Очите му рязко се присвиха.

— Щом застрахователната компания изпълни заплахата си? Защо не каза „ако“? Ти приемаш, че обезщетението е получено чрез мошеничество. Защо?

— Не зная защо се изразих така…

— Не знаеш? Какви доказателства има?

— Ти спомена нещо за пластични експлозиви?

— Което не означава нищо, освен ако застрахователната компания не намери някой, който може да се закълне, че ги е видял на борда на танкера. Но аз имах предвид суровия петрол, а не това. Как би могло „Дракон“ да е бил празен, когато е потънал? Аз го видях натоварен на доковете. Приблизително десет часа след като е напуснал дока, той е бил в морето — това е в рамките на нормалното време за пътуване в спокойни води. Всички лоцмани се кълнат, че водата е покривала товарната линия. Курсът му не е минавал близо до каквито и да било петролни съоръжения или сондиращи платформи. А Бреговата охрана е намерила останки от кораба на по-малко от две мили от предполагаемия му курс. Как може да е бил празен, когато е потънал? Какво е станало с петрола? Знаеш ли?

— Разбира се, че не знам. — Но и нея я безпокояха фактите, които той бе изложил. Всичко показваше, че е било невъзможно танкерът да бъде изпразнен. А това я караше да се съмнява в обвиненията на застрахователната компания.

— Тогава защо семейството ти гори от желание да се отърве от мен? Защо са се настървили да стане тяхното?

Виждаше горчивината и яда в суровите му черти. Това приличаше на параноя. Спомни си колко много презираше той семейството й и всичко, което то символизираше. Богаташкият квартал. Колко пъти й бе подхвърлял тези думи? Защо? Защото се чувствуваше несигурен? По-доволен? Или й задаваше всички тези въпроси, за да я накара да повярва, че е невинен?

— Те само заплашиха да те отстранят, когато ти отказа да им сътрудничиш.

— Затова ли си тук? Тъй като заплахите им не успяха, сега ти се надяваш да ме убедиш да последвам семейната линия?

— Аз се опитвам да те убедя да бъдеш разумен.

— Не! Ти не искаш да бъда разумен. Ти искаш аз да бъда жертвата.

— Не е вярно!

— Аз бях един глупак, който вярваше, че значи нещо за теб. И имам чувството, че ти и твоето семейство през цялото време сте ме използували в ролята на глупака. Край, Реми. Никога вече!

Реми не тръгна след него. Но искаше. Прокара ръка по лицето си. Чувстваше се объркана. Разбираше само част от това, което ставаше — частта с фактите, а не с емоциите, реакциите, взаимоотношенията.

Престараваше ли се? Виждаше сенки там, където ги нямаше? Един танкер бе потънал при буря, един танкер, собственост на компанията на нейното семейство. Умишлено ли е било? Носел ли е суров петрол, когато е потънал? Или пък петролът е бил разтоварен? Къде? Как?

Несъзнателно зави на ъгъла по Бърбън и пое към къщи. Смехове, викове, безгрижни гласове се носеха около нея. Някъде плачеше тромпет. Долиташе и енергичният ритъм на някаква ритъм енд блус мелодия, за да се смени с монотонното пеене на групичка весели колежани, които подканяха едно момиче с „покажи ни циците си“, ефекта от което изпъкна през тениската му.

Мина покрай един мъж, който стоеше пред вратата на някакъв бар и примамваше минувачите да влязат вътре. Хората обръщаха глави, но повечето продължаваха пътя си. Внезапен подтик накара Реми да влезе в следващия. Вътре беше тихо и спокойно. По време на Карнавала, баровете бяха за гуляйджиите просто място, откъдето да си купят още едно питие в пластмасова чаша.

Насочи се право към телефонния автомат отзад до тоалетните. Порови в чантата си, намери номера и го набра. Имаше още много отговори, които търсеше, още много въпроси, която я караха да обикаля в кръг, още много неща, които не можеше да проумее — особено ролята на Коул във всичко това. Ако беше извършено мошеничество и той бе замесен в него, защо не се бе възползувал веднага от предложението на семейството й да уреди някакво споразумение със застрахователната компания? Защо играеше твърдо?

— Обажда се Реми Жарден. Трябва да говоря с вас. Може ли да се срещнем след… двайсет минути в „Ла Луизиан“, във фоайето?

Отговорът бе положителен.



Фоайето бе тихо, лампите излъчваха мека светлина. Реми отпи от подправеното с уиски кафе и погледна над ръба на чашата към якия мъж с прошарена брада, който седеше срещу нея. Той извади десет доларова банкнота и я даде на бармана. В следващия миг застрахователният детектив вдигна за наздравица чашата си с уиски.

— За изненадващите позвънявания! — Реми не каза нищо. Той отбеляза мълчанието й с още един проницателен поглед и отпи малка глътка. — Казахте, че ще ми съобщите нещо.

— Не, казах, че искам да говоря с вас. — Остави чашата си на масичката, гласът й беше спокоен и уверен. — Стигнах до заключението, че обвиненията в мошеничество на застрахователната компания са абсолютно лъжливи.

— Така ли?

— Струва ми се, че и вие го разбирате, г-н Ханкс. Трябва да сте научили, че за разтоварването на танкер с вместимостта на „Дракон“ са необходими приблизително двайсет и четири часа. Като се вземе предвид часът, в който е отплавал от доковете Клеймор, разстоянието, което е изминал, и мястото, където е потънал, физически е невъзможно суровият петрол да е бил разтоварен по пътя. Освен това трябва да се съгласите, че няма никаква полза да потопиш умишлено пълен кораб само за да получиш застраховката. Следователно няма мошеничество и измама. Търсите под вола теле.

— Така ли мислите? Страхувам се, че виждам другояче нещата.

— Как? Не можете да промените фактите или физическите закони. Този петрол не е могъл да бъде разтоварен нито в петролопровод, нито на шлепове, както твърдяхте. Не е имало време.

— Признавам, че и мен това ме тревожеше малко.

Реми се засмя нервно.

— Трябвало е да ви тревожи повече от „малко“, г-н Ханкс.

Мустаците и брадата около крайчетата на устата му помръднаха — очевидно от усмивка, която не можеше да се забележи поради гъстата растителност.

— Твърдите, че търся под вола теле, г-це Жарден, а пък аз си мисля, че вие хвърляте въдици.

Поколеба се за частица от секундата, сетне призна:

— Така е. Честно казано, не мога да повярвам на тези обвинения. И все пак вие сте на друго мнение. Защо, след като знаем какви са фактите?

— Виждали ли сте как илюзионистът прави така, че слонът да изчезне?

Реми се облегна, нетърпелива и малко раздразнена.

— Моля ви само да не ме убеждавате, че всичко това е било направено с огледала.

— Магията е илюзия. Ръката е по-бърза от окото само тогава, когато гледаш не тази ръка, която трябва. Това се нарича насочване в погрешна посока. Футболните треньори често го използуват при разработването на стратегията.

— Какво имате предвид?

— Ами ако всичко е било тънка мистификация? Ако танкерът изобщо не е потънал? Ако намерените от Бреговата охрана останки са само една димна завеса? Ако „Кресънт Дракон“ сега е в някое далечно пристанище с друго име и фалшива регистрация?

— Но екипажът е напуснал кораба! — Беше поразена.

— Наистина ли го е напуснал? Или това е още една димна завеса, а всъщност друг екипаж е заел неговото място?

Реми поклати объркано и невярващо глава.

— Много интересна теория. Но ако това е всичко, с което разполагате, за да…

— Не е само това. — Бръкна в сакото си от туид.

— Да, чух за разписката за пластични експлозиви. — Но в следващия миг забеляза, че в ръката му има и нещо друго. — Една разписка не доказва, че експлозивите са били взети на борда на кораба.

— Познавате ли този човек? — Постави една черно-бяла снимка на масичката.

Реми я доближи до очите си и разгледа мъжа с втренчен поглед и гъсти вежди. Беше мургав, имаше тъмна, гладка коса и дълги, извити нагоре мустаци.

Поклати отрицателно глава.

— Не си спомням да съм го виждала преди.

— А какво ще кажете за този? — постави втора снимка на масичката.

Мъжът от нея я гледаше усмихнато, здравите му бели зъби блестяха в средата на тъмната, късо подстригана брада. Косата му също беше тъмна, малко по-дълга и къдрава. Реми се втренчи в гъстите вежди. Отново погледна мъжа на първата снимка.

— И него не познавам, макар че забелязвам прилика между двамата — веждите, челото, мургавината. Роднини ли са?

— Този — детективът почука първата снимка, — е Кейт Къминс, първи помощник-капитан на „Дракон“. А този е Ким Чарлз. Евразиец, известен специалист по взривове, осъждан веднъж. Един графолог изследва подписите на Кейт Къминс и Ким Чарлз и стигна до заключението, че са направени от една и съща ръка.

— Разбирам…

— Това е връзката между експлозивите и танкера, г-це Жарден.

— И къде е този… г-н Чарлз?

— С екипажа на „Дракон“ е станало нещо много любопитно. След като са били спасени и са дали показания, всичките — до последния — са изчезнали, изпарили са се… като с магия. И още едно любопитно нещо — за последен път Ким Чарлз с псевдоним Къминс е бил видян преди около седмица… в Марсилия, Франция. А кой мислите е бил в Марсилия същия ден?

— Кой? — Реми вече знаеше отговора.

— Бюкенън, Той твърди, че е бил там във връзка с делата на компанията. Странното е, че е пристигнал предишната вечер, но е отишъл в офиса чак късно следобед на следващия ден. А сутринта, също както нашия специалист по експлозивите, са го видели на брега. Какво смятате, че е правил там? Може би се е срещнал със своя съучастник?



Защо бе ходил Коул в Марсилия? Този въпрос не излизаше от главата й, докато вървеше по Ибервил, отдалечавайки се бавно от шумните тълпи по Бърбън Стрийт и Роял Стрийт, Преди брадатият г-н Ханкс да подхвърли тези въпроси, тя съзнаваше колко отчаяно иска да повярва, че Коул не е замесен в застрахователната измама. Тайно се беше надявала, че детективът ще разкрие нещо друго — нещо, което не забърква Коул.

Въздъхна и вдигна очи към розовата заря на залязващото слънце, спомняйки си топлината на Коул, неговата усмивка, неговата нежност. Но и студенината, която се появяваше в очите му заради почти маниакалната омраза към нейното семейство и нейните приятели.

Може да е било обикновено съвпадение, че се е оказал в Марсилия по едно и също време с онзи Ким Чарлз. Или пък се е опитвал да го открие и да го разпита за „Дракон“, както самата тя би направила, ако разбереше, че човекът е тук. Реми отново въздъхна, давайки си сметка, че се старае да го оправдае.

За пореден път се зачуди защо той се противопоставяше така силно на споразумението със застрахователната компания. От алчност ли, както намекваше Ланс? Коул бе казал, че връщането дори на част от парите от застраховката ще постави на карта възможностите на кампанията през следващите няколко години. Заради това ли се противеше? Не му ли стигаха печалбите от продадения на черно петрол?

Защо изобщо би направил всичко това? Ланс бе казал, че понеже е разбрал, че няма да може да стабилизира компанията иначе. Така ли беше? За да запази гордостта си? Или само заради парите? Но нали изпитваше отвращение към семейството и неговото богатство? Или… го беше направил заради нея? Дали не се е чувствал толкова несигурен, че си е помислил, че тя не може да го обича, ако няма много пари? Не е ли съзнавал колко много го обича тя?

Да, това беше проблемът — тя наистина го обичаше. Даже подозирайки, че може да е извършил измама, продължаваше да го обича. Ето защо я болеше толкова. Виновен или невинен, тя го обичаше. Беше изумително да открие, че го обича толкова дълбоко и силно.

Една сълза се стече по бузата й. Изтри я и се огледа, за да види дали някой не е забелязал. Но малцината туристи, които се разхождаха бавно по тихата странична улица, не й бяха обърнали никакво внимание.

Тогава чу забързани стъпки зад себе си. Машинално стисна по-здраво чантата си и понечи да погледне назад.

Внезапно хванаха ръцете й и я спряха. Понечи да извика, но някаква потна ръка затисна устата й и задави звука. Почувства силна болка, когато извиха ръцете й. Усети се притисната към яко мъжко тяло.