— Хей, госпожо! — излая някакъв глас отзад.

Реми настръхна, внезапно почувствувала студения полъх на реката по бузите си, усетила влажния дъх на мъглата и видяла тъмнината около себе си — тъмнината на онази нощ. Беше сигурна, че някой я е изненадал тогава — точно както сега.

Завъртя се и се втренчи в мъжа с лице на булдог. Не беше същият! Носеше тъмносини куртка и панталони, над колана му висеше бирено шкембе.

— Какво правите тук? Не видяхте ли табелите? Никой няма право да влиза тук без разрешение.

— Зная. Търсех някой, който да ми даде разрешение. Вие можете ли? — Усмихна му се подкупващо. Но това явно не му направи никакво впечатление.

— Трябва да отидете при техническия ръководител, Том Хейз, но днес го няма.

— А вие? Вие какво правите?

— Аз отговарям за товаренето и експлоатацията.

— Тогава може би ще ми отговорите на няколко въпроса…

— Вижте, госпожо, не организираме туристически обиколки и не позволяваме посещение. Трябва да напуснете обекта!

— Няма ли поне да ми кажете дали товарите, или разтоварвате този кораб?

— Товарим го. — Мъжът сви устни и изсвири пронизително с уста, после извика и направи знак с ръка. — Чарли! Ела тук!

При звука от изсвирването двамата мъже на дока се обърнаха и по-ниският изприпка. Накривената му спортна фуражка, пружиниращата му походка и жилавата му фигура създаваха впечатление за младост. Ала когато се спря пред тях, Реми забеляза дълбоките бръчки, които възрастта и природните стихии бяха издълбали върху лицето му и осъзна, че е по-близо до шейсетте, отколкото до трийсетте.

Той й хвърли любопитен и приветлив поглед.

— Какво има, Мак?

— Трябва да придружиш тази дама до колата й.

— С удоволствие.

Реми понечи да възрази, но съобрази, че само ще настрои Мак срещу себе си. Този мъж явно бе упорит и като нищо щеше да я изхвърли със сила от дока, ако откажеше да напусне доброволно.

Мак се отправи към подвижното мостче на танкера и Реми погледна придружителя си.

— Много съжалявам, господин…

— Просто Чарли — настоя весело той. — Всички ми викат така. И не му обръщайте внимание. Винаги се зъби, когато сме под пара с някой кораб.

Тя се усмихна.

— Чувствувам се така, сякаш не само ми се е зъбил, а ме е и посдъвкал. — Забеляза, че капитанът на танкера е излязъл до парапета на мостиковата палуба. Мак сви ръцете си на фуния и му викна нещо. Капитанът отговори с потвърждаващ поздрав и се прибра вътре. — За какво беше това? — попита тя и пое неохотно към пътя.

Чарли сви рамене.

— Сигурно Мак му е казал, че вече може да повика лоцман.

— Лоцман?

— Да, на всеки кораб трябва да има правоспособен лоцман, който познава реката, плитчините, теченията. Три часа преди потеглянето си корабите трябва да уведомят Дружеството на лоцманите. Горе-долу след толкова време ще завършим товаренето на този танкер. Тогава, ако всичко е наред, екипажът ще докладва готовност, лоцманът ще е на борда и корабът ще тръгне надолу по реката.

— Значи лоцманът води кораба по целия му път до устието. — Реми несъзнателно забави ход и Чарли скъси крачките си, за да върви наравно с нея.

— Винаги има лоцман на борда, но не един и същ. Лоцман от Батън Руж се качва тук. В Чалмет идва ред на лоцман от Кресънт Ривър. В Пайлът Таун вече е сменен с друг. Поразително, нали?

— Не го знаех досега… — Реми си мислеше, че независимо къде е бил натоварен, „Дракон“ е плувал по реката повече от сто мили. И на някакво място по това протежение, както твърди брадатият г-н Ханкс, горивото е било разтоварено на шлепове. Ако е било така, речният лоцман трябваше да го знае. — Чарли… колко време е нужно за разтоварването на един танкер като този тук?

— Не бихме могли да го разтоварим за по-малко от двайсет и четири часа.

— Толкова дълго? — Реми спря изненадана.

Чарли се изкиска.

— Доскоро бяхме доволни, ако свършим тази работа и за три дни.

— Променя ли се нещо, ако разтоварвате на шлепове, вместо в петролопровода?

— На практика не. Скоростта на разтоварване е една и съща.

— А тези лоцмани? — Те сигурно имаха някакъв дневник и можеха да й кажат, къде е бил натоварен „Дракон“ и дали е спирал някъде при пътуването си надолу по реката. — Как може да ги намери човек?

— По телефона.

— Искате да кажете, че ги има в телефонния указател?

— Да. Трябва да погледнете в Жълтите страници. Там ще намерите телефонните номера на трите офиса на Дружеството на лоцманите.

— Значи пръстите ми ще свършат работата — промърмори на себе си Реми и се усмихна, осъзнала, че вече няма нужда да обикаля петролните докове, за да разбере откъде е потеглил корабът.

— Прощавайте, какво казахте? Не ви чух. — Чарли махна с ръка към един малък бял пикап, който форсираше, за да изкачи наклона на дигата.

— Нищо. — Реми се спря до колата си и изчака пикапът да отмине. Когато той се изравни с нея, шофьорът внезапно удари спирачка и закова няколко метра по-нататък.

Вратата веднага се отвори и се появи мъж с тъмен костюм и вратовръзка и очила със златни рамки.

Той изгледа намръщено Реми. Съдейки по дълбоките бръчки между веждите му, тя реши, че той много по-често се мръщи, отколкото се усмихва. Тутакси се стегна, готова да посрещне още една лекция за неупълномощените посетители.

— Реми? Познах те. Какво правиш тук?

Господи, той ме познава! Не беше очаквала това и отново го огледа дискретно, опитвайки се да си спомни нещо. Изглеждаше около четирийсетгодишен. Тъмна и сресана назад коса. По лицето му нямаше никакви особени белези, ако не се смятаха тънките устни. Изражението му бе доста самонадеяно.

— Каква изненада! Не очаквах да те срещна тук! — Реми се преструваше, че го познава, за да спечели време.

— И аз не очаквах да те срещна тук. Какво те води насам? — опита се да се усмихне той, но това явно му беше чуждо. Колко жалко, помисли си Реми, би го нарекла красив, ако не беше това намръщено чело.

— Какво ме води тук ли? — Осъзна, че не може да му каже истината. Щом я познава, значи познава семейството й, а не искаше той да им разкаже с какво се занимава тя.

— Приятелка пише книга и ме помоли да й помогна в проучванията. Един от героите е от флотата, а тя смята, че разбирам от тези неща.

— Твоя приятелка? Коя?

— Работи в музея…

— Разбирам. — Беше ли го убедила? Не можеше да разбере и се опитваше да прикрие колко неудобно се чувствуваше от острия му изучаващ поглед. — Получи ли необходимата ти информация? — Мъжът погледна към Чарли, сякаш разбрал, че той я е предоставил.

— Струва ми се, че да. — Реми извади ключовете за колата от джоба на сакото си и погледна многозначително към пикапа, чийто мотор работеше на празен ход. — Няма да те задържам. Зная, че си зает, а пък аз имам среща с един кон.

— Довиждане, Реми!

Реми изчака камионетката да потегли, после погледна към Чарли.

— Много ми е неприятно, когато става така.

— Какво искате да кажете?

— Познавам го, но не мога да си спомня името му.

— А, това е Карл Мейтланд.

— Разбира се! — Беше й смътно познато, но не можеше да си спомни защо и откъде. Протегна ръка. — Благодаря ви, че ме изпратихте до колата, Чарли, и че така търпеливо отговорихте на всичките ми въпроси.

— Няма нищо. — Мазолестата му ръка стисна нейната.

— И ако приятелката ви се нуждае от допълнителна помощ за книгата си, кажете й да ми се обади. Знам няколко страхотни истории! Тъкмо за книга.

— Ще й кажа.

Докато Реми се качваше в колата си, той извика след нея:

— Фамилията ми е Ейкънс. Има ме в указателя.

— Ще я запомня! — Махна му за довиждане.

След като напусна района на петролния терминал и петролните доковете, Реми продължи известно време по Ривър Роуд, после намали и сви към летището. Спря до първата телефонна будка, която видя. Както бе казал Чарли Ейкънс, в указателя намери номерата и на трите лоцмански районни служби. Обади се първо в Батън Руж и попита дали някой би могъл да я информира кой лоцман е бил на борда на танкера „Кресънт Лайн“, когато е напуснал пристанището в началото на септември миналата година. След няколко минути един мъж й каза, че лоцман е бил Пийт Хоскинс. Сега бил на някакъв руски зърновоз и щял се върне вероятно след около пет часа.

Вторият й разговор бе по-плодотворен.

Трийсет минути по-късно седеше в сепарето на едно кафене в Мид Сити с Гас Трюдо — лоцман от Кресънт Ривър, висок представителен мъж с гъста жълтеникавочервена, на места посивяла коса. Гледайки го как отпива голяма глътка вряло кафе, Реми си помисли, че сигурно устата му е облицована с азбест.

Чудно как не издиша огън или пара, когато остави чашата си на покрития с термоустойчива пластмаса плот и я погледна право в очите.

— Значи сте писателка?

— Да. Пиша продължение на историята за „Кресънт Дракон“ — ретроспективен разказ от гледна точка на различни хора, свързани по някакъв начин с последното му пътуване. — Реми сметна, че това е добро прикритие. — И така, кажете ми, г-н Трюдо, какво си спомняте за кораба? Имаше ли някакви проблеми? Случи ли се нещо необичайно?

— Не, всичко беше в рамките на нормалното. Спомням си, че когато го поех от Пийт Хоскинс, лоцмана от Батън Руж, той ми каза, че корабът реагира малко мудно на командите. Поговорих си и малко с капитана за бурята, която се зараждаше в Залива.

— Имаше ли някакви засечки… или трудности по пътя?

— Не.

— Това е станало преди шест месеца, г-н Трюдо. Как може да сте толкова сигурен?

— Както казах и на другите двама, които идваха да ме питат…

— Други двама? Какви други двама?

— Не си спомням имената им, но единият — набит човек с брада — идва преди около две седмици. А няколко дни по-рано разговарях с по-младия, вероятно малко над трийсет, висок и кестеняв.

Гейб! Трябваше да се сети, че и брат й е предприел собствено разследване.

— Извинете, че ви прекъснах. И какво им казахте?

— Че когато един кораб потъне при буря три дни, след като си бил на него, започваш да си припомняш всичко. Проследяваш в ума си цялото пътуване, сравняваш бележките си с тези на другите лоцмани и се опитваш да си дадеш сметка дали не е имало все пак нещо, което да покаже, че съдът не е бил годен за плаване.

— И вие сте постъпили така? Разговаряли сте с другите двама лоцмани?

— Да. Това е установена практика.

— Имали ли са те някакви затруднения?

— Никакви. Знам го със сигурност, защото видях копията от техните доклади.

Реми отпи малка глътка от още горещото кафе и се запита дали да разчита на неговите думи, или да разговаря лично с другите лоцмани.

— Случайно да знаете къде е бил натоварен танкерът?

— Пийт ми каза, че го е поел от старите докове Клеймор. — Поколеба се, сетне кимна. — Точно така. Спомням си, че Пийт ми каза, че там течението леко се завърта и понякога създава проблеми в отплаването. Тогава открил колко е бавен при маневриране.

— Къде са доковете Клеймор?

Той се облегна назад на червената пластмасова облегалка и смръщи замислено чело. — На коя миля се намират?

— Не, чудя се как бих могла да стигна дотам по суша.

— Не съм сигурен, че мога да ви обясня как да стигнете по суша. — Почеса се разсеяно по главата. — Намират се на източния бряг, на север от Кенър. Сигурен съм, че можете да стигнете дотам по Ривър Роуд.

Осъзна, че е била близо до тях.

— На какво разстояние са от склада и доковете на Гълф Коуст Петролиум?

— Това са старите докове Клеймор.

— Какво?!