Джесика Редмерски - Миг преди винаги

Три седмици след като се преместихме в къщата ни, Андрю започна работа в един автосервиз. Познанията му за автомобилите наистина му докараха прилична заплата. Той определено печели повече от мен, но се опитва да ме накара да не се притеснявам, като казва:

– Това е нищо в сравнение с времето, когато се напъваше, за да изкараш моето бебче през твоята…

Всеки път го спирам точно там.

– Не е нужно, Андрю. Но ти благодаря.

Според мен отглеждането на едно дете до голяма степен е работа за богата хора. Честно казано, не виждам как някой, който работи за минимална заплата, може да си позволи да гледа дете. Той ще работи само за разноските по него, няма логика. Но като изключим това, и двамата с Андрю сме съгласни, че не искаме да оставим дъщеря си на грижите на непознати. Затова се споразумях с Жанел да работя на непълен работен ден вечер, когато Андрю си е вкъщи, и през уикендите.

Живеем добре и се справяме с всичко така, сякаш сме го правили цял живот. Може и да имаме шестцифрени спестявания, но не се колебаем да отделяме по нещо от заплатите си и да харчим колкото е възможно по-малко. Освен редовните ни работи Андрю и аз пеем всяка събота вечер, когато не съм на работа, в един бар, който братът на Блейк – Роб, отвори в града. С “Подземието” се случи нещо и Роб го затвори. Говори се, че едва отървал затвора. Не знам, но предполагам, че има нещо общо с това, че не е имал разрешително за бар. Обаче сега управител на новия бар е Блейк и във вечерите, когато аз и Андрю пеем там, получаваме половината от входната такса, което е повече от парите, които сме получавали в който и да било бар, с изключение на бара на Ейдън. Миналата събота изкарахме осемстотин долара.

Това са още пари за спестяванията ни и за бъдещите ни планове да отидем там, където онази шапка ни каже.

И макар Андрю, както винаги да влага в изпълнението цялата си душа и сърце, сега мога да кажа, че когато сме заедно на сцената, той просто няма търпение да свършим, за да вземем Лайли от майка ми или от когото сме ощастливили да я гледа през тези няколко часа.

Андрю се държи толкова страхотно с Лайли. Не спира да ме изумява. Става посред нощ също толкова пъти, колкото и аз да ѝ сменя пелените и дори понякога стои буден заедно с мен, докато я храня. Той има и своите мъжки моменти, така че не е изцяло господин Перфект. Явно не е напълно свикнал с насраните пелени – тази сутрин го хванах, че се дави, докато се опитва да ги смени. Засмях се, но ми домъчня толкова много за него, че не можах да се сдържа и поех нещата в свои ръце. Той излезе от стаята, запушил устата и носа си с яката на фланелката.

И… е, не ми се ще да избързвам прекалено в предположенията си, но си мисля, че Лайли до такава степен промени Андрю, че сега той може би харесва Натали. Може би съвсем малко. Не знам, но каквото и да прави Нат, да държи Лайли и да я кара да се усмихва, като ѝ говори по своя прекалено възторжен начин, Андрю като че ли няма нищо против. Лайли стана на три месеца, а, честно казано, не си спомням кога за последен път Андрю я е нарекъл хиена зад гърба ѝ или ме е поглеждал с онзи поглед, изразяващ нетърпение, когато знае, че тя не го вижда.

Все още се гърчи, когато тя говори за себе си като бъдеща кръстница на Лайли, но… Ще се примири и с това.

АНДРЮ

9 февруари – първи рожден ден на Лайли

– Ейдън и Мишел са тук! – чувам Камрин да казва от гостната.

Закопчавам последното копче на гърба на роклята на Лайли и я хващам за ръка. Тя обаче не обича да я хващам за ръката, винаги се дърпа и предпочита да ме държи за показалеца.

– Хайде да вървим, момиченце – казвам аз и я поглеждам. – Чичо Ейдън и леля Мишел са тук да видят рожденицата.

Готов съм да се закълна, че знае какво казвам.

Стиска с всички сили пръста ми, смее се и прави голяма крачка напред, като че ли да покаже, че не съм достатъчно бърз да вървя редом с нея. Извил гръб, правя бързи полукрачки, докато вървим по коридора, като я оставям да тича пред мен с пълничките си бебешки крачета. Когато политва да падне, докато завива зад ъгъла, аз я хващам за ръката, леко я повдигам от земята и ѝ помагам отново да се изправи. Проходи на десет месеца. На шест месеца първата ѝ дума беше “мама”. На седем каза “тата” и аз се разтопих, когато чух да я произнася за първи път.

Камрин беше права – има моите зелени очи.

– Лайли! – казва възторжено Мишел, прикляква и я взема в обятията си.

– О, Боже мой, колко си голяма! – целува я по бузките, по челото и по нослето, а Лайли се смее неудържимо. – Ам, ам, ам – добавя Мишел и се преструва, че яде бузките ѝ.

Поглеждам Ейдън, който държи племенника ми Ейвъри на коляното си. Протягам ръка към него, но той е срамежлив и се сгушва в Ейдън. Отдръпвам се с надеждата, че няма да започне да плаче. Ейдън се опитва да го залъже.

– Ходи ли вече? – пита застаналата до мен Камрин.

Мишел следва Лайли в гостната, където куп розови и червени балони, пълни с хелий, опира в тавана. Когато Лайли разбира, че не може да ги стигне, се отказва и се насочва право към купчината подаръци на пода.

Ейдън подава два опаковани подаръка на Камрин и всички се присъединяваме към Мишел и Лайли в гостната. Камрин оставя подаръците при другите.

– Опитва се – отговаря Ейдън за прохождането на Ейвъри. – Държи се за дивана и върви покрай него, но още не смее да се пусне.

– Боже, ама той изглежда точно като теб – казвам. – Горкото дете.

Ейдън е готов да ми удари един юмрук в корема, ако ръцете му са свободни.

– Чудесен е – казва Камрин и протяга ръце да го вземе.

Разбира се, че е, но аз трябва да се бъзикам с брат ми.

Отначало Ейвъри я гледа, като че ли е побъркана, но после

си отмъщава за това, че говоря глупости за баща му, и отива без проблем право в ръцете на Камрин.

Ейдън се смее.

Нанси и Роджър, Натали и Блейк, Сара и приятелят ѝ, който вече има дете от бившата си приятелка, всички пристигат почти по едно и също време. След това се появяват с подаръци нашите съседи Мейсън и Лори, млада съпружеска двойка с детенце на две години. Лайли, каквато си е малка фръцла, се навежда, опира ръце и глава на килима и вирва нагоре покритото си с пелена задниче. После се преструва, че пада, и казва “ох, ох”, а всички избухват в смях.

– Вижте тази къдрава, руса коса – казва Мишел. – Толкова ли светлоруса беше Камрин като бебе? – пита тя майка ѝ, която седи до нея.

Нанси кима.

– Да, наистина беше такава.

По-късно, когато вече всички пристигнаха, Лайли започва да отваря подаръците и също като майка си пее, танцува и забавлява всички. А после, когато се опитва да духне свещта (всъщност аз я духнах вместо нея), направо се омазва с цялата торта и червена ѝ глазура. Има я в косата и в клепачите ѝ и се показва от ноздрите ѝ. Камрин напразно се опитва да ѝ попречи съвсем да се оплеска, но се отказва и я оставя да се забавлява.

От толкова вълнения Лайли заспива здравата много преди да си тръгне последният гост.

– Мисля, че е от банята – прошепва ми Камрин, докато стоим до леглото ѝ. Хващам я за ръка и я водя със себе си, като Затварям вратата на Лайли, но я оставям съвсем леко открехната.

Изтягаме се заедно на дивана и в продължение на два часа гледаме филм, а после Камрин ме целува по устните и става, за да си вземе душ.

Гася телевизора, надигам се от дивана и оглеждам стаята. Чувам водата от душа да тече, както и минаващите по улицата коли. Мисля си за разговора, който имах с боса вчера. Каза ми, че след почти две години работа имам право на две седмици отпуск. Обаче знам, че две седмици не са достатъчни за мен и Камрин, за да направим това, които искаме. Положението с работата е единственото нещо, което никога не сме обмисляли, щом като възникне въпросът какво ще правим, когато поискаме да отсъстваме от Ралей за месец и повече. Никой от нас не иска да загуби работата си, но все пак стигнахме поне до едно заключение – че това е жертва, която искаме да направим и ще трябва да я направим, ако ще осъществяваме мечтата си да пътуваме по света и да не позволяваме да станем жертви на всекидневния, монотонен живот, който толкова много ни плаши.

Наясно сме, че няма завинаги да сме на тези работи, а това все пак е някакъв довод.

Обаче на боса си казах, че наистина ще трябва да взема тези две седмици отпуск през следващите два месеца. Реших да не му давам никакво предупреждение, че ще напусна, докато първо не поговоря с Камрин тази вечер.

Ставам от дивана, вземам един бележник от чекмеджето в бюрото с компютъра и сядам с него край кухненската маса. Започвам да пиша разни места, за които Камрин и аз вече сме говорили, че искаме да видим: Франция, Ирландия, Шотландия, Бразилия, Ямайка… Пиша, докато натрупвам върху масата пред себе си купчинка листчета. След като ги сгъвам едно по едно и ги пускам в каубойската шапка на Камрин, чувам водата в банята да спира.

Тя идва в кухнята с отметната назад мокра коса.

– Какво правиш? – пита Камрин, но се сеща, преди да успея да ѝ отговоря.

Прекарва замислена няколко пъти гребена през косата си. После го оставя на масата.

– Мислиш ли, че Лайли е готова за това? – пита тя.

Аз кимам.

– Ами, да, мисля, че е готова. Вече ходи. Казахме, че ще чакаме поне докато започне да ходи.

Камрин също кима, все още замислена, но не се колебае.

– Ще трябва да започне да пътува доста рано – вика тя.

Ние категорично не сме като другите семейства. Повечето родители напълно биха отхвърлили идеята да пътуват с малко дете извън страната само заради самото пътуване. Обаче не и ние. Признавам, че тази работа не е за всички, обаче за нас е единственият начин. Разбира се, нашите “пътешествия оттатък” няма да са като онези, които предприехме двамата с Камрин в Съединените щати. Пътуването безцелно с кола с часове, дни и седмици наред с бебе в нея не е напълно осъществимо. На Лайли няма да ѝ хареса. Не, тези пътувания ще бъдат с повече престой в градовете, които искаме да разгледаме, вместо да преминаваме от град на град без почивка. И за съжаление няма да вземем шевролета.

Камрин придърпва шапката към себе си и разбърква с ръка листчетата в нея.

– Сложи ли вътре всички от списъка? – пита тя.

– Разбира се – отвръщам аз.

Тя присвива очи и ме поглежда.

– Лъжеш.

– Какво? Не, наистина ги сложих.

Ритва ме под масата по пищяла с босия си крак.

– Голям лъжец си, Андрю.

После започва да вади късчетата хартия, да ги разгъва и чете.

– Ямайка – оставя го на масата. – Франция – слага го върху него. – Ирландия, Бразилия, Бахамите, Вирджински острови, Мексико.

Реди ги на купчинка едно по едно. След още няколко изважда и последното. Държи го сгънато между пръстите си и с неприкрит сарказъм казва:

– Нещо ми подсказва, че на това не пише “Италия”.

Полага големи усилия да не се усмихне. Наистина не знам защо си казах, че мога да пропусна това. Аз също се опитвам да не се засмея и да запазя каменна физиономия, докато тя разгъва листчето и прочита: “Австралия”. Оставя го върху купчинката.

– Трябва да те накажа за опит за измама – вика Камрин и скръства с решителен вид ръце на гърдите.

– О, я стига – казвам аз и вече не мога да се сдържа. – Поне не написах още няколко листчета с “Бразилия”.

Смея се.

– Ама си го мислил, нали?!

Премигвам от неочаквано силния ѝ глас и двамата поглеждаме към коридора, където в спалнята ѝ спи Лайли.

Камрин се навежда леко над масата и процежда през зъби:

– Наказвам те. Никакъв секс за една седмица.

Обляга се назад в стола и дяволито ме поглежда.

Е, това вече не е смешно. Преглъщам гордостта си и казвам:

– Хайде, хайде, не говориш сериозно, нали? На теб ти харесва не по-малко, отколкото на мен.

– Разбира се, че ми харесва – казва тя. – Обаче никога ли не си чувал, че жените имат тази магическа способност да могат да живеят по-дълго без секс? Аз отпадам.

– Блъфираш – викам все още не напълно убеден аз.

Тя клати заканително глава с онзи блясък в очите, с който като че ли иска да каже “съвсем не блъфирам”, и това ме изнервя.

– Тогава какво ще направиш, за да отменя наказанието ти?

Аз леко се усмихвам.

– Каквото пожелаеш! – после вдигам пръст и добавям, преди да е станало твърде късно: – Е, стига да не е нещо унизително, отблъскващо или несправедливо.

Усмивката ѝ става още по-широка и тя бавно се надига от стола. Наблюдавам с изключително внимание всяко нейно движение, защото се страхувам да не пропусна нещо. Плъзга палците си под ластика на пликчетата си и ме дразни, като ме кара да си помисля, че се кани да ги свали.