— Извинявай! — Усети топлина по бузите си. Чувствуваше се неловко.

— Няма нищо. Колата е там. — Посочи един лъскав сив ситроен.

Отправи се бързо към него. Отчетливо чуваше стъпките непосредствено зад себе си. Когато стигнаха до колата, той мина отпред, сложи на земята куфара с дрехите й и отключи вратата. Тя бързо се плъзна на седалката и той затвори вратата. Видя в огледалото за обратно виждане как отваря багажника, за да прибере куфара. Не го затвори веднага. Когато го направи, тя видя, че е свалил спортното си сако. После влезе в колата, пресегна се и го метна на задната седалка.

Инстинктивно разбра, че той се чувствува по-удобно по риза. Явно не беше носил винаги костюм и вратовръзка.

Научил се бе да ги носи. И то добре. Странно, но тя не можеше да си представи нищо друго до кожата си, освен най-фините дрехи. Защо ли?

— Готова ли си?

Кимна и отмести поглед от него. Искаше й се да не бе свалял сакото. Защото тези мускули под ризата… Не бяха като съвършените изваяни мускули, дължащи се на тренировки, а бяха твърди и жилести — резултат от физическа работа. Той притежаваше лустрото и уверения вид на преуспяващ администратор. Но защо й се струваше, че се е издигнал чрез много труд и борба? Беше усетила нежност, когато бе прокарал пръстите си по челото й, но защо й се струваше, че все пак той би могъл да бъде и жесток? Защо беше сигурна, че може да действува не само тихо и спокойно както сега, но и бързо и решително.

И защо така силно усещаше мъжа в него? Може би причината бе тясната европейска кола. С всяко вдишване поглъщаше мъжкия аромат на одеколона му, а загорелите му от слънцето ръце върху волана я караха да си спомня усещането, когато се бяха плъзнали по гърба й… Успя да се овладее.

— На колко си години?

— На трийсет и пет — отвърна той с нотка на недоумение.

— А аз?

— На двайсет и седем.

Значи той бе големият брат. Обожаване на героя? Винаги ли се е прекланяла пред него? Със сигурност нямаше нищо необичайно в това сестрата да оценява, че големият й брат е сексуално привлекателен. В края на краищата тя беше жена и като се вземеше предвид, че не помни какви са били техните взаимоотношения, не беше ли логично да реагира на него така, както би реагирала една жена? Това беше единственото разумно обяснение за поведението й.

— Каза, че си видял снимката ми във вестника? Беше дошъл да ме търсиш ли?

— Не, вчера пристигнах в Марсилия по работа. Компанията има там офис. Фрейзър ми телефонира тази сутрин.

Тя сви вежди.

— Кой е Фрейзър?

— Баща ти.

— Така ли го наричаш?

— Да. — Зави по една широка улица.

— И аз ли?

— Понякога.

— Фрейзър… — Произнасяйки името, се опита да си спомни как изглежда, но не можа. — А майка ми?

— Сибила.

Пак нищо. Облегна глава на седалката и се опита да се отпусне.

— Поне знам, че имам семейство, макар че не мога да си го представя. Когато се чудех дали някой ме търси, все се питах дали имам близки. — Отново сви вежди. — Защо мина толкова много време, докато ме намерите?

— Разбраха, че си изчезнала едва преди два дни, когато не се върна у дома с планирания полет. Първо помислиха, че си изпуснала връзката и че ще пристигнеш със следващия самолет. След като не се появи, се свързаха с мен, за да разберат дали не си променила плановете си. И тогава започнахме да те търсим. — Направи пауза, погледна я косо, устата му се изви в нещо като усмивка. — Веднага след това открили, че дрехите и чантите ти си стоят в гардероба в каютата ти на яхтата.

Значи нямаше нищо чудно дето в никой хотел не я бяха идентифицирали като техен гост. Явно е била отседнала в някаква яхта.

— Значи съм дошла в Ница с родителите си?

— Присъединила си се към тях тук. Те кръстосвали Средиземно море една седмица преди това. После ти и други членове на семейството сте долетели за няколко дни, за да отпразнувате трийсет и пет годишнината от тяхната сватба.

— Ти беше ли тук?

— Не. Намирах се в Ню Орлиънс, на половин свят разстояние.

— Работел си? — Отново долови у него напрегнатост и целеустременост, като у човек, който се стреми към успеха. — Ти непрекъснато работиш, нали?

За миг срещна погледа й, после се съсредоточи върху трафика пред себе си.

— Казвала си ми го и преди.

В гласа му нямаше шеговити нотки и тя заключи, че в миналото го е укорявала за това. Реши, че е по-добре да не задълбава.

— А аз какво правя? Ти каза, че не се занимавам с компанията. Не мога да си представя обаче, че не правя нищо.

— Посветила си се изцяло на работата си като сътрудник на музея на Луизиана. Помагаш при доказване на автентичността на даряваните експонати и преди всичко на френския порцелан от седемнайсети и осемнайсети век — това е тясната ти специалност.

Внезапно пред нея изникна образът на старинна жардиниера с цветя и златни купидончета на наситено розов фон. Веднага прецени, че това е съд от севърски порцелан в стил помпадур. Може би не беше експерт, но имаше обширни познания в тази област. По същия необясним начин се досети и за други неща.

Нещата, които той й бе разказал — целта на идването й в Ница, причината, поради която семейството не е забелязало отсъствието й… Всичко това изглеждаше логично, правдоподобно, много вероятно. И все пак… нещо не беше наред. Нищо не можеше да обясни усещането й, че отиването й у дома не търпи отлагане, че се е случила някаква беда.

Въздъхна, обърна се към прозореца и загледа с невиждащ поглед жълто-кафявите сгради. Когато озелененият булевард направи завой, тя разпозна Авеню Феликс Фор. Наближаваха Еспас Масена. Напрегна се. Поизправи се на седалката в очакване отново да види онова място.

Ето го — високите струи на искрящите фонтани, редицата сенчести дървета и стройни кипариси, хилещото се лице на огромния Крал на Карнавала от папиемаше. Огледа дърветата до тротоара, питайки се в кое ли от тях се е ударила. В същото време не можеше да не забележи какво красиво спокойствие излъчваше площадът сега, когато само няколко души се разхождаха по живописните алеи.

С известно закъснение забеляза, че Коул е спрял пред пешеходна пътека. Премина жена с бебешка количка. После плавно потегли. Миг по-късно се изненада, тъй като той не зави на следващата пресечка, а продължи направо по Авеню дьо Вердюн.

— Трябваше да завиеш тук, за да избегнем натовареното движение.

— Знам. — Намали скоростта и зави по Алеята на англичаните, от двете страни на която растяха палми.

— Защо минаваме оттук? — Сви вежди. — Ти каза в болницата, че отлитаме направо за Ню Орлиънс.

— Ще отлетим… веднага щом отстраним проблема с паспорта ти.

— Какъв проблем с моя паспорт?

— Просто нямаш такъв… Все още. Надявам се, че вече ни чака в хотела.

6.

Няколко минути по-късно спряха пред входа на хотел Негреско. Портиерът, който носеше синьо манто с алени кантове, лъскави обувки и шапка с перо, дойде до колата и отвори вратата на Реми. Тя пое облечената му в ръкавица ръка, излезе и зачака Коул. Той се измъкна отново в спортното си сако от вълнена материя с шарки на рибена кост, което скриваше атлетичното му телосложение. Реми разсеяно изучаваше изсечените му черти и загорялата кожа, по която нямаше нито една бръчка.

Сигурна беше, че наследствеността нямаше нищо общо с положението му на президент на семейната параходна компания. Той бе спечелил този пост благодарение на компетентността, енергичността и способността си да ръководи и командва. Без никакво затруднение си го представи и по риза на доковете между докерите, и елегантен, докато ръководи събрание на управителния съвет, ценен — макар и с неохота — заради деловите си умения. С неохота… — Защо й се струваше, че е точно така?

Не успя да анализира това доста категорично впечатление, защото изведнъж се намери изправена лице в лице с Коул. Каменният му сив поглед я пронизваше, сякаш търсеше нещо. За миг въздухът около тях като че ли щеше да изпращи от напрежение. Стоеше, без да помръдне, и се питаше за какво ли мисли той. Какво ли иска?

— Ще влезем ли?

— Разбира се. — Завъртя се рязко и се отправи към входа на хотела, усещайки широките му крачки до себе си.

Погледът й се плъзна по великолепния интериор. Негреско бе един от многото разкошни хотели по Лазурния бряг, но притежаваше собствен стил и блясък. Беше официално обявен за архитектурен паметник, макар на Реми да й се струваше, че по-точно би било да го нарекат паметник на разточителство. Използуван като болница по време на Втората световна война, по-късно бе помпозно реставриран. За опитното око Кралският салон с огледален купол и мраморен под би бил просто едно крещящо помещение, украсено с ефектни дрънкулки, обаче едноцветният полилей бе от кристал Бакара, а тапетите на стените — автентичен Гоблен.

Докато вървяха към рецепцията, ръката на Коул се премести на кръста й и усещането от нея прогони всичко друго. Реми почувствува силен копнеж — желание за интимност, желание да докосва и да бъде докосвана. Защо? Толкова ли отдавна не е била с мъж?

— Омъжена ли съм?

— Не. — Дори въпросът да бе неочакван за него, той с нищо не го показа.

— Разведена?

— Не.

— Била ли съм някога близко?

— До кое? До брак или до развод?

— Не би ли трябвало да е до брак? — прие тя с усмивка предизвикателството, а по бузите й се появиха трапчинки. — Доколкото мога да разсъждавам, бракът би трябвало да е преди развода.

— Да, била си. — В изражението му се появи някаква отчужденост. — Била си сгодена.

— И какво се е случило?

— Той се удави при злополука с лодка в езерото Поншартрен.

— Как се казваше?

— Ник Остин.

Говореше ли й нещо това име? Имаше само някакво смътно усещане за нещо… за някого… Отдавна, много отдавна. Тогава осъзна лаконичността на Коул и вдигна глава. Срещна погледа му — странно студен и отчужден.

— Не си го харесвал?

— Не го познавах.

Отново лаконичност, сякаш се чувствуваше засегнат от споменаването на бившия й годеник. Защо? Сигурно не от ревност.

— Коул, ти женен ли си?

Погледна я, преди да отговори, после отмести погледа си.

— Не.

Беше шокирана от облекчението, което почувствува при този отговор, и от чувството за собственост, което изпита непосредствено преди това. Не го последва до рецепцията, където той размени няколко думи с един от служителите. Беше заета с това да свикне с откритието, че чувството за собственост не е нищо друго, освен ревност.

Коул се върна при нея.

— Още не е пристигнал паспортът ти, така че наех апартамент. Струва ми се, че не искаш да чакаме във фоайето.

Тя настръхна от нотката на сарказъм в забележката му и намека, че да чака във фоайето би било под нейното достойнство. Искаше й се да не му остава длъжна, но идването на пиколото я спря.

Мълчаливо се качиха с асансьора и след като влязоха в апартамента, тя отиде до прозореца на богато мебелираната всекидневна, изчаквайки пиколото да изпълни обичайния ритуал и да покаже на Коул всички удобства. Накрая чу щракването на бравата — сигнал, че са останали сами — и се извърна от живописната гледка към тъмносините води на залива.

Без да я погледне, Коул заключи, разхлаби възела на вратовръзката си, разкопча горното копче на ризата си и се отправи към телефона върху абаносовото писалище.

— Ще поръчам кафе. Искаш ли нещо друго?

— Да. Бих искала да знам какво имаше предвид с онази забележка долу? Или това беше някаква братска закачка?

— Братска ли? — Едната му вежда се повдигна. — Не съм ти брат, Реми.

— Но… в болницата… аз си помислих… — Млъкна, опитвайки се да си спомни кой точно какво беше казал.

— Не съм ти брат, Реми — Беше леко развеселен.

— Тогава кой си?