Джесика Редмерски - Миг преди винаги

– О, само почакай, малки братко – викам аз, – ти си следващият наред, а ако има още един като теб, е също толкова лошо, колкото и един като мен.

– Не знам нищо за тези неща – отвръща той.

– Прав си да не знаеш – викам. – Първо трябва да имаш приятелка, с която да започнеш. Мисля, че още не ти е дошло време да се тревожиш за деца.

– Абе, човек, аз имам приятелка – вика той.

– Коя? Лара Крофт? Или една от дъщерите на Луис Ройо? – питам през смях.

– Както и да е, приятел – казва той.

Скръства ръце и поклаща глава, но аз знам, че ще е нужно много повече, за да го ядосам. Ако не се бъзикам с него, ще си помисли, че с мен нещо не е наред.

– Чичо Ашър – казвам аз като компенсация за закачките. – Звучи добре.

Той кима замислен и казва:

– Ами да, и аз мисля така.

Нанси подава дъщеря ни на майка ми. Никога преди не съм я виждал толкова горда. Непрекъснато гледа ту мен, ту бебето.

– Има твоя нос и твоите устни, Андрю – казва майка ми.

– И косата и дробовете на Камрин – добавям аз.

Сега Натали е застанала в края на леглото и примръдва нервно, скръстила ръце отпред. Майка ми забелязва колко ѝ се иска да я подържи, затова целува новата си внучка по главата и ѝ я подава.

– Надявам се, че си си измила ръцете, Нат – обажда се Камрин от леглото.

– Измих ги! – вика Натали, после престава да ѝ обръща внимание и започва да говори на дъщеря ми, въпреки че тя спи. – О, ти си най-хубавото нещо, което съм виждала някога – колкото повече се вълнува, толкова гласът ѝ става по-писклив. После поглежда право в Камрин и с напълно сериозен вид казва: – О, Господи, и аз искам едно.

Очите на Блейк стават огромни и си мисля, че е престанал да диша. Когато отново го поглеждам след няколко минути, вече се е подпрял до Роджър на стената.

Лелята на Камрин, Бренда, е следващата, която я поема, а после идва ред на един от братовчедите ѝ. След като Мишел я държи в продължение на няколко минути и се възхищава колко е красива, тя отново я подава на Камрин. Отново сядам в стола до леглото ѝ.

– И така, решихте ли за името? – пита майка ми.

Камрин и аз се споглеждаме. И двамата мислим едно и също.

– Не още – отвръща Камрин, но не казва нищо повече.

Знам, че вероятно съм единственият в стаята, който разбира, че въпросът за името предстои да бъде решен: Камрин не може да престане да мисли за Лайли. Обаче тя оставя моментът да отмине и целува бебето ни по бузката, явно горда от това, което има, въпреки претърпяната загуба.

Повечето от роднините се разотиват, преди да се стъмни, но майките ни остават още малко след другите, за да се опознаят. Запознават се официално за първи път. Накрая си тръгват малко преди седем, тъкмо в момента, в който сестрата идва в стаята, за да види как са бебето и Камрин.

Когато тримата оставаме отново сами, аз угасвам лампите в стаята и оставям да свети само една, близо до банята. Дъщеря ни е заспала здраво в ръцете на Камрин. Знам, че тя е уморена и напълно изтощена, но не може да остави детето, за да поспи и тя малко. Затова ѝ предлагам да я взема, но тя настоява да остане будна.

Наблюдавам за момент и двете – такъв чудесен момент, а после сядам отстрани на леглото до тях.

Камрин ме поглежда, а после се взира в нашия спящ ангел.

– Лайли – казвам направо аз.

Камрин ме поглежда смутена.

Кимам бавно, като че ли за да кажа: Да, чу ме правилно, и отново докосвам нашето бебе по меката главичка.

– Помниш ли какво ти казах? Там, в Чикаго, когато намерих хапчетата?

Тя клати отрицателно глава.

Този път докосвам нейното лице и прекарвам пръсти първо през едната ѝ буза, а после през другата.

– Казах, че Лайли просто не е била готова тогава – замълчавам за момент и добавям с усмивка: – Същата душа в друго тяло.

Някаква мисъл се мярка в очите ѝ. Накланя леко глава на една страна и ме поглежда учудено. После отново поглежда бебето, но този път много продължително.

Когато най-после вдига към мен очи, по бузите ѝ се стичат сълзи.

– Така ли мислиш? – пита с надежда тя.

– Да, така мисля.

Започва да плаче по-силно, нежно притиска бебето Лайли към гърдите си и започва да я люлее. После ме поглежда и кима няколко пъти.

– Лайли – прошепва тихо и я целува по главичката. Следващата сутрин се събуждам в стола край леглото на Камрин, където съм заспал през нощта. Чувам Камрин да говори тихо в стаята и – както всеки друг път – се преструвам на заспал, докато тя чете писмото, което ѝ написах преди месеци.

КАМРИН

Скъпа Камрин,

Знам, че си уплашена. Няма да излъжа, ако кажа, че и аз бях малко уплашен, но трябва да вярвам, че този път всичко ще бъде наред. И то ще бъде.

Преминахме през толкова много неща заедно. Повече, отколкото се случват на повечето хора за такова кратко време. Но независимо от това едно нещо, което никога не се промени, е, че продължаваме да сме заедно. Смъртта не може да ме отдели от теб. Проявена слабост не може да ме накара да те видя в лоша светлина. Наркотиците и свързаните с тях гадости, които се случиха, не можаха да те отнемат от мен или да те настроят против мен. Мисля, че със сигурност можем да кажем, че сме несъкрушими. Може би всичко това беше едно изпитание. Да, мислих много върху това, което се случи, и се убедих, че е така. Много хора приемат Съдбата като даденост. Някои имат всичко, което са искали или от което са имали нужда някога, но въпреки това злоупотребяват с нея. Други минават покрай единствената си възможност, без да я забележат, защото не са били достатъчно бдителни, за да видят, че е там. Обаче ти и аз, дори преди да се срещнем, поехме всички рискове, взехме своите решения, без да слушаме какво ни казват околните, и то по толкова много начини; че това, което правим, е погрешно. Не. По дяволите, направихме го по нашия начин, независимо колко беше безразсъдно,

откачено или необичайно. Като че ли колкото повече не отстъпвахме и се борихме, толкова по-трудни бяха препятствията. Защото ние трябваше да докажем, че така е отредила Съдбата.

И аз знам, че сторихме тъкмо това.

Камрин, искам да прочиташ това писмо веднъж в седмицата. Няма значение в кой ден ши по кое време, просто го прочети. Всеки път, когато го отвориш, искам да видиш, че е изминала още една седмица, а ти продължаваш да си бременна. Че аз продължавам да съм в добро здраве. Че продължаваме да сме заедно: искам да мислиш за трима ни: ти, аз и нашият син ши дъщеря да пътуваме в Европа и Южна Америка. Просто си го представи. Защото ще го направим. Обещавам ти го.

Ти си всичко за мен и искам да продължаваш да си силна и да не позволяваш на страха от миналото да замърсява пътя на нашето бъдеще. Този път всичко ще е наред, Камрин, всичко, кълна ти се.

Просто ми се довери.

До следващата седмица..:

С обич Андрю

Вдигам очи от писмото в ръката си и го оставям на леглото до мен, като продължавам да го притискам с пръсти. Лайли спи непробудно близо до мен в болничната количка. Трябваше Андрю да ме убеждава, преди да се съглася да я сложа в нея, вместо през нощта да я държа в ръцете си. Обаче често се събуждах, за да проверявам дали продължава да диша. Сега пак проверявам. Не мога да си наложа да не го правя. Вероятно ще продължавам още месеци наред.

Накрая сгъвам писмото на Андрю по същия начин, както съм го правила досега. Той вероятно си мисли, че сега, когато Лайли се роди, ще престана да го чета. Обаче няма да престана. Така и не престанах да чета първото писмо, което ми написа, но той не го знае. Пазя някои неща само в себе си.

– Готова ли си да сложим онези листчета с дестинациите в шапката? – пита Андрю.

Чудя се от колко време е бил буден. Поглеждам го и се усмихвам. – Нека да изчакаме няколко месеца.

Той кима и се надига от стола.

– Как спа по този начин? – питам аз. – Трябваше да легнеш на канапето.

Поглеждам към малкото канапе до прозореца.

Андрю се протяга и гърбът и вратът му изпукват. Не ми отговаря.

– Предполагам, че най-после можем да съберем онези неща от първото бебешко парти, което даде майка ми, и да ги занесем в къщата – казвам аз.

Андрю дяволито се усмихва.

– Я почакай… вече си го направил, така ли?

Той се изправя и отново се протяга.

– Всъщност ако трябва да съм точен, не бях аз. Вчера Натали, Блейк и майка ти отнесоха всичко там, след като пие тръгнахме за болницата, и вече са подредили всичко.

По време на бременността така и не пожелах да го направя. Само щях да се притеснявам още повече, че избързвам, и пак може да пометна. Затова и не поисках да разбера предварително какъв е полът на бебето, преди да се роди. Не исках да мисля или да завися от това, както сторих преди. Казвах си, че може да е на лошо. Андрю не беше напълно съгласен с мен, но така и не каза нищо, нито се опита да ме разубеди.

– И както вероятно можеш да си представиш – продължи той, – тъй като Мишел и майка ми са в града, има още много други неща освен подаръците от бебешкото парти, които ви очакват, когато се приберете вкъщи.

На следващия ден, когато Андрю отваря входната врата на къщата и аз влизам вътре с Лайли на ръце, веднага виждам, че е бил прав и за това. Къщата е безупречна. Никога не бих могла да я изчистя така. Когато Андрю ме води към гостната през коридора, зървам един бебешки монитор на плота в кухнята, един на масата за кафе в гостната, един на плота в банята и накрая един в стаята на Лайли, когато влизам в нея.

Ахвам с широко отворени очи.

– Ау, Андрю, виж какво са направили!

Лайли се размърдва в ръцете ми вероятно заради вълнението в гласа ми, но бързо отново притихва.

Леглото на бебето е сложено до една стена със симпатична музикална въртележка е Мечо Пух над него. До стената с прозореца пък са сложени подходящ шкаф и сгъваема маса. Андрю отваря чекмеджетата, за да ми покаже, че всяко е пълно с дрешки, одеялца, лигавничета, чорапки и други най-различни неща. Отваря гардероба и виждам дузини малки роклички и облекла. Край стената до сгъваемата маса е струпано такова количество пелени, че си мисля, че на нас никога няма да ни се наложи да купуваме още. Разбира се, знам, че се самозаблуждавам.

Андрю ме връща обратно в коридора и отваря килера в съседство с банята, за да ми покаже чисто нова проходилка, бебешка люлка и някаква странна бебешка игра, всички все още в кутиите, в които са били донесени.

– Ще трябва да ги сглобявам, когато ще е готова за тях – казва той. – Ама това ще е малко по-късно.

– Мислиш ли, че ще можеш да се справиш сам – подкачам го аз.

Той повдига брадичка и казва:

– Дори без да чета инструкциите.

Само се засмивам вътрешно.

След това ме води в стаята ни. От моята страна до леглото има бяла люлка.

– Купих я за теб – казва гордо усмихнат той. – Знам, че дълго време няма да се решиш да я оставяш сама в стаята, затова предположих, че ще имаш нужда от нея.

Изчервявам се. Отивам при него и го целувам по устата.

– Прав си – казвам. – Благодаря ти.

Лайли отново се размърдва и този път се събужда. Андрю я взема от мен.

– Ще ѝ сменя пелените – вика той.

Аз му я подавам, излягам се на леглото и го наблюдавам. Той слага и нея върху леглото ни и развива одеялцата. От малките ѝ дробове се изтръгва най-милият и най-силен плач, който съм чувала. Малките ѝ крачета и ръчички се движат сковано напред-назад. Цялата ѝ главичка почервенява. Обаче Андрю не трепва. И когато разтваря пелената, не се мръщи на изненадата, която му е оставила там. Признавам, че съм учудена колко лесно свикна да е баща.

След като отпуската ми по майчинство свърши, започнах отново работа в магазина за тоалетни принадлежности и козметика от веригата “Бат енд боди уъркс”, но сега съм само на непълен работен ден. Моята шефка Жанел е страхотна, толкова ме харесва, че ми повиши заплатата с един долар, когато ѝ казах, че очаквам дете. Сега там работим само аз и Натали. Тя е на пълен работен ден, но поемаше много от моите часове, тъй като ме нямаше през последните шест седмици. Обаче нямаше нищо против. Казва, че пести за собствено жилище. Двамата с Блейк ми изглеждат наистина влюбени всеки път, когато ги видя заедно. Наистина не съм виждала Натали толкова щастлива преди. Мисля, че беше щастлива, когато беше с Деймън, но сега си давам сметка, че всичко това трябва да е било повече търпимост и ниско самочувствие. Блейк е различен. Мисля, че просто си допадат.