— Като че ли ти доставяше удоволствие.

— По дяволите, Джули! Трябва ли да минаваме през това всеки път, когато излезем вечер? — Реми притича до бюрото. Грабна чантата си, преметна я през рамо и притисна папката до себе си.

— Трябва да си поласкан, че след седем години брак все още те ревнувам.

Реми се спусна към страничната врата. Когато я стигна, дочу тихото равномерно бръмчене. Копирната машина! Беше останала включена!

— Никога не съм обичал зелени очи, Джули.

Реми се втурна обратно. Щракването на копчето й се стори много шумно. В следващия миг беше пак при вратата. Леко я открехна. Но когато се опита да мине безшумно през тесния процеп, чантата й се удари в рамката.

— Какво беше това?

— Кое?

Реми затвори. Не смееше да диша.

— Стори ми се, че чух нещо. — Гласът на Ланс се приближаваше, съпровождан от звука на твърди, широки крачки. Следваше го почукването на високи токчета.

Реми се стресна. Шкафовете с документите! Беше забравила да ги затвори! Късно! Дали ще погледне? Ще забележи ли? Или ще сметне, че е по вина на някой небрежен служител?

О, небеса! Огледа се и изведнъж осъзна, че е в нечий кабинет. На Ланс? Не, не можеше да бъде неговият. Забеляза вратата към коридора и се спусна към нея. Притисна се до стената, така че да остане скрита, ако някой отвори.

— Ало? Има ли някой тук? — Ланс беше съвсем наблизо. Разделяше ги само стената. Реми прехапа долната си устна от страх да не се издаде с някой звук или с дишането си.

— Вероятно са чистачките, Ланс. Кой друг ще работи толкова до късно?

Чу го как мина през офиса и продължи към помещението с архивите. Крачките му се забавиха, сякаш се ослушваше. Трябваше да се измъкне! Ако той започнеше да търси наоколо, щеше да я открие.

— Ланс…

— Млъкни!

Реми се прокрадна до вратата и много предпазливо завъртя топката. Успя да я отвори, без да се чуе щракване. Погледна навън — коридорът беше пуст. Дочу шум от плъзгане и затваряне на чекмедже. Колко ли секунди ще минат, преди той да отвори свързващата врата?

Разполагаше с една-единствена възможност. Измъкна се в коридора и незабавно се насочи към приемната, мислейки при всяка своя крачка, че той ей сега ще я забележи и ще извика. Когато завиваше, хвърли бърз поглед назад. Никой! Оказа се отключено. Не можеше да повярва на късмета си и тутакси прогони от съзнанието си представата как се суети с ключовете.

Измъкна се навън. Този път внимаваше да не удари чантата си в рамката. Затвори колкото се може по-безшумно, сетне се обърна и зашари с поглед между асансьорите и вратата към аварийната стълба.

Не по стълбите — беше прекалено открито, а и най-слабият звук щеше да отекне. Изтича до асансьорите и натисна бутона за надолу.

— По-бързо! По-бързо! — Дочу слабото бръмчене. Изведнъж се сети — камбанката, проклетата камбанка ще звънне, когато асансьорът дойде на етажа.

И наистина звънна — два пъти. Звукът я оглуши като сирена. Хвърли последен поглед през рамо към вратата на офиса, хлътна в кабината и натисна бутона за фоайето.

Секунда по-късно вратите се плъзнаха и се затвориха. Беше пребледняла от страх, но здраво стискаше чантата и папката с документите.

Долу нямаше униформен пазач. Реми колебливо излезе и незабавно бе погълната от една смееща се и бърбореща групичка. Някакъв мъж се блъсна неволно в нея.

— Ой, извинете! — каза той и в този миг Реми забеляза, че пазачът е застанал до бюрото си и говори по телефона. С Ланс? — Ама си сладурче, знаеш ли? — Мъжът я прегърна през раменете, дъхът му миришеше на уиски.

Реми забеляза насочения към групата поглед на охраната и не се възпротиви на грубото ухажване.

— Благодаря — каза само и го остави да я повлече със себе си към изхода.

— К’во си правила? Работила си до късно?

— Нещо такова…

— А, това не е хубаво. Ние пък празнувахме.

— Така ли?

— Да, бяхме в бара горе.

Наклони се към нея и се изкиска. — Агнес си загуби чантата. Остави я на перваза и след минута я нямаше. Знаеш ли, че този бар се върти? След час чантата й пак беше там.

— Радвам се, че я е намерила. — Бяха се изравнили с бюрото на пазача.

— Идваш ли да празнуваш с нас?

— Къде отивате?

Непознатият свъси вежди.

— Хей, Джони! Къде отиваме?

— В „Пат О’Брайън“

— Да, в „Пат О’Брайън“, Ще ти купя едно торнадово питие.

— Ураганно.

— Какво?

— Няма значение. — Вече бяха навън и вървяха в студената нощ. Реми се освободи от обгръщащата я ръка и промърмори: — Била съм в „Пат О’Брайън“. Може би някой друг път…

Насили се да не се затича към паркинга, давайки си сметка, че е почти в безопасност и че не е време да привлича вниманието върху себе си. Наближи сребристия ягуар и припряно зарови в чантата си. Отключи вратата и бързо се пъхна зад волана. Остави папката на другото предно място и се отпусна. В безопасност! Свърши се! Наистина ли? Не беше ли това само началото?

— В какво се забърках! Сигурно съм полудяла!

В едно беше сигурна: беше видяла „Кресънт Дракон“ привързан към някакъв док. Имаше мъгла. Но какво друго бе видяла? Или може би правилната дума беше „кого“?

Въздъхна от безсилие и запали колата.

23.

— Добро утро! — Реми поздрави всички, влизайки безгрижно в трапезарията.

— Изглеждаш много весела тази сутрин — отбеляза Фрейзър.

— Сънувах прекрасен сън! — Отиде до масата за сервиране и си наля портокалов сок в единствената останала чаша до кристалната кана. — Как беше партито? Трябва да си призная, че не съм чула кога сте се върнали.

— Беше… — започна да отговаря Гейб.

— Реми, защо си с тези дрехи? — Сибила сякаш изпитваше известни съмнения за душевното й здраве.

Реми подръпна бежовия брич за езда.

— Мисля да пояздя. — Всъщност не знаеше дали може да язди, но бричът, ботушите за езда и шоколаденокафявото сако от рипсено кадифе с бежови кръпки от шведска кожа на лактите бяха в нейния гардероб. Съдейки по следите от носене по ботушите и панталоните, тя прие, че ги е използвала.

— В парка Одъбон, предполагам — обади се Гейб.

— Там ли ходя обикновено? — Седна до него със сока в ръка.

— Реми, погледна ли навън? — попита майка й.

— Да. Угнетяващо, нали? Реших, че ще е по-добре да изляза, отколкото да остана у дома и да оставя този сив мрак да ме обезсърчи.

— Студено е.

— По-скоро бих казала „свежо“. — Разгъна салфетката и я сложи на скута си. — Предпочитам да яздя, когато въздухът пощипва. Освен това съм и подходящо облечена — допълни тя, посочвайки черния пуловер с висока яка, който носеше под велуреното сако.

— А ако завали?

— Мамо! — Реми се разсмя. — Може да съм загубила паметта си, но все още притежавам достатъчно здрав разум, за да се подслоня от дъжда. — Мислено обаче стискаше палци дъждът да завали колкото се може по-късно.

— От това, което казваш, излиза, че не си успяла да си спомниш нищо друго. — Гейб я гледаше със съчувствие.

— Понякога имам смътното усещане, че съм виждала или правила дадено нещо, но не бих могла да кажа, че това са спомени.

— Ти си отново у дома и в безопасност. Това е важното — успокои я Гейб.

— Така е. — Отпи глътка сок, после попита, отправяйки въпроса си едновременно и към Гейб, и към баща си: — Открихте ли нещо за „Дракон“?

— Все още не — отвърна брат й.

— Помислих си, че чичо Марк маже да е научил нещо.

— Не е — потвърди лаконично баща й, давайки да се разбере, че не желае да обсъжда този въпрос.

Реми щеше да изостави темата, но й хрумна друго нещо.

— Отиде ли някой да попита Коул за какво е била срещата му с хората от застрахователната компания? Струва ми се, че независимо колко железен е договорът му, той е длъжен да се отчита пред управителния съвет.

Видя как Гейб и баща й си разменят бързи погледи. Гейб й се усмихна.

— От устата на младенците излиза истината. Май толкова се безпокояхме за теб, че ни убягна очевидното. Определено трябва да проучим този въпрос.

— Ще го предложа на Марк днес по обяд — заяви баща й.

С това темата бе окончателно приключена. Влезе Нати със закуската. Реми подуши аромата.

— Орехови вафли!

— С мед и сироп — обяви Нати, поставяйки първата чиния пред майката й. — Ще полепне по ребрата ти, за да имаш мека подложка, като паднеш от коня.

Реми нямаше никакво намерение да ходи да язди. Това беше само претекст да излезе от къщи.



Паркира отстрани и излезе от ягуара. На няколко крачки от нея високият повече от два метра затревен насип на дигата се спускаше надолу покрай Ривър Роуд, който следваше завоите на Мисисипи.

Затвори вратата на колата и погледна към склада за петрол от другата страна на пътя. Стотина резервоара, приличащи на огромни стоманени гюмове боядисани в матово бяло, се бяха строили в редици. Цялото пространство бе оградено с висока мрежа. Табелата на портата сочеше, че това е собственост на Гълф Коуст Петролиум Асосиейшън — име, което не й говореше нищо.

В далечината бръмчеше реактивен самолет, набирайки височина след излитането си от намиращото се наблизо нюорлианско летище. Реми го наблюдава известно време, после забеляза тежките студени облаци над главата си и отново се помоли да не завали.

Обърна се към Мисисипи. Ниски плоски шлепове бяха акостирали до долния док, а към средния — най-близкия до нея — бе привързан океански танкер.

Това ли бе докът, където „Кресънт Дракон“ бе взел последния си товар от суров петрол? Тук ли беше видяла танкера? Не можеше да си спомни, а в документацията на компанията не бе намерила информация. Имаше буквално десетки такива докове, пръснати покрай Мисисипи по целия път до Батън Руж. Повечето се намираха извън гъсто населените райони — така й бяха казали пристанищните власти, когато им се бе обадила от една телефонна будка.

За съжаление това бе почти единствата полезна информация, която успя да получи. Човекът, с когото бе разговаряла, заяви, че не знае как може да се открие къде е бил акостирал даден кораб преди повече от пет месеца. Даже не беше сигурен дали комисията пази такива данни, след като нямаше изискване корабите да ги уведомяват, че напускат пристанището. Каза й, че вероятно служителите на доковете следят за такъв тип информация.

Което я бе върнало там, откъдето бе тръгнала — кой док и кой служител?

Ако обаче е била там, когато са товарели „Дракон“, все някой от пристанищните работници трябваше да я е забелязал. Ако можеше да открие хората, които са били на смяна онази нощ и да разговаря с тях!

Изглеждаше напълно възможно. Реми се усмихна, осъзнавайки, че няма никаква логика да започне да разпитва от точно този петролен док — той бе чисто и просто вторият, на който бе попаднала. Входът към първия бе затворен и нямаше дежурен на вратата, така че се бе принудила да продължи по-нататък. Опита се да не мисли още колко такива докове имаше, а да се съсредоточи върху този.

Един път, достатъчно широк, за да мине по него моторна кола, водеше до средния кей. Без да обръща внимание на табелата „ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА“, Реми тръгна по него и продължи покрай табелите „ВЛИЗАНЕТО БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ ЗАБРАНЕНО“ и „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Колкото повече приближаваше танкера, толкова по-силна ставаше миризмата на петрол. Здрави въжета прикрепяха кораба към бетонния кей, а от него до откритата палуба бе провесен подвижен мост. На самия танкер нямаше признаци за някаква дейност, като се изключеха трите тръбопровода, които свързваха петролопровода на дока с резервоарите на кораба.

Реми забеляза двама мъже и зави към тях. Беше си представяла, че е много по-оживено — както на пристаните за товари.