— А Чарли? — възрази Реми.

— Ще помислим за това — увери я Гейб. — Но ще бъда откровен с теб, Реми. Сам по себе си фактът, че той се е съгласил да намери някакви сведения за теб, не е достатъчна причина да се повдигне обвинение за убийство срещу някого, ако няма някакви доказателства. Едно ожулване не е достатъчно особено след като следователят е стигнал до заключението, че е бил ударен от някакъв предмет във водата. Не е нужно защитникът да бъде от класата на Ф. Лий Бейли, за да отърве обвиняемия. Съжалявам, но…

— … така стоят нещата — довърши Реми, освободи ръката си от пръстите му и остави чаената чаша върху стъклото на масичката. След това се изправи, като едва контролираше вълнението си.

— Да, страхувам се, че е така — потвърди Гейб.

— Реми, имам чувството, че се обвиняваш за смъртта на този човек — каза меко баща й, докато тя вървеше към остъклената стена. — Ти смяташ, че той щеше да е жив, ако не го беше помолила да ти помогне. Но това е нещо, което никой от нас не може да знае. Независимо дали смъртта му е била нещастен случай, или преднамерен акт, ти не си отговорна за нея.

Искаше да му възрази, но вместо това гледаше втренчено стрелите от слънце, които пронизваха короната на един дъб и шареха със светлина розовите храсти в градината на майка й.

— А Мейтланд, какво ще правите с него? — Сложи ръце на стомаха си — не защото я боляха ребрата, а защото леко й се повдигаше.

Настъпи кратка пауза, след което се обади Марк — Мейтланд… тук положението е малко по-различно, обаче той живее и работи в нашата общност. Има начини за изтънчен натиск, които могат да се приложат изтъкна баща й. — Знаем как да уредим проблема. Ти направи повече от достатъчно. Сега е наш ред.

— Разбира се… — Обърна се, избягвайки очите им. — Бихте ли ме извинили, но искам да отида в стаята си. Имам чувството, че цял живот съм била с тези дрехи. Трябва да се преоблека.

— Изглеждаш уморена, миличка — отбеляза майка й. — Това е било голямо изпитание за теб. — Да кажа ли на Нати да ти занесе обяда на поднос? Сигурна съм, че искаш да си починеш.

— Да, благодаря ти — промърмори разсеяно Реми и излезе. Отвращаваше се от своето мълчание и от своите половинчати възражения на плановете им да потулят колкото се може по-бързо цялата тази мръсотия. Съзнаваше, че е несправедливо и неморално, но здравият й разум казваше, че те имат право. Дори Коул и Мейтланд да бъдат осъдени за измама — след дълги отлагания, протакания и обжалвания — вероятно щяха да се отърват с условни присъди и изпитателен срок. А застрахователната компания щеше да си търси парите от Кресънт Лайн и вероятно да поиска и допълнително обезщетение за вреди и загуби. И целият скандал, цялата тази гласност — за какво?

Семейството просто следваше обичайната си практика. Но тя се съгласяваше с тях поради една много егоистична причина: не искаше да види Коул осъден. Доволна беше, че има друг начин да се уредят нещата — така че да не се опетни името му и да не получи клеймото на престъпник.

— Прости ми, Чарли — прошепна Реми, докато изкачваше махагоновите стъпала към стаята си.



Студеният и остър вятър нахлу през отворените френски прозорци на втория етаж. Реми се поколеба, но остави подноса с остатъците от обяда си на ниската масичка до канапенцето и отиде да ги затвори. Докато правеше това, някаква кола спря пред къщата и от вратата на водача излезе един мъж.

Коул! Реми застина. Гледаше втренчено как той приближава решително. Какво правеше тук? Широката галерия бързо го скри от погледа й, затова тя се обърна и забърза през стаята, оставяйки прозорците полузатворени и подноса на масичката. Тогава се чу скърцане на спирачки на друга кола. Звънтящият звук на месинговото чукче наруши тишината в къщата и Реми почти се затича към стълбите. Нати обаче вече отваряше вратата. Коул връхлетя.

— Къде е тя, по дяволите? Искам да я видя! Веднага! — Гласът му беше като далечна и зловеща гръмотевица.

— Коул… — Реми се спря по средата на стълбите, смаяна от гневното му изражение.

Тъкмо тръгна към нея, когато нахълта Марк. Изглеждаше съвсем объркан и развълнуван. Хвана ръката на Коул.

— Бюкенън, казах ти…

— А аз ти казах, че искам да го чуя от устата й! — Отблъсна ръката му и продължи към стълбите, впил сребристочерния си поглед в нея. — Искам да го чуя от теб!

— За какво говорите? — Реми погледна неразбиращо чичо си.

— Той не вярва…

— Не говори вместо нея! Нека тя го каже!

— Имаш предвид…

— Какво си им разказала? — Процеди той през зъби.

Реми затвори за миг очи, сетне ги отвори и срещна погледа му. Болеше я. За него. И за нея.

— Съжалявам, Коул, обаче те видях онази нощ с Мейтланд на дока, докато пълнехте танкера с вода.

— Това е гадна лъжа!

Реми отстъпи назад от яростта в гласа му. Чичо й се намеси.

— Бюкенън, ти вече призна, че си бил с Мейтланд.

— Да, по дяволите, бях, обаче…

— Коул, спри! Не го прави още по-мъчително.

Обърна се към нея и рязко попита:

— Мъчително ли беше тази сутрин? Ти каза, че ме обичаш. Трябваше ли да ти повярвам?

— Аз наистина те обичам…

— Запази го за приятелчетата си от този квартал! За някой, който е свикнал една жена да му казва, че го обича, и веднага след това да му забива нож в гърба. — Завъртя се с лице към Марк. — Искахте оставката ми — имате я. Кажи на г-жа Франкс да разчисти бюрото ми и да изпрати моите неща в апартамента ми.

— Коул, почакай! — Реми понечи да тръгне след него, но Марк я улови.

— Остави го да си иде, Реми. — Вратата се затвори с трясък. — Така е по-добре.

28.

Вечерта на Марди Гра — „Блажният вторник“. Огромната зала бе превърната във великолепие, достойно за светското събитие на годината. Блещукащи драперии се спускаха към подиума за бога властелин на бала и неговия двор. Висулките на кристалните полилеи улавяха и отразяваха светлината. Ослепителнобелият килим покриваше подиума, сцената и стъпалата. Всички бяха в очакване.

Реми седеше до площадката за танци. Косата й беше елегантно вдигната. Умело положеният грим прикриваше синините и създаваше нещо като маска на спокойствието.

Завъртя глава, за да чуе нещо, което казваше майка й. Дългите висулки от яркозелени и сини мъниста на обеците й докоснаха роклята й, покрита със синьо-зелени пайети. Забележката обаче не се нуждаеше от отговор и Реми отново се обърна към подиума, за да наблюдава откриването.

По древната традиция от Стария свят, то започна с пищно шествие, водено от миналогодишния кралски двор, следван от членовете на престижния Карнавален клуб, отрупани с мъниста и пера. Реми изтрая пантомимичното приветствие на краля и смогна да покаже заинтересованост дори когато бяха представяни дебютантките, облечени в задължителните бели рокли.

После разсеяно се заигра с висулките на колана си, за да се насили отново да обърне внимание на представянето на видните гости на Комос, седнал заедно със своята кралица на богато позлатения подиум.

Накрая започнаха танците. Реми остана седнала по време на първия от тях, докато майка й танцуваше с баща й, а Гейб — с партньорката си за тази вечер. После излезе на площадката с баща си. Обсипаната с пайети горна част на дрехата й скриваше стегнато превързаните ребра. Брат й й партнираше на третия танц. После се върна на стола си.

Наблюдаваше водовъртежа от тафта, атлаз, шифон и коприна, мъниста, гривни и изкуствени диаманти. Чакаше с нетърпение оркестърът да подхване „Ако някога спра да обичам“ — официалната песен на Марди Гра, която възвестяваше срещата на Краля и Комос и края на бала. В съзнанието й изникнаха думите:

Ако някога спра да обичам,

Нека риби порастат по дърветата

Нека луната стане на сирене.

Нека стридите имат крака и кравите снасят яйца

Ако някога спра да обичам…

Но този път невероятният текст не можа да я накара да се усмихне.

Сподави въздишката си и отпи от бялото вино, което Гейб й бе донесъл. Обграждаше я музика, смях и веселие. „Какво правя тук?“, помисли си тя, сетне горчиво се запита как е могла да забрави. Семейството й бе настояло да присъствува — за да се спази приличието.

Между пристигането на Краля с речния кораб предишната вечер и шествието на зулусите тази сутрин, слухът се бе разпространил: Коул Бюкенън е бил свален от поста президент на Кресънт Лайн — същият Коул Бюкенън, който е имал връзка с Реми Жарден с всички изгледи тази връзка да стане постоянна. Ако тя пропуснеше бала, влиятелните приятели на семейството щяха да стигнат до единственото възможно обяснение: у Жарден е настъпило сериозно разцепление.

Сега „приличието“ със сигурност бе спазено. Всички хора, които бяха от значение, я бяха видели. Беше ли необходимо да продължава да играе тази игра? Щеше ли нещо да се промени, ако си тръгнеше по-рано?

Стана от мястото си, решила да потърси Гейб или баща си — не за да ги помоли, а да им съобщи, че си тръгва. Те обаче не бяха между танцуващите или бърборещите наоколо. Реми веднага се досети къде са — в бара зад кулисите, потънали в разговори за бизнес, власт и политика между дежурната размяна на впечатления от голфа, футбола и лова. Малцина получаваха привилегията да бъдат поканени в бара зад кулисите, но в момента Реми пет пари не даваше, че достъпът там бе забранен за нейния пол. Беше й писнало от всички потайни и детински правила заради непрестанната грижа да се спазва приличието.

На входа я спряха.

— Съжалявам, но не мога да ви допусна.

— Трябва да говоря с баща си, Фрейзър Жарден. Спешно е.

— Добре, но почакайте тук, г-це Жарден.

Ако беше в настроение, Реми щеше да го последва вътре, но сега само искаше да се махне от тук. В този миг зърна Гейб. Понечи да му викне, но забеляза мъжа с него. Карл Мейтланд! Изпусна чашата с вино, прикри устата си с ръка, сподавяйки вика на изненада, и отстъпи крачка назад.

Гейб е бил с Мейтланд онази нощ! Гейб, а не Коул. Сега си спомни, че бе видяла и Коул с Мейтланд. Но през деня. Ето защо образът на двамата заедно беше толкова ярък и ясен. А през нощта трябва да е бил Гейб. Гейб! Как можа така да обърка нещата? Внезапно си спомни думите на френския психиатър, че паметта й може да се връща в хронологичен ред или… без последователност, на случайни неразбираеми късчета.

Гейб я забеляза. Устата му започна да се разтегля в усмивка, сетне по лицето му се изписа изумление и той пребледня. Беше разбрал. Беше разбрал, че си е спомнила. Мейтланд също беше разбрал. Усети гневния му поглед и видя, че се спуска към нея. Гейб се опита да го спре, но той го блъсна. Реми се обърна и побягна, като диво животно, подушило опасността.

Опита се да се скрие в тълпата около площадката за танци, погледна назад през рамо и видя, че Мейтланд се е насочил към главния изход.

Смени посоката и излезе през една странична врата. Оказа се в лабиринт от коридори. Поколеба се. А сега какво? Не можеше да мисли. Главата й се завъртя — ясно защо Гейб не искаше да съобщят на полицията за Чарли, ясно защо не искаше да повдигнат обвинения срещу Мейтланд, ясно защо настояваше да се потули работата със застрахователната компания, ясно защо желаеше да стовари вината върху Коул.

Коул! Реми зърна някакви телефони покрай една малка ниша. Нямаше монети, затова набра неговия номер и прехвърли разговора на домашния си телефон.

— Господи, нека си е вкъщи!

— Да. — Нисък и рязък глас. Коул!

— Коул, Реми е. Аз… — Чу се щракване. Реми свали слушалката от ухото си и се втренчи поразена в нея. Той й беше затворил телефона! След миг припряно опитваше отново. Щом се обади, тя заговори бързо: — Гейб е бил, не ти! Спомних си го чак сега, когато го видях с Мейтланд. Умолявам те, не затваряй. Сбърках. Ти не си бил замесен. Сега го зная.

— Изповедта ти идва малко късно, Реми.

— Не! Не, не е късно. Те знаят, че съм си спомнила. Че съм наясно за Чарли Ейкънс. Мейтланд го е убил. Сега търси мен. Не мога да отида в полицията. Гейб ще ги убеди, че съм луда. Амнезията… Побоят… Ще ги накара да повярват, че имам параноя, шизофрения или някаква друга болест. Побоят, Коул, беше предупреждение от Мейтланд да си държа устата затворена. Господи, какво се разприказвах! — Тя преглътна истеричния си смях и отметна глава назад, борейки се с паниката.