— Но ти каза, че напоследък съм загубила интерес към работата си тук?

— Не точно загубила интерес. Просто имах усещането, че вече не намираш тук предизвикателствата, които си търсила. — Направи пауза и се усмихна извинително. — Май не успях да се изразя добре, но… сякаш го имаш за развлечение, обаче не го намираш за достатъчно стойностно, за да се превърне в делото на живота ти. Разбираш ли ме?

— Горе-долу — промълви Реми замислено и вдигна рамене. — Кой знае? Тази амнезия може да се окаже добро нещо и да ме накара да се огледам по-критично и да реша какво точно искам.

— Дано да е така. Честно казано, винаги съм се питала защо не си се включила в семейния параходен бизнес, но предполагам, че след като живеете заедно, не ти се иска и да работиш с тях всеки ден. — Изведнъж лицето й просия. Хрумна ми нещо. Защо да не дойдеш с мен на обиколката? Поне би точно това ще ти помогне да си спомниш!

Реми погледна големия часовник на стената.

— Няма да мога. Уговорих се да се срещна с брат ми в четири и половина, ще пийнем по нещо…

— Така ли? Колко хубаво! Макар че така и не мога да разбера защо е нужно някаква криза да разтърси семейството, та да почнат хората да се отнасят внимателно един към друг. Вероятно защото все сме заети със собствения си живот. Когато майка ми я сполетя онази ужасна злополука миналото лято, брат ми долетя вкъщи. Седнахме и си поприказвахме — за пръв път от години. Научих толкова много неща за него, които не съм подозирала.

— Хей, Джанели — викна някой от портала, — групата ти е тук.

— Вече? — възкликна тя и погледна часовника. — Гледай ти, подранили са. Трябва да тръгвам. — Изправи се. — Звънни ми, окей? И не се извинявай с амнезията. Имаш номера ми в адресника си — Джанели, на буквата Д.

— Няма да забравя! — Реми я последва навън.

Слънцето беше ярко и топло — нетипично за сивия, влажен и тъжен нюорлиански февруари. Обаче Реми не беше в настроение да му се наслаждава.

Докато чакаше на ъгъла да отмине една от многото теглени от мулета коли, погледна назад през рамо към музея и погледът й попадна на входа точно когато мъжът с прошарената брада излезе забързано оттам, спря се и огледа улицата. Забеляза загрижеността и разочарованието му и си каза, че сигурно човекът, с когото е имал среща, не е дошъл. И тя изпитваше подобни чувства, примесени с обезсърчение.

Започваше да се съмнява в преследващото я чувство, че някъде отчаяно се нуждаят от нея. Започваше да подозира, че този натрапчив вътрешен импулс всъщност е само едно желание да осмисли живота си. Да, това беше разумно, доста разумно.

И все пак съществуваше онзи човек в Ница, с когото се бе боричкала. Защо? За какво? Кой беше той? Описанието на свидетелите беше толкова неопределено, че подхождаше почти на всекиго — включително и на брадатия мъж.

Реми въздъхна и секунда по-късно осъзна, че върви прекалено бързо. Забави крачка и се огледа, за да се ориентира. Беше на Сейнт Ан. Плъзна очи по старите, гладко измазани сгради. Тук-там мазилката бе изпопадала и отдолу се показваха червени тухли. Покрай бордюра от едната страна бяха паркирали коли. Когато наближи една стара висока порта, Реми се запита дали от другата й страна има двор.

Пред една от издрасканите врати бяха струпани кофи за боклук и пластмасови торби с отпадъци, из които ровеше котарак с дълга козина. Видя я и се сви, готов да побегне. Гледаше я подозрително със зелените си очи. Като се изключи едно бяло петно на шията му, целият беше черен.

Огромен. Крайчето на лявото му ухо бе отхапано и Реми предположи, че под дългата му козина се криеха още много белези от рани.

Тя се усмихна. После се сети нещо.

— Ти си Том, нали? Ти си котаракът на Коул.

Направи крачка към него. Той наостри уши, показа ноктите си, изсъска, махна с опашка и скочи върху кофата за боклук. След това се метна върху старата дървена порта и се прехвърли през нея ловко и бързо.

Наистина ли беше котаракът на Коул? Коул живееше в Квартала. Беше почти сигурна. И смътно си спомняше, че апартаментът му се намира някъде на Сейнт Ан. Огледа отново старата порта за коли, зад която бе изчезнал котаракът. Това ли беше сградата?

Няколко крачки по-нататък беше входът. Реми се поколеба малко. После бутна вратата. Пред нея се откри широко студено помещение. Отсреща имаше френски прозорци с предпазни решетки. Отдясно се намираше стълбището за втория етаж.

Реми влезе и забеляза пощенските кутии. Погледна първата — на нея имаше табелка с номер 1А и името К. Бюкенън.

Нямаше звънец, а само голямо медно чукче във формата на ревящ лъв с тежка гривна. Гледа го известно време, сетне посегна към него. Пръстите й несъзнателно бръкнаха в устата на лъва… и напипаха ключа, скрит в кухината. Когато го пъхна в ключалката и го завъртя, Реми си каза, че не влиза незаконно в жилището на Коул, а че просто иска да види дали апартаментът му й е познат и дали ще предизвика у нея някакви спомени.

Добре смазаната врата се отвори безшумно. Влезе и я затвори след себе си. Дневната представляваше мъжка смесица от тежки мебели и изящни кожени дивани и кресла в тъмните оттенъци на кафявото.

Огледа се и забеляза спортната литография в рамка, която висеше на нивото на очите върху гладката стена с канелен цвят. Изображението представляваше боксов мач на открито, множество добре облечени мъже се бяха скупчили около ринга, образувайки море от цилиндри. В центъра двамата боксьори в плътно прилепнали панталони и с грижливо сресани коси стояха един срещу друг. Реми веднага се досети, че това е литографията, пристигнала в деня, когато тя бе отишла в кабинета на Коул, за да го покани на обяд.

Завъртя се, за да разгледа и другите. Сцена от лов на лисици висеше над масивната полица на камината. Очите й бяха привлечени от аленочервените куртки на ездачите на фона на блещукащата кожа на конете им. Вдясно пък висеше една литография на Къриър и Айвз, изобразяваща надбягване с конски впрягове.

Холът… водеше към спалнята… Внезапно видя в съзнанието си златистите отблясъци върху черното желязно легло, лежащите върху скрина мъжки вещи и Коул, облегнат на сините възглавници, гол до кръста, а по-надолу покрит със завивката.

Внезапно тази картина изчезна и Реми установи, че е застанала точно срещу отдалечената врата в дневната. Какво имаше зад нея? Не можеше да си спомни. Любопитството я накара да приближи. Бутна и вратата се отвори. Там беше кухнята — с чамови шкафове и блестящи медни съдове. В единия й ъгъл имаше малка ниша за хранене с прозорци, които гледаха към двора.

Нахлуха още образи. Коул, с престилка около кръста, стои до печката и бърка нещо в меден съд, от който излиза пара. Тя отива до него и му дава някаква хапка.

— Опитай!

Коул послушно навежда глава и тя пъхва хапката в устата му.

— Ммм, вкусно — казва той с лека усмивка и облизва устни. После, продължавайки да бърка с дългата дървена лъжица, вдига ръка, за да мине Реми отдолу и да застане до него.

— Казах ти, че мога да се оправям в кухнята — смъмря го тя.

— А с друго оправяш ли се? — пита той и игриво я целува по върха на нослето. — Струва ми се, че се оправяш и с готвача.

Внезапен шум, стържене на метал и щракване, разпръсна картината. Реми се обърна и видя, че входната врата се отваря. Миг по-късно Коул изпълни рамката й.

Бе преметнал през рамо сакото си, горното копче на ризата му бе разкопчано, вратовръзката му бе разхлабена. В сивите му очи просветна внезапна радост, която заличи уморения му измъчен поглед и миг след това изгасна.

— Какво правиш тук?

— Том беше навън, познах го. — Чувствуваше напрегнатостта му. И своята напрегнатост. — След това намерих ключа в устата на лъва.

— Оставях го там заради теб. Ти често идваше тук и ме чакаше да се върна вкъщи от работа. — Замълча, един мускул играеше конвулсивно върху челюстта му. — Да знаеш само колко пъти през последните няколко седмици ми се е искало да вляза през тази врата и да видя, че ме чакаш.

Стоеше вдървено, в погледа му имаше суровост, но и някаква болка, от която изглеждаше… уязвим.

— Как протичаха нещата между нас, Коул? — Реми направи крачка към него, сетне спря, осъзнала, че й се иска да запази разстоянието между тях. — Какво правехме? Не ни е свързвала само спалнята, нали?

— Не само тя. — Замълча, сякаш не смееше да каже нещо повече.

— Разкажи ми за нас, Коул. Искам да знам. Искам да си спомня. В апартамента ли стояхме? Излизахме ли навън? Къде? Какво правехме?

Той се извърна, извади ключа от ключалката и затвори вратата.

— Понякога стояхме тук и изпробвахме кулинарните си умения — отговори той малко сухо, отиде до коженото кресло, метна сакото си върху облегалката му, издърпа вратовръзката си и я сложи отгоре му. — Друг път излизахме и вечеряхме в някой ресторант.

— В кой? Имахме ли си любими?

— „Мистър Би“, „Кафе Ибиса“, „Л’Игълс“…

— „Л’Игълс“ е едно от любимите ти места — спомни си Реми, представяйки си малкия изискан ресторант с коралови стени и европейски декор. — Казваше, че обичаш да ходиш там заради специалитета им с раци, но всъщност отиваше да се любуваш на колекцията им от старинни литографии.

— Беше заради двете неща. — Изражението му стана по-сърдечно.

— Къде другаде ходехме на вечеря?

— От време на време отивахме извън търговската част на града в „Гардън Рум“ в Къмандърс Пелис или в „Бригстън“, А когато много ни се доядеше червен боб с ориз, обикновено отивахме в ресторант „Мадърс“ на Пойдрас. И разбира се, „Галатоар“.

— Където обядвахме за пръв път — усмихна се Реми.

— Да. Освен това, понякога ходехме на концерти. Ако някой от нас искаше да види какво се представя в „Блу Рум“, отивахме там. Друг път в „Презервейшън Хол“ слушахме джазови импровизации. — Погледна я и по устните му се появи едва забележима усмивка. — След като чу тромпета на Кид Шейк, ти стана фанатичен любител на джаза.

„Презервейшън Хол“ — старата овехтяла постройка, от която се носеше музика по Сейнт Питър Стрийт и Бърбън Стрийт. Сякаш отново чу тромпета в задимения клуб и видя лицето на Коул, което преживява и се вълнува, трогнато и възвисено от музиката. Опита се да си спомни повече, но образите започнаха да избледняват.

Разстроена, че тези видения са така смътни, Реми реши да попита още нещо.

— А в края на седмицата? Правехме ли нещо специално? Отивахме ли някъде?

Той я гледаше замислено.

— Ти все ме мъкнеше по битпазарите, надявайки се да намериш някое съкровище между вехториите. Ако пък видеше съобщение за разпродажба в някой дом от околните общини, отивахме там — особено ако в списъка на предметите имаше изделия от порцелан.

— Купувах ли нещо?

— Веднъж. Откри някаква майсенска ваза, а след това се почувствува толкова виновна, че си платила само петнайсет долара за нея, че я връчи на една благотворителна организация да я продадат на търг. Обикновено накрая се оказваше, че ти само си ровила за удоволствие, а аз съм купил нещо.

— Статуетката на коня! Спомних си! Като онези лъскави гипсови фигурки, които раздават за награди на карнавалите… Когато си бил малък, баща ти те завел на един карнавал и ти си спечелил такъв кон в една от палатките. Затова я купи, нали? От сантименталност.

— Да.

Обхваната от усещането, че сега ще си спомни още много неща, тя не му позволи да продължи.

— Имаше и още нещо, което често правехме в края на седмицата. Какво беше то?

Коул се смръщи и сви рамене. Не беше сигурен какво точно има предвид.

— Когато времето беше отвратително, вземахме касети под наем от видеотеката и гледахме филми.

Реми нетърпеливо направи крачка към него.

— Какви филми?

— „На изток от рая“

— „На брега“… — През паметта й бързо премина една друга случка.

Беше влажен и дъжделив ноемврийски неделен следобед. Дъждовните капки се стичаха като ручейчета по стъклата. Тя и Коул се бяха разположили на дивана пред телевизора, облегнати един на друг и подпрели крака на масичката, върху която имаше две бутилки бира и купа с пуканки.