— Няма нищо — отвръща тя и топло ми се усмихва.

Смъква дънките и блузата си.

Аз се хиля като някое малко дете. Никога преди не съм го правил в болнично легло.

— Въпреки че много ми се иска да правя секс с теб в болнична стая — казва тя и пропълзява до мен в леглото, — това няма да стане, трябва да пазиш всичките си сили за операцията.

Поглеждам я с любопитство, когато ляга до мен само по пликчета и сутиен. Притиска плътно гърдите си в моите и вплита крака в краката ми. Телата ни си пасват идеално едно в друго, а ребрата ни се докосват.

— Какво правиш? — питам заинтригуван аз и се усмихвам. Тя плъзга свободната си ръка надолу и прекарва пръсти по татуировката ми на Евридика. Наблюдавам я внимателно, обичам движенията, докосването, топлината й. Показалецът й намира лакътя на Евридика, там, където мастилото свършва, и после тя продължава да го движи по своята кожа от мястото, където свършва моята.

— Искам да бъда твоята Евридика, ако ми позволиш.

За секунда сърцето ми спира и едва си поемам дъх. Това момиче просто гали самата ми душа с устните си. Иска ми се да заплача, но успявам само да се ухиля до уши.

— Искам да имам другата половина — продължава тя и докосва с пръсти устните ми. — Искам да имам Орфей върху ребрата си и да ги съединим. Трябва ми един миг, преди да мога да проговоря:

— О, бебчо, не е нужно да правиш това, върху ребрата ужасно боли.

— Обаче го искам и не ми пука колко много боли.

Усещам, че най — накрая очите ми се насълзят, навеждам се и впивам устни в нейните.

— Много бих го искал — прошепвам аз върху устните й.

Тя леко ме целува и шепне в отговор.

— След операцията, когато се почувстваш достатъчно добре, тогава ще отидем.

Аз кимам.

— Ами, да, Гюс определено ще има нужда и аз да съм там, за да е сигурен, че ще постави татуировката ти така, че да се слее с моята... Присмя ми се, когато отидох при него, за да ми направи това върху ребрата.

Тя се усмихва.

— Така ли?

— Да — казвам през смях. — Обвини ме, че съм бил безнадежден романтик и ме заплаши, че ще каже на приятелите ми. Казах му, че говори като баща ми и ще е по — добре да си затваря устата. Гюс е добро момче и страхотен майстор на татуировки.

— Виждам.

Заравям пръсти в косата й и непрекъснато я отмятам от челото. Но после студената, груба, жестока реалност се вмъква отново между нас и се опомням. Почти бях допуснал илюзията напълно да ме завладее.

— Камрин, искам да си подготвена.

— Не започвай с това.

— Не, бебчо, трябва да го направиш заради мен — казвам аз. — Не можеш да си позволиш да вярваш сто процента, че ще преживея това. Не можеш да го направиш.

— Моля те, Андрю. Просто престани.

Слагам пръсти върху устните й и я карам да замълчи. Тя отново се разплаква. Мъчно ми е да я гледам как плаче, но това трябва да бъде казано.

— Обещай ми, че ще продължиш да си казваш, че мога да умра.

— Не мога да се накарам да кажа нещо такова!

Притискам я по — силно.

— Обещай ми.

Тя скърца със зъби.

Най — накрая отстъпва и се насилва да каже:

— Обещавам.

Казва го само заради мен. Знам, че няма да го направи.

— Обаче пък ти трябва да ми обещаеш, че ще преодолееш това — добавя тя и отново пъхва главата си под брадичката ми. — Не мога без теб, Андрю, трябва да знаеш, че не мога.

— Знам, бебчо. знам. Ще ми попееш ли? — питам аз.

— Какво искаш да изпея?

— „Dust in the Wind".

— Не. Няма да пея тази песен. Никога повече не искай това от мен. Никога. Притискам я още по — силно с ръце.

— Тогава изпей каквото и да е — прошепвам аз. — Просто искам да послушам гласа ти.

И тя започва да пее „Poison & Wine", същата песен, която пяхме заедно там, в Ню Орлиънс, когато лежахме прегърнати в онази нощ. Пея с нея няколко стиха, но се чувствам слаб. Слаб от вълнение. Слаб от болест и стрес. Слаб от разбито сърце. Слаб от неизбежността.

Заспиваме прегърнати.

— Трябва да направиш някои изследвания — чувам един глас над леглото. Разсънвам се още повече и виждам една от сестрите да стои откъм моята страна на леглото. Чувствам се странно и съм замаян. Чувствам се така, както се чувствах минути преди да припадна в апартамента. Когато се събудих в това легло, единственото нещо, което си спомням, беше миризмата на бекон. Часове след това продължаваше да ми мирише на бекон. Непрекъснато питах сестрите дали кафетерията е някъде наблизо, защото много силно ми мирише на бекон.

— Може би трябва да се облечеш — казва сестрата и се усмихва.

Предполагам, че си мисли, че Камрин и аз сме направили много повече неща тук от това само да спим, след като ни вижда полуголи.

Камрин става от леглото и се облича, докато сестрата проверява данните за състоянието ми. Близо до леглото има инвалидна количка.

— Какви изследвания? — питам едва чуто аз.

Чувствам се дезориентиран. Мамка му. Моля те, нека Камрин първо излезе, преди да се случи нещо друго с мен.

— Андрю? — Камрин се приближава отново до леглото. Разбира, че нещо не е наред.

Вдигам ръка, за да й кажа да си върви.

— Не, бебчо, добре съм, просто съм малко замаян. Опитвам се да се разбудя.

Сестрата идва, за да ми помогне да седна и маха интравенозната система.

— Ще отсъства един — два часа, а може и повече, докато му направят допълнителните изследвания — казва тя. — Така че можете да отидете да хапнете нещо, да се поразтъпчете и да се върнете след известно време.

— Но аз... аз не искам да го оставям.

— Прави каквото ти казва — настоявам аз, макар и с възможно най — любезния си тон. — Искам да отидеш да ядеш — този път извръщам глава, за да я погледна, и вдигам към нея пръст. — Обаче без пържола — шегувам се аз. — Все още ми дължиш една вечеря с пържоли, не помниш ли? Когато изляза от тук това ще е първото нещо, което ще направим.

Успявам да изкарам усмивката й, за която толкова копнея, макар че не е така лъчезарна, както се надявах.

— Добре — съгласява се тя и неохотно кима. — Ще се върна след няколко часа и ще те чакам.

Втурва се обратно към мен, целува ме леко и за миг стоим безмълвни.

Накрая сядам в инвалидната количка и сестрата ме извежда от стаята. Поглеждам назад само веднъж, но после откъсвам очи от нея. Защото чувствам, че това е последният път, в който я виждам. Ярко осветеният бял под се движи като река под мен, докато ме бутат по коридора. Ярките бели плочки като че ли започват да се мержелеят, защото нямам сили да вдигна нагоре очи. Отначало си мисля, че е просто от липса на воля, но започвам да си давам сметка, че е нещо друго. На следващия ъгъл завиваме надясно. Чувам към нас да се приближават гласове, но така и не мога да вдигна очи. Усещам вятърът да гали откритият ми гръб и като че ли инвалидната количка набира скорост. Чувствам главата си толкова тежка, сякаш върху плещите ми са поставили бетонен блок.

Чувам гласа на Камрин и мисля, че повдигам глава, за да я видя, но всъщност изобщо не се помръдвам. Това не е гласът на Камрин. На сестрата е. Тя ми казва нещо за това колко пръсти.

Това е последното нещо, което помня, преди всичко да стане черно.

Смърт. То е нещо странно. Никога не съм си го представял така. Всичко като че ли е безтегловно. Тялото ми. Мозъкът ми. Ръката ми, която продължавам да се опитвам да движа пред лицето си.

През цялото време чувам около мен гласове, но така и не разбирам какво казват.

Наистина ли съм мъртъв? Изобщо не разбирам всичко това. От колко време съм в това състояние? И къде по дяволите съм?

Чувствам се като заспал завинаги. Но това, което ме притеснява е, как изобщо съзнавам това.

— Андрю? Моля те, събуди се.

— Андрю.