Джесика Редмерски - Миг преди никога

Той е очарован. Виждам как блестят очите му.

— О, бебчо, не е нужно да го правиш, на ребрата ужасно боли.

Очите му се просълзяват и той продължава да ме гледа, когато устата му се впива в моята и езиците ни дълго и страстно се преплитат един в друг. Целувам го по — леко и прошепвам:

— След операцията, когато си добре, тогава ще отидем.

Той кима.

— Ами да, Гюс определено ще иска да съм там, за да е сигурен къде точно да постави татуировката ти, за да се слее с моята... Присмя ми се, когато отидох при него да ми направи това върху ребрата.

Аз се усмихвам.

— Така ли?

— Да — смее се. — Обвини ме, че съм безнадежден романтик и ме заплаши, че ще каже на приятелите ми. Казах му, че ми звучи като баща ми и да престане да ме занася. Гюс е добро момче и страхотен майстор на татуировки.

— Виждам.

Андрю заравя пръсти в косата ми и непрекъснато я отмества назад. Докато се взира и лицето ми, аз се питам какви ли мисли му минават през главата. Красивата му усмивка е изчезнала и сега ме гледа напрегнат и загрижен.

— Камрин, искам да си подготвена.

— Не започвай с това.

— Не, бебчо, трябва да направиш това за мен — казва той и ме гледа с тревога. — Не можеш да си сто процента сигурна, че ще оцелея. Не можеш да направиш това.

— Андрю, моля те. Престани.

Той слага четири пръста пред устните си и ме кара да замълча. Вече отново плача. Опитва се да ми каже колкото е възможно по — внимателно истината, като сдържа сълзите си и чувствата си дори по — добре, отколкото аз своите. Той е този, който може да умре, а аз съм слабата. Това ме ядосва, но не мога да направя нищо, освен да плача и да се гневя на себе си.

— Просто ми обещай, че ще продължиш да си казваш, че мога да умра.

— Не мога да се накарам да си казвам нещо такова!

Той ме стиска по — силно.

— Обещай ми.

Започвам силно да скърцам със зъби. Носът и очите ми ме щипят и горят. Най — накрая казвам.

— Обещавам — и това къса сърцето ми — обаче ти пък трябва да ми обещаеш, че ще преодолееш това — викам аз и отново притискам глава под брадичката му — Не мога без теб, Андрю. Трябва да знаеш, че не мога.

— Знам, бебчо. знам.

Мълчание.

— Ще ми изпееш ли нещо? — пита той.

— Какво искаш да ти изпея?

— „Dust in the Wind" — отговаря той.

— Не. Няма да пея тази песен. Никога повече не ме карай да правя това. Никога.

Ръцете му ме притискат още по — силно.

— Тогава изпей каквото и да е — прошепва той. — Просто искам да чуя гласа ти.

И аз започвам да пея „Poison & Wine", същата песен която пяхме заедно в Ню Орлиънс, когато лежахме прегърнати в онази нощ. Той се опитва да пее няколко стиха с мен, и аз разбирам колко много е изтощен, защото почти не може да извади дори и един тон.

Накрая заспиваме прегърнати.

— Трябва да ти направим някои изследвания — чувам един глас над леглото. Отварям очи и виждам сестрата за „тройката" да стои отстрани на леглото. Андрю също се събужда.

Вече е късен следобед и от видяното през прозореца мога да кажа, че скоро ще се стъмни.

— Може би ще трябва да се облечеш — казва сестрата с многозначителна усмивка.

Може би си мисли, като ме вижда полугола, че по някое време с Андрю сме направили нещо тук.

Аз се измъквам от леглото и се обличам, докато сестрата проверява състоянието на Андрю и очевидно го подготвя да напусне стаята заедно с нея. До леглото има инвалидна количка.

— Какви изследвания? — пита едва чуто Андрю.

Слабият му глас ме кара да го погледна. Не изглежда добре. Изглежда... не на себе си.

— Андрю? — връщам се при леглото.

Той внимателно вдига едната си ръка да се отдръпна.

— Не, бебчо, добре съм, само съм малко замаян. Опитвам се да се събудя. Сестрата се обръща към мен и макар да са обучени да изглеждат спокойни и да не показват колко са разтревожени, мога да го видя в очите й. Знае, че нещо не е наред.

Пресилено ми се усмихва и се приближава до леглото, за да му помогне да седне на него, като междувременно маха системата.

— Няма да го има един или два часа, може би и повече, докато му направят допълнителните изследвания — казва тя. — Можете да отидете да хапнете нещо, да се поразтъпчете и да се върнете по някое време.

— Но аз. аз не искам да го оставям.

— Направи каквото ти казва — обажда се едва — едва Андрю и като го чувам колко му е трудно да говори, още повече се плаша. — Искам да отидеш да ядеш — този път успява да извърне глава и да ме погледне, като ми се заканва с пръст. — Но без пържола — опитва се да се шегува той. — Все още ми дължиш една вечеря с пържола, нали помниш? Когато изляза от тук, това ще е първото нещо, което ще направим.

Успява да ме накара да се усмихна, въпреки че не е много убедителен.

— Добре — съгласявам се с неохота. — Ще се върна след няколко часа и ще те чакам.

Отивам при него и леко го целувам. Той се взира в очите ми, когато се отдръпвам. Виждам само болка в неговите. Болка и изтощение. Обаче се опитва да е силен и в единия ъгъл на устните му заиграва лека усмивка. Сяда в инвалидната количка и ме поглежда още веднъж, преди сестрата да го изведе от стаята.

Дъхът ми спира.

Чувствам, че ми се иска да изкрещя, че го обичам, но не го правя. Обичам го с цялото си сърце, но дълбоко в себе си усещам, че ако го кажа, ако най — накрая гласно го призная, всичко ще се сгромоляса. Може би, ако го държа в себе си и никога не произнеса думите, тогава нашата история никога няма да свърши. Произнасянето на тези две думи може да е начало, но ме е страх, че за мен и за Андрю това ще бъде краят.

Не бих могла да ям, дори и от това да зависеше живота ми. Вместо това излизам навън и седя известно време пред болницата. Просто не искам да се отдалечавам от нея, докато той е вътре. Впрегнах всичките си възможни сили, за да позволя на онази сестра да го отдели от мен.

Получавам текстово съобщение от Натали: „Току — що кацнах. Вземам такси. Скоро ще бъда там. Обичам те.

Когато виждам таксито да спира пред болницата, ми е нужна секунда, за да се изправя на крака. Мина доста време, откакто не съм я виждала, от нашия проблем заради Деймън.

Това изобщо няма значение, и то от известно време. Най — добрите приятелки, независимо какво правят или колко много се обиждат, ги боли толкова, защото са най — добрите приятелки. А и никой не е идеален. Грешките са за това най — добрите приятелки да си ги прощават, точно това ги прави официално най — добри приятелки. В известен смисъл, също както с Андрю, не мога да си представя живота си без Натали. А точно сега имам нужда от нея повече откогато и да било.

Тя тича по бетона, когато ме вижда, а дългата й коса с цвят на шоколад се развява свободно зад нея.

— О, господи, толкова ми липсваше, Кам!

Направо ме умори, докато ме притиска до себе си.

Трябваше само да дойде тук и аз се възползвам от прегръдката й и се разплаквам на гърдите й. Просто не мога да сдържа сълзите си. Никога не съм плакала толкова много през живота си, както през последните двадесет и четири часа.

— Кам, какво става? — усетим пръстите й да гладят косата ми, докато плача в блузата й. — Хайде да отидем да седнем.

Натали ме води до каменна пейка под един дъб и сядаме една до друга. Разказвам й всичко. От това защо съм напуснала Северна Каролина до срещата ми с Андрю в автобуса в Канзас и всичко останало чак до момента, в който седя с нея на тази пейка. Тя плаче, усмихва се и се смее заедно с мен, докато й разказвам за времето, което съм прекарала с Андрю. Рядко съм я виждала да слуша толкова сериозно за нещо. Само когато брат ми Коул го пратиха в затвора и след като родителите ми се разведоха. Също и след смъртта на Иън. Натали може и да е щура, бъбрива, купонджийка, която обикновено не знае кога да млъкне, но знае, че има място и време за всичко и в момент като този единственото, което ми дава, е сърцето си.

— Просто не мога да повярвам, че си преминала през всичко това след преживяното с Иън. То е като жесток, гаден номер, който ти погажда съдбата.

Това донякъде наистина е така, но с Андрю имам чувството, че е много по — лошо от някаква жестока шега.

— Момиче — казва тя и слага ръка върху крака ми, — замисли се върху това: какви са възможностите всичко да се случи така, както се е случило, и дали е просто съвпадение? — клати глава пред мен. — Съжалявам, Кам, но тук има прекалено много съвпадение — двамата сте били предопределени да се срещнете. Това е като зловеща, шибана, фантастична любовна история, която просто не може да се измисли!

Не казвам нищо, само се замислям. При нормални обстоятелства може би щях да кажа нещо за драматизма в използваните от нея думи, но този път не мога. Просто нямам какво да кажа.

Тя ме принуждава да я погледна.

— Сериозно ли мислиш, че ще бъдеш подложена на всичко това, само за да го наблюдаваш как умира?

Използваната от нея дума ме жегва, но се въздържам.

— Не знам.

Поглеждам към дърветата на поляната, но всъщност не ги виждам, пред очите ми е само лицето на Андрю.

— Той ще се оправи — Натали хваща лицето ми с ръце и се вглежда в очите ми. — Ще преодолее това, просто трябва да кажеш на смъртта да върви на майната си, че този път печелиш ти, разбираш ли?

Понякога тя ме изненадва. Точно сега е един от тези моменти.

Леко се усмихвам, а тя изтрива сълзите от бузите ми.

— Хайде да отидем да намерим някое кафене на „Старбъкс".

Натали се изправя, огромната й черна кожена чанта се клатушка насам — натам на рамото и тя ми протяга ръка.

Колебая се.

— Аз... Натали, наистина искам да остана тук.

— Не, трябва да се махнеш от тази лоша енергия за известно време... Болниците изсмукват надеждата от всичко. Върни се, когато той ще е отново стаята си, и тогава можеш да ме запознаеш с този сексапилен двойник на Келън, заради когото толкова много ти завиждам — усмихва се с широката си, зъбата усмивка.

Винаги успява да ме накара да се усмихна.

Поемам ръката й.

— Добре — предавам се аз.

Отиваме с шевролета до най — близкия „Старбъкс". Натали продължава да дърдори през целия път дотам.

— Господи, Кам, ти наистина си ударила джакпота с него — тя седи срещу мен и отпива от изстуденото си кафе с мляко. — Толкова идеални мъже са рядкост.

— Е, той не е чак толкова идеален — казвам аз и въртя сламка из чашата. — Има мръсна уста, упорит е, кара ме да правя глупости, които не искам да правя, и винаги се налага.

Натали се хили и смуква от сламката. После ме сочи за миг и казва:

— Виждаш ли, точно както казах: идеален е — смее се, а после вдига нагоре кафявите си очи. — Я, моля ти се, карал те да правиш глупости, които не си искала! — Виж ми окото! — Нещо ми подсказва, че много ти харесва, когато те кара да ги правиш — плесва с длан по масата и очите й се втренчват в мен. — Аууу, той е груб в леглото, нали? Нали е груб?! — почти не може да се сдържи.

Наистина й казах, че сме правили секс, но съвсем не съм и давала никакви пикантни подробности.

Свеждам очи в масата.

Тя отново удря с длан по нея и един мъж, който седи зад нея, поглежда към нас.

— О. господи, ами да, такъв е!

— Да, такъв е — просъсквам аз и се мъча да не се засмея. — Сега би ли млъкнала?!

— Хайде, хайде, трябва да ми кажеш някоя малка подробност.

Тя допира палеца до показалеца си, за да ми каже точно колко малка трябва да бъде, и ми намига.

Е, какво пък толкова? Свивам рамене, навеждам се над масата и се оглеждам на двете страни, за да видя дали някой ни слуша.

— Първия път — започвам да разправям аз, а тя стои като закована и ме гледа втренчено, отворила уста, — той направо ме принуди. знаеш, какво имам предвид. разбира се, аз го исках.

Тя кима като някоя подвижна кукла, но не говори, защото иска да продължа.

— Мога да ти кажа, че му идва някак естествено да се налага и аз не го правех, само защото му бях казала, че тъкмо това искам. Мога да кажа също, че въпреки това внимаваше да не отива твърде далеч, защото искаше да е сигурен, че аз няма да имам нищо против.

— А имаше ли случаи да отиде по — далеч?

— Не, но знам, че ще отиде.

Натали се усмихва.

— Ти си една похотлива, малка сексуална перверзница — казва тя и аз се изчервявам толкова силно, че за момент мога да я погледна. — Изглежда, че той във всяко отношение е точно това, от което имаш нужда. Извадил е навън от теб това, което Иън и Кристиян не са могли да изкарат — тя поглежда нагоре, като че ли към небето, и бързо казва: — Знаеш, че те обичам, Иън — целува двата си пръста и ги сочи към небето. После бързо поглежда отново към мен. — Е, не заради това го обичам.