— Кой? Намръщи се.

Последва кратко мълчание, после секретарката му заговори отново — леко припряно, леко объркано.

— Реми Жарден.

— Дъщерята на Фрейзър? — Смръщи чело още повече. — Какво… Няма значение. — Затвори шумно отчета и се облегна назад в креслото. Завладя го любопитство, напук на здравия разум. — Поканете я да влезе.

Почти веднага топката на вратата се завъртя. Когато я видя, Коул машинално се изправи — обноските, на които майка му толкова държеше, се бяха вкоренили дълбоко в него. Колкото и невероятно да му се струваше, Реми Жарден изглеждаше по-привлекателна, отколкото си я спомняше от единствената им кратка среща преди няколко месеца. На изкуствената светлина в стаята косата й беше като старо злато и подсилваше бледата мургавина на кожата й. Красивото й лице с правилни черти бе оживено от някакво топло, искрено любопитство.

Докато пресичаше стаята, шумоленето на кораловия шантунг привлече погледа му към лятната й рокля — полупрозрачна, тя падаше свободно върху естествените й извивки. Забеляза, че разглежда помещението — стандартен, старовремски кабинет на администратор, за облицоването на чиито стени е била пожертвана цяла махагонова горичка. На устните й се появи усмивка, когато забеляза портрета на дядо си, който висеше на обичайното си място. Спря пред масивното бюро. Златистите петънца на кафявите й очи блестяха привлекателно от топлота и радост.

Познавайки привичките на хората от нейния кръг, той очакваше да наклони брадичка и да го погледне предизвикателно изпод дългите си мигли. Но не стана така. Тя стоеше срещу него и го гледаше изненадващо открито.

— Мислех си, че вече сте преустроили кабинета, а всичко си е абсолютно същото, както когато баща ми седеше зад това бюро.

— Имайки предвид финансовото състояние на компанията, реших, че е по-добре парите да бъдат похарчени за нещо друго. — Изпита облекчение, че широчината на бюрото изключва необходимостта от ръкостискане. — Моля седнете, госпожице Жарден — посочи към двата солидни стола с кожени седалки.

— Благодаря.

Изчака я да се настани, после седна и той.

— Сигурен съм, че ще ме разберете, но това ваше посещение, госпожице Жарден, е малко повече от неочаквано за мен. Защо поискахте да ме видите?

— Дойдох да ви заведа на обяд, г-н Бюкенън — обяви тя с лекотата и самоувереността на богата млада жена, която е свикнала да върши каквото пожелае.

Той реагира бързо и инстинктивно, прикривайки се зад любезна усмивка:

— Съжалявам, но аз…

— Вече проверих разписанието ви, г-н Бюкенън. Нямате никакви срещи до три часа. А и обядът е свързан с бизнеса.

— Чий бизнес? — Вдишваше мириса на парфюма й — смес от сладка гардения и сандалово дърво — дръзка като самата нея.

— На компанията.

— Наистина ли? Извинете учудването ми, но доколкото зная, вие не се интересувате от бизнеса, като изключим присъствието ви на събранията на управителния съвет.

Тонът й стана малко по-студен:

— Имате право, г-н Бюкенън. Никога не съм се занимавала пряко с дейността на компанията, но ме интересува кой я ръководи. Сега вие заемате този пост и мисля, че е време да науча нещо повече за вас.

— Не смятате ли, че беше по-разумно да го направите, преди да взема нещата в свои ръце, г-це Жарден?

Без да се смути от този въпрос, тя се усмихна и на бузите й се появиха привлекателни трапчинки.

— Знаете старата поговорка, г-н Бюкенън — „по-добре късно, отколкото никога“. Освен това, възбудихте любопитството ми, след като миналата седмица съобщихте на баща ми, че нямате никакво желание да бъдете предложен за член на неговия клуб. Предадоха ми, че точните ви думи били: „Пет пари не давам, че клубът е една от най-елитните и влиятелни организации в щата.“ — Усмивката й стана по-широка. — Горкият, още страда от шока, който му причини вашият отказ. — Замълча. Разглеждаше го с неприкрит интерес. — Вие сте израснали в Ню Орлиънс и очевидно знаете, че има хора, които биха дали всичко имената им да бъдат споменати дори само като кандидати.

— Аз не съм от богаташкия квартал, г-це Жарден, и не желая да общувам с вашата компания.

— Бихте могли да създадете важни връзки.

— Може би… Но тези „важни връзки“ не са донесли на баща ви нищо особено, нали? И със сигурност не са извадили Кресънт Лайн от финансовите затруднения. Нали затова ме взехте в управата.

— Така е. — Понечи да каже още нещо, но рязкото избръмчаване на вътрешния телефон я спря.

— Да? — Усети напрегнатостта в гласа си. По дяволите, защо я беше пуснал да влезе?

— Извинете, че ви безпокоя, г-н Бюкенън — заговори тревожно секретарката му. — Дошъл е разносвач с пакет за вас. Казва, че са му наредили да го остави тук…

— Да, очаквах го. Приемете доставката.

— Но от едната страна е… малко смачкан. Преди да го приема, няма ли да е по-добре да го отворите и да видите всичко ли е наред?

Коул не я изчака да довърши, а излезе иззад бюрото и се устреми към вратата, промърморвайки някак залисано на Реми: „Ще трябва да ме извините“. Когато се озова във външния кабинет, погледът му прескочи тънката като молив г-жа Франкс и облечения в кафява униформа разносвач и се насочи към правоъгълния пакет, подпрян отстрани на бюрото. Стиснал челюсти, огледа вдлъбнатата предница на картонената кутия, после извади от джоба на панталона си сгъваемо ножче.

Без да бърза, започна да разопакова. Ако вече имаше някаква повреда, не искаше да я увеличи. Когато накрая извади позлатената рамка, въздъхна успокоено. Литографията беше невредима.

— Повредена ли е? — попита угрижено г-жа Франкс.

— Изглежда, че не, ако изключим няколкото драскотини по рамката.

Постави я на дивана, седна на възглавниците и се наведе да я разгледа по-отблизо. Прокара леко ръка по повърхността, явно търсейки евентуални наранявания, но не откри. Накрая отдръпна ръката си и се загледа с неприкрито удоволствие в старата литография.

Почти в същия миг усети някакво движение зад себе си. Чу лекото шумолене на коприна и тутакси Реми Жарден се наведе до него. Тя се пресегна и също прокара ръка по картината.

— Били са много популярни през втората половина на седемнайсети и през осемнайсети век. — Изгледа го с леко учудване. — Подобни литографии — особено в такова добро състояние — са рядкост.

— Знам. — Погледът му се плъзна по тъмнорусата й коса. Небрежната прическа сякаш канеше мъжа да зарови пръстите си в нея.

Тя отново се загледа в картината с острото око на познавач.

— Чудесно произведение — колко детайли, каква изтънченост… и цялото това напрежение около двамата боксьори…

— Борци — поправи я Коул. — Англичаните са смятали бокса за благородно изкуство, докато американците го имат за спорт на грубияните от долната класа. Тази литография представя международния мач между американеца Джон С. Хийнън и шампиона на Англия Том Сейърс. Сред образите на около двеста важни личности около ринга можете да видите и принц Албърт, и Текери и карикатуриста Томас Нает.

Коул стана, улови я за лакътя и я изправи, без да обръща внимание на замисления блясък в очите й. Но беше невъзможно да не му въздейства. Тя беше изключително привлекателна и реакцията му беше като на всеки нормален, здрав мъж. А си мислеше, че има имунитет срещу такъв тип жени.

— Искате ли да направя рекламация за повредите по рамката, г-н Бюкенън? — попита секретарката.

— Не, не си заслужава труда. — Взе произведението и го отнесе в кабинета си, усещайки, че Реми Жарден го следва. Облегна картината на ореховия бюфет зад бюрото, след това се обърна и я погледна.

— Искате ли още нещо, г-це Жарден?

Тя се поусмихна.

— Поканих ви на обяд, не помните ли?

— Помня. — Беше се надявал тя да е забравила или пък да е променила намеренията си.

— Нима ще откажете да обядвате с един от директорите на Кресънт Лайн?

Искаше му се да откаже. Инстинктът му го предупреждаваше да се държи колкото се може по-далече от Реми Жарден. Знаеше коя е и каква е. Изтънченият й вид и възпитание не му правеха впечатление. Нямаше никакво намерение да се поддава на обаянието на такъв тип жена.

— Къде ще бъде този обяд? — Беше решил да приключи с тази неприятна работа и да се отърве от нея.

— В „Галатоар“. — Тя се усмихна. — И не се безпокойте, г-н Бюкенън. Директорите нямат разходни сметки, така че не трябва да се тревожите, че компанията ще плати за това.

Имаше странното чувство, че лично той ще плати по някакъв начин за предстоящото приключение.

Вървяха бавно до ресторанта във Френския квартал. Беше горещо и влажно.

Щом пресякоха Канал Стрийт — разделителната линия между централния делови квартал и Вийо Каре, се заредиха железните решетки на балконите и вратите към скритите дворове, а въздухът се изпълни с тропота на конски копита й приглушените звуци на тромпет. Коул се опитваше да не се заслушва в гласа й и да се концентрира само върху думите й. Опитваше се, но не можеше.

През годините, прекарани далеч от Ню Орлиънс, бе забравил сексуалната енергия, която владееше града — изтънчената знойна еротика от полупрозрачната й рокля и силния мирис на магнолия.

Защо не си я беше спомнил през шестте месеца, откакто се бе върнал тук? И защо си я спомни сега? Умишлено ли бе прогонвал този спомен? Или пък наистина е бил толкова зает? Искаше му се да вярва в последното.

Стигнаха „Галатоар“. Дългата редица от хора, която по обяд обикновено се извиваше от вратата покрай сградата, се бе стопила до няколко души. Няколко думи към оберкелнера и веднага ги заведоха до една маса в просторната огледална зала. Ресторантът бръмчеше от разговори, а на тавана лениво се въртяха вентилаторите.

Обръщайки се към сервитьора по име, Реми Жарден го попита кои от морските храни са наистина пресни. Свободният разговор свидетелстваше за отдавнашно познанство. Коул слушаше малко скептично — добре знаеше, че в нейния кръг на посветени такива отношения често се поощряваха като средство за избягване на дългото чакане.

След консултацията с бузестия Джоузеф, Реми избра стриди за предястие и агнешки котлети със сос беарнез. Коул си поръча скариди с лютив сос и помпано по мелничарски.

След като келнерът се отдалечи достатъчно, Реми прошепна:

— Едно предупреждение! Ако не искате нещо да стане известно на целия град, не говорете за него пред Джоузеф. Както казва Нати, устата му е по-голяма от Мисисипи.

— Коя е Нати?

— Нашата готвачка. Тя е толкова отдавна при нас, че вече е член на семейството.

— Разбирам. — Веднага си представи яка бузеста негърка, но не каза нищо. Хората от нейния кръг винаги разполагаха с подобна връзка, за да изтъкват либерализма си.

След известна пауза, през която Реми го разгледа спокойно с прямия си поглед, каза:

— Помпано. Звучи добре. Изкушавах се и аз да си поръчам. Любител ли сте на морската храна?

— Любимото ми ядене е червен боб с ориз. — Бе се надявал да я шокира с каруцарския си вкус, но остана излъган.

Тя се засмя. Дързост проблесна в очите й.

— Не казвайте на Джоузеф, но и на мен това ми е любимото. — Взе чашата си със сухо розе, която келнерът бе поднесъл заедно с бърбъна на Коул.

— Нати готви най-хубавия червен боб, който съм вкусвала — мазен и пикантен. Сервира го върху пухкав ориз. А сосът е домашен, тя сама го прави. Трябва някой път да дойдете у нас на обяд.

— Страхувам се, че съм твърде зает, за да ходя на гости, г-це Жарден.

— И аз така чух. Между другото, брат ми е убеден, че сте работохолик.

— Може би, ако баща ви и чичо ви обръщаха повече внимание на бизнеса и по-малко се занимаваха с гости, нямаше да има нужда да работя толкова много.

— Само си го изпросих. — Реми чукна закачливо чашата си в неговата, отпи малка глътка вино и я постави отново на масата. — В автобиографията ви не видях нищо за вашето семейство. Сигурно имате?

— Имам.

— Братя и сестри?

— Не.