, макар да й се струваше, че е намерила отговора.

— Искам да кажа, че той си поставил за цел да унищожи човека, който му отнел внука и разбил живота на внучката му.

— Кресънт Лайн! — Изведнъж й прималя, усещайки, че й става ясно как семейството й се е сдобило с параходната компания.

— Вече се сети, нали? Разбира се, не е станало за един ден. И не е можело да стане, ако не се дадат пари, където трябва — а като се вземе предвид, че Броуди е преуспявал, трябвало е да се похарчат много пари. За да ги събере, на дядо й се наложило да продаде захарните и памуковите си плантации. Докато се занимавал с това, натоварил своя човек Симон Варние да разбере с кого Броуди има вземане-даване, тук и в чужбина, към кого има дългове и колко. След няколко месеца — горе-долу по времето, когато Адриен и леля Зизи заминали за Франция, той пуснал в ход плана си.

— И Броуди не е могъл да направи нищо, за да го спре?

— Реми осъзнаваше властта и влиянието, които Емил Жарден е притежавал благодарение на отдавна установени връзки.

— Отначало той дори не разбирал какво става. Както знаеш, обичал Адриен. Тежко понесъл загубата й. За известно време загубил интерес към всичко, дори към Кресънт Лайн. Когато нещата започнали да се объркват — капитаните му го напускали и отивали на други кораби, екипажите слизали на брега и не се връщали обратно, на борда на корабите избухвали загадъчни пожари, товарите се разваляли или били повреждани, застрахователните компании повишавали рязко застрахователните вноски — той си помислил, че това е просто един период на лош късмет. След една година вече никой не искал да плава с неговите кораби, нито да превозва стоките си с тях, или да му продава. Чак тогава заподозрял нещо.



Облачното небе похлупваше Вийо Каре. Броуди вървеше по тясната уличка. В далечината танцуваха светкавици, но звукът на гръмотевиците потъваше в тропота на колите и уличния шум. Прецени с око на познавач приближаващата пролетна буря и реши, че ще се разрази след три-четири часа. Това го зарадва, защото щеше да разреди напрежението във въздуха.

Когато стигна до ъгъла, осъзна, че е забавил крачка. Рядко идваше във Френския квартал, откакто… Продължаваше да изпитва болка, когато мислеше за нея, когато виждаше местата, където се бяха срещали, когато си спомняше усмивката й и черния блясък на очите й. Минала бе година, а болката беше така остра, сякаш се беше случило вчера — особено тук, във Вийо Каре, където живееше тя.

Забеляза, че старият сляп цигулар е на обичайното си място. Спря се и понечи да се върне обратно, защото не му се искаше да говори с негъра. Страх го беше, че няма да се удържи да не попита за нея. Насили се да мисли за Кресънт Лайн и за своите подозрения във връзка с влошаващото й се състояние — подозрения, че това е нещо повече от лош късмет.

Въпреки всичко отиде до цигуларя и пусна един сребърен долар в шапката му.

— Как си, Кадо?

Старецът замръзна. Спря да свири. Не го бе правил никога досега. Броуди гледаше поразен как мъжът се навежда и претърсва шапката си. След миг му върна сребърния долар.

— Парите ви вече не са добри, мичи Донован.

— По дяволите, какви ги говориш, Кадо?

Негърът докосна с ръката си кръста му.

— Вземете си парите и си вървете. Оставете стария Кадо на мира.

За един кратък момент Броуди потисна гнева си. Раздираше го желанието да перне ръката с монетата или да размаже с юмрук студената негърска физиономия.

— И ти ли се обърна срещу мен, Кадо — промълви накрая, хвана китката му, взе долара и го хвърли в канавката.

Когато тръгна да пресече улицата, старецът прошепна:

— Четири часа. Обущарницата на Дюмен.

На улица Дюмен имаше само една обущарница — истинска дупка. Табелата до вратата удостоверяваше, че собственик е Луи Жермен, С.Ц. — свободен цветнокож. Вратата бе подпряна в отворено положение и тежкият буреносен въздух свободно влизаше вътре. Точно в четири часа Броуди пресече прага на магазина, който ухаеше на кожа и вакса.

Мъжът със смолисточерна коса и кожена работна престилка вдигна глава, поколеба се, сетне кимна към завесата в задната част на магазинчето.

Броуди приближи посоченото място и чу гласът на Кадо:

— На тезгяха вляво от теб има обувки. Разглеждай ги мичи Донован, и с нищо не показвай, че чуваш стария Кадо. Навсякъде има очи.

Броуди постъпи точно както му бяха казали.

— Какво става, Кадо?

— Спечелил си си враг. Знаех, че ще дойдеш при стария Кадо. Слушах и запомнях. Заповедта е: който има вземане-даване с теб, е свършен човек в този град.

— Чия е тази заповед? — Броуди взе една обувка. Пръстите му замачкаха меката кожа.

— Искаш да кажеш, че не се досещаш?

— Имам някои подозрения…

— Ако подозираш стария Емил Жарден, значи си прав. Работата е лоша, мичи Донован. И ще стане още по-лоша. Говори се, че той е изкупил полиците за корабите и къщата ти. Мисля, че само чака да дойде подходящият момент, в който да ти каже да плащаш.

Броуди наведе глава. Жарден щеше да изчака, докато стане сигурно, че той няма да може събере толкова пари.

— И всичко това само защото онзи проклет куршум рикошира! — осъзнаваше, че куршумът бе отнел живота на Доминик Жарден, бе му отнел Адриен и сега щеше да му струва Кресънт Лайн. Донякъде му беше все едно. Откакто бе загубил жената на живота си…

— Подозирам, че не е само това, мичи Донован. Той не те преследва само защото си убил внука му на дуел.

Адриен? Старецът му отмъщава заради тайните срещи с нея? Душевната болка го изгаряше.

Кадо отново заговори: